Надежда Чернева

Родена съм в град Варна в семейството на бежанци от Лозенград, в Източна Тракия. Майка ми са били две сестри и трима братя. Довела ги е в България сестрата на баба Каля през злощастната 1913 година, а самата  баба Каля е дошла през 1923 година. Прибрали са я съседи турци в къщата си и когато са идвали да проверяват има ли българи, туркинята си разпервала ръцете пред входната врата и ги отпращала да вървят нататък, защото „тук няма кого да търсите”-казвала. Баба Каля имала двама братя и две сестри. Единият от братята е баща на леля Ани Шиварова. Другият е този, който е бил в Русе. Майката на Кирил Кузманов е сестра на баба Каля. Всички те са дошли в България през 1913/1914 година. Децата на сестрите и братята  на баба Каля са били на възраст между 6 - 8 -10 и 12 години. Майка ми се е казвала Люба, а леля ми - Надежда. Най-голям е бил вуйчо Стефан. След него вуйчо Матей, следва вуйчо Борис, майка ми и най-малка е била Надежда. Всички израстнаха във Варна и създадоха тук семейства. Само вуйчо Борис не останал тук: баба ни го дала за осиновяване на брат си, който живее в Русе. Те били заможно семейство, но си нямали деца. Благодарение на тях вуйчо Борис получава солидно образование. Завършва медицина и става лекар. Оженва се за любимата си, девойка, но родителите му не одобряват  този брак и отношенията между родители и син се влошават. От този брак се раждат братовчедките ми Мария и Лиляна. Още малки те загубват майка си и остават сираци. В началото живеят в Оряхово, но след това се установяват в град Ямбол. Вуйчо ми е бил народен лекар. Целият град са го признавали за лечител, който не вземал пари. Тази вуйна аз не познавам. По-късно той се жени за вуйна Милица, която е мома. Ражда се братовчед ми Любомир.

Вуйчо Стефан е най-големият. Той има пет деца: Петър, Сава, Матей, Софка и Керанка. Вуйчо Матей е имал три деца: Петър, Димитър и Керанка. Ние сме били 4 момичета: Златка, Калушка, Евдокия и аз - Надежда. Леля ми е имала дъщеря Петранка и син Никола. Дъщеря й умира от туберкулоза като получава кръвоизлив от устата и, преди да завърши гимназия, умира.

В семейството на баща ми расли трима братя и една сестра: Янко, Георги и той, Димитър. Сестрата се е казвала Евдокия. В село Мъдрец, Старозагорско се преселили братята Янко, Георги и Евдокия. Само моят баща се установява във Варна. От първия брак на най-големия брат Янко са сестрите Златка, Недялка и майката на Златка. От втория брак са Таньо и Тодор. Останали са живи Калинка, която е съпруга на Коста от град Гълъбово и е на 85 години. Синът Таньо е на 83 години, а съпругата му Донка - на 80 години. Райна, съпругата на Тодор е нейна връстница. Те имат двама синове - близнаци. Всички те живеят в Стара Загора в един блок на бул.”Руски” № 82. Кога и как е дошъл баща ми Димитър не ми е известно. Къщата на баща ми в Лозенград е била съседна на къщата на Поля Терзистоева. Като деца те са играли заедно. Дори тогава, когато живях във Варна, в къщата на леля си на ул. „Чаталджа” № 32, къщата на леля Поля пак беше съседна, но една улица по-нагоре. Баща ми е бил много работлив, с много благ характер, веселяк, хубаво пеел и купил латерна, което било рядкост за него време. Той пеел и си акомпанирал на нея. С трудолюбието си успял да си купи 20 декара земя в Гюндюза (днес Боровец) в местността Чобан бунар, да засади много лозя, овошки, да построи голяма къща на ъгъла на ул. „Екатерина Симидчиева”, с дворно място от 240 кв. м. В двора бил построен дам (конюшня), закупил си каруца и два коня. Най-дълго е работил като тухлар. Допринесъл е за построяването на Тракийския дом във Варна като е доставял тухли и се включвал с труда си. От този непосилен труд заболява от бронхо-плевмония. По-късно го спохожда жълтата гостенка - туберкулозата като открива и каверна.

Имам съвсем смътни спомени за имота в Боровец. Помня, че тръгвахме в ранни зори. Като най-малка са ме оставяли завита в каруцата да си доспа. Посрещаше ни пясъчна ивица с две огромни стари  букови дървета и нападали по земята желъди. Имаше и кьошк (малка виличка). Лозето се спущаше надолу и съвсем в низкото беше гьолът и малкото изворче, от което ходех да пълня вода за пиене. Не съм много сигурна дали това са мои спомени или споделени от леля ми. Баща ми обикалял гората  и, за добро на хората, хашладисвал (облагородявал) диви дръвчета. Между сестрите ми има малка възрастова разлика, но между мене и сестрата преди мен  тази разлика е голяма. След раждането на сестрите, баща ми е мечтаел за момче. Затова са се решили на 4-то дете, но и то, за негово голямо разочарование, излязло пак момиче. (Така си мисля аз) Не съм много сигурна как съм посрешната на този Божи свят, но ми беше казано, че не съм била много желана, та майка ми пиела билки като е правила опит да пометне. Нуждаели се от помощник на баща ми. От болния ми баща се заразяват и трите ми сестри, които, въпреки че се лекуват в санаториум за туберкулозно болни, умират: баща ми на 20 юни 1940 година, Златка - на 14 април 1941 година, Калушка - на 26 април 1942 година, а Евдокия - на 3 юни 1944 година. Огромна мъка!…

Имахме много хубави тъкани черги с различни шарки. Баща ми, вече болен, ми сочеше до коя шарка аз мога да се доближа до него и да не прекрачвам границата. Майка ми, след като погребва 3 големи деца, от които най-голямата на 18-19 години, (разликата между децата е била две години), остава с мен едно малко и все още неразбиращо, какво е сполетяло семейството им, дете.  На смъртния одър, когато съм се надвесила над  баща си да го целуна, съм заплакала силно: изпитала съм ужас, виждайки го в ковчега. Не помня нищо за погребението на сестрите ми.  От разказа на леля си зная, че сестра ми Калушка е била много красива и пеела много хубаво. Работела е в магазин за чорапи на ул. „Владислав”, там, където сега е Образцов дом. Собственикът на магазина бил евреин, много я харесвал  и поел разноските по погребението: облекли я като булка, сложили я в скъп ковчег и скъпа катафалка, много файтони, народ. Всичко това майка ми е смятала, че го прави от благородство, но не след дълго дошъл и представил непосилна за семейството ни сметка. Майка ми се принуждава да продаде каруцата и конете, продава и 4 декара земя, намираща се в местносттоа Планова и му връща парите. След като порастнах, не зная как ме беше открил, прояви интерес към останалите декари земя, които наследих от родителите си. По съвета на леля си аз го отпратих. Противно ми беше да разговарям с него.

Бях много палаво дете. Майка ми, въпреки скръбта си, работеше в консервената фабрика и ни носеше храна оттам. В нейно отсъствие събирах децата от махалата, като изваждах покъщнината от черги, завивки, възглавници в двора на къщата ни  и си правихме къщичка, за да си играем.

Помня, как веднъж майка ми правеше нещо на печката, което трябваше да бърка непрекъснато. Уморена, от време на време сядаше на стол да си почине. Наложило се да се изправи и да продължи да бърка. Аз съм  преместила стола и, когато тя решила да седне, вместо на стол се озовала на земята. Аз съм се превивала от смях, но отнесох боя. На имота от 16 декара майка ми беше засадила царевица. Тогава до нивата ходихме пеша. Майка ми отишла да окопава царецицата, която била избуяла. След като целият ден съм играла с децата и те се прибрали по домовете си, съм останала сама. Почудила съм се защо майка ми не се връща и решила сама да отида и да я потърся. Никога не бях ходила сама, но си спомних откъде се минава. Вече се заздрачавало. Имотът се намираше зад затвора, където имаше тухларница и птичарница. Те бяха ориентирите ми. Помня, че посредата на пътя ме застигна мъж  на колело. Попита ме закъде съм се запътила в този късен час. Обясних му къде се намира майка ми, че е закъсняла и аз отивам да я потърся. Той ме качи на колелото и почти ме заведе на нивата. Когато пристигнах, видях че майка ми още окопава царевицата. Извиках с пълна сила: „Мамо” и се скрих в царевицата. Тя се стресна, започна да ме вика по име, но аз мълчах и не се обаждах. Така постъпих няколко пъти, без да осъзнавам колко много съм я разтревожила. Тя не е очаквала сама да се озова там. Когато съм се родила, кръстницата на сестрите ми отсъствала. Затова ме кръстила леля ми Надежда като са ми дали нейното име.

Баща ми не само е свирел и пеел, но и много го обичали децата от махалата. Те са разбирали кога се връща от работа, качвали се на каруцата и той ги возел из махалата. Баща ми и майка ми закупили имота  в местността Чобан Бунар и чак през 1938 година го оформили като свой и се снабдили с нотариален акт за покупко-продажба. Две години по-късно, вече след смъртта на баща ми, отчуждяват  имота и го заменят  с 16 декара земя в местността Планова. Четири години по-късно и за него получават нотариален акт.

Най-голямата ми сестра, Златка, преди да почине е била сгодена. За съжаление до сватба не се е стигнало. След смъртта на сестрите и на баща ми, за да не сме сами, майка ми наема квартиранти: едно арменско семейство.

Съкрушена от тежките удари на съдбата, майка ми се разболя. С нея спяхме на едно легло. Не помня дали на двойно, но спяхме заедно. На 27 март 1945 година се събуждам, майка ми ме гледа, а в устата си захапала нещо като курабия. Започвам да я побутвам и викам: „Майко, майко”, но тя не ми отговаря. Тогава ставам и отивам при квартирантите, като обяснявам на чичо Артюн, че майка ми ме гледа, но не ми отговаря. Той идва, побутва я леко и затваря очите й. На мене каза: „Хайде, мойто момиче, облечи се и иди повикай леля си”. Майка ми умира от сърдечен удар. Явно през нощта се е почувствала зле и е решила да похапне нещо, но ударът я застига и хапката остава между устните й. Разбрах, че мама е вече мъртва. Облякох една рокличка, на боси крака обух едни обувки и хукнах към леля ми, плачейки през целия път. Навън беше студено и водата в локвите беше замръзнала. Леля ми току-що беше станала и се обличаше. Като ме видя толкова рано и чу моя вопъл: „ Лельо, майка умря”, тя остана с вдигнати ръце, така както се обличаше. Леля ми и свако ми ме прибраха и не ме пуснаха да присъствам на погребението на майка ми.

Него ден къщата бе изпълнена с много народ. В тази суматоха от дома ни изчезнали много предмети: медни тави, тигани, тенджери, менчета - големи и малки и други неща. След като се завърнаха от погребението, попитах леля си: „Ами аз къде ще отида?” А тя ми отговори: „Как къде? Оставаш при нас!”

Тогава ходих на забавачка в училище „Йордан Йовков”. При приключването на първия срок отидох на тържеството. До ден днешен не мога да си обясня поведението на учителката, която добре знаеше съдбата на семейството ни и ме накара да изпея песничката, чийто текст и мелодия помня и до днес.

„Мило птиченце, ела.
Чуй ти, мойте теглила.
Нямам майка, татко драг,
аз отколе съм сирак.
На сираците скръбта,  
няма нигде по света.
Ах, попей ми, ти попей,
тъжни мисли разпилей”.

Цялата зала се разплака.

По онова военно време имаше блокади и не разрешаваха хората да излизат от домовете си. Имаше и партизанско движение. На единия ъгъл на квартала беше нашата къща, а на другия беше къщата на Янко Михайлов - партизанин и политзатворник. На този ъгъл имаше чешма, от която вземаха вода всички от махалата. На мен като малка ми разрешаваха да ходя до чешмата и така пълнех съдове с вода и я разнасях по къщите.

 При нас е живяла баба ни Кальопа. На пределна възраст тя силно желаела да се върне в Лозенград. Вече със склероза тя си стягала бохчичката и отивала на ъгъла до къщата на Янко Михайлов, където имало огромен камък и си мислела, че е стигнала до Лозенград.

За втория срок ме преместиха в у-ще „Ст.Караджа”, където завърших годината. Леля ми и свако ми полагаха изключителни грижи за мене. Много ме обичаха и изпълняваха прищевките ми. Бях много злояда. Леля ми заделяше това, което мога да ям, а свако ми настояваше да се науча всичко да ям. Те живееха много скромно. Свако ми работеше с братята си чичо Живко и чичо Атанас като мутафчия. Предяха вълна от кози и с нея тъчаха чулове и много красиви шарени пътеки от козина. На обяд аз му носех храна, но понякога и той си я вземаше. От какво се състоеше неговият обяд? От половин бурканче кисело мляко, разредено с вода, за да стане повече, парченце сирене и малко хляб. Сам се лишаваше, но за сина си парите не жалеше. Всеки месец му изпращаше по 10 000 лева за издръжка в София, където беше студент. Имаше голямо желание да изучи сина си. Мечтата му се сбъдна. Никола завърши електро-инженерство с пълно отличие.

В началото на месец септември 1944 година, когато немските войници бягаха, тичайки да се качат на някой от минаващите камиони, ние, децата от махалата, тичахме след тях и ги замервахме с камъни. Братовчед ми Кольо тогава беше войник и, когато можеше да ни види, се караше и ни заставяше да се приберем в къщи. Още чувам неговото: „Наде, какво правиш тук? Бързо вкъщи!”, а баба ни Калиопа ни дърпа и ни прибира. Това става в градинката около лятно кино „Тракия”.

Когато леля ми ме прибра, не можех да запомня занаята на свако ми, затова издълбах на стената над кревата думата „мутафчия” и от време на време поглеждах стената и си припомнях думата.

Гледах филма „Танцът на бялата роза” за живота, творчеството и успехите на една балерина. Толкова много ме впечатли и развълнува този филм, че когато се прибрах дълго плаках. Тогаво мечтаех да стана балерина, а и до сега обичам много балетното изкуство. Започнах да ровя вкъщи, намерих бял тензух, с ластик го вързах на кръста си и се мъчех да подражавам на балерината. Свако ми ме видял и казал на леля ми: „От това човек няма да стане, ще стане циркаджийка”.

Когато останах при леля си,  получавах наем от нашата къща. Тя беше дадена под наем на семейство с 4 по-възрастни от мен деца. Когато трябваше това семейство да я освободят, защото имах нужда от нея, законът беше такъв, че трябваше на всички да намуеря квартири, зашото децата им се изпожениха и живееха там. Къщата беше достатъчно голяма за всички. Само дворното място беше 240 кв. метра. Бях принудена да им я продам за 2000 лева.

Един ден с пари от наема на къщата отидох на пазара за животни, на мястото на старите маслобойни, където сега се намира „Експрес банк”. Много обичах животните и реших да си купя агънце. Разстоянието от дома ми на ул. „Чаталджа” до пазара беше доста голямо за моята възраст. На пазара ме срещна чичо Живко, брат на свако ми, и ме попита какво търся там. Обясних му, че съм дошла да си купя агънце. Попита ме, знае ли леля ми къде съм. Признах, че не знаят. Той ми се скара и каза да се прибирам. Но аз изпълних решението си. Купих си агънце, пъстричко, карагьозче. На ръце си го носих и се прибрах вкъщи. Като ме видяха с агънцето на ръце, много се изненадаха и от факта, че съм ходила чак на паза ра и ме смъмриха. Това  агънцето си го гледах и то непрекъснато вървеше подире ми като кученце. Децата от цялата махала ме подиграваха и като ме видеха, поздравът беше  „бееее”. Агънцето порасна и стана шиле. Вързвах го на дюлята в двора ни. Един ден, когато съм отсъствала от дома, то блеело и се мъчило да се отвърже, а въжето се усукало около врата му и започнало да се задушава. Леля ми като го видяла в това състояние, разрязала въжето, но то вече се било  задушило. Казаха ми, че трябва да го заколим, но аз плача, не давам. Като ми обясниха, че ще умре, се съгласих. Много плаках. Какво са го правили, какво са готвили, но аз не хапнах нито залък.

Много обичах и малките деца. Като излизах да играя все някое дете държах в ръцете си, дори ако то беше по-тежко от мен. Бях много слаба и дребна. Бати Кольо, като ме видеше, все ми се караше. Когато леля ми ме прибраха при тях, взеха и останалата от майка ми  ръчна шевна машина „Сингер”. Тъй като и леля ми  имаше такава машина, обади се на вуйчо ми Матей да вземат и ползват машината, докато съм още малка, а когато порастна да ми я върнат. После обаче категорично отказа под предлог че когато майка ми я купувала не са й достигнали пари и той й услужил. Леля ми беше покрусена. Още преди това, през купонното време, леля ми ме изпрати при вуйчо ми Матей да ми даде половин хляб. Той беше хлебарин и имаше собствена хлебарница. Върна ме и не ми даде хляб.Тези факти много разстроиха леля ми и казваше, че не го признава за брат и не желае той да идва на погребението й. Но когато тя почина, той дойде. Заради тези два факта тя не можеше да го разбере що за човек е щом постъпва така с едно сираче. Нито си говореха, нито се поглеждаха, а живееха съвсем наблизо. Голяма вина за всичко, което се случи, имаше жена му. Така и за мен те не съществуваха: нито той, нито децата му, моите братовчеди. Те всички починаха - Петър, Митко, Керанка. Така и не се разбра у кого отиде тази шевна машина.

След прехвърлянето ми в у-ще „Ст. Караджа”, директорът на училището имаше желание да ме осинови, но защо не е станало не ми е известно. По-късно той настоя пред леля ми да ме изпратят в общежитие за сираци в гр. Берковица. Общежитието се казваше „Асен Златаров” и директори бяха съпрузите Воденичарови. Това беше през 1948 година. Тогава рецитирах много хубаво. Любими стихотворения ми бяха „Малката цветарка” и „Поема за руското дете” от Хр. Смирненски. Нямаше тържество, в което да не участвам. Хората от цялото градче ме познаваха и ми се възхищаваха като казваха: „Малко дете, а рецитира толкова дълги стихотворения и с такъв патос.”

Помня, че в града дойде на турне т.н. селски театър с директор Мара Пенкова. На едно тържество ме чула, как рецитирам и останала възхитена. По това време тя имаше гвръзка с Йосиф Меламед - евреин, родом от Добрич, по професия хидроинженер. който живееше в София. На Мара Пенкова виках „майко”  и може би щях да съм тяхно дете, но майка му беше против тази връзка и направи всичко възможно да ги раздели. Семейството му замина за Израел. Но не успя. Всяка година майка Мара  ходеше в Израел като стоеше по месец - два, изнасяше рецитали на българските евреи и имаше голям успех. Тя беше най-добрият изпълнител на разказите на Чудомир. Чичо Йоско  също идваше за известно време в България да се види със своите приятели, съученици и близки. И след смъртта й той продължи да идва в България. Отсядаше при нас. Дори когато отношенията бяха лоши между България и Израел той идваше през Париж. Там той ходеше редовно на симпозиуми. В Париж е отсядал в семейство на български евреи от Бургас. Свързва живота си с дъщерята на хазайката - вдовица с трима синове. Два пъти идва с Ирен - така се казва тя - като посещаваха Бургас, Варна, Добрич. Привързаността на чичо Йоско към мен си обяснявам с това, че ме свързваше с Мара Пенкова. Последният път, преди той да почине, Ирен пожела да я разведа из старата част на Варна, а него го оставихме на пейка в градинката под часовника. Разходихме се из гръцката махала. Влязохме в църквата „Св.Атанасий”, Малката Богородица, в Римските терми. Така както бяхме двете сами, тя ме запита: „Моля те, кажи ми какво представляваше Мара Пенкова, та Йосиф не може да я забрави. Тя живее в него”. Отговорих й, че това беше човек и жена с главна буква, с голямо сърце и богата душа, отдала живота си за доброто на другите. Родът на Мара Пенкова е от Казанлък и е с големи заслуги в културния живот на страната. Сестра й, голямата Мара Пенкова, е основателката на първия куклен театър в България. Брат й,  Иван Пенков, - художник, чието дело са стъклописите в Софийския университет. Синът му, Боян Пенков, е математик, който навсякъде ме представя за своя братовчедка. Синът му е също математик, професор в Бремен, Германия.

В спомените си все се връщам към годините, когато Мара Пенкова и Йосиф Меламен  решават да си създадат семейство и да осиновят дете. Като на филмова лента виждам, как Мара Пенкова идва в обжежитието и споделя желанието си с директора. Той й обяснява, че в дома всички деца са полусираци т.е. имат по един жив родител. Само едно дете е кръгъл сирак. Тя изявява желание да го види. Това дете съм аз. Виждайки ме, тя вече има впечатление от мен, от моите артистични заложби и казва, че веднага ще ме осинови. Директорът й обяснява, че съм от Варна и имам роднини, че трябва да се иска тяхното съгласие. Като научават, че артистка иска да ме осинови, моите роднини, категорично отказват. (Тогава мнението за артистите не е било добро). След отказа, тя осиновява най-добрата ми приятелка от Тетевен - Цанка, която имаше жив баща, но алкохолик. През ваканцията се прибрах във Варна. Тъй като много ме хареса моята благодетелка  ме покани да бъда гостенка в София. Вече беше актриса в Музикалния театър „Ст. Македонски”.

Мара Пенкова поддържаше връзка с леля ми Надежда. Още докато бяхме в общежитието, тя ни заведе, заедно с Цанка, в Пампорово, в почивната станция на културните дейци. Всички се хранехме на общи маси. Там беше писателят Емил Коларов с малкия си син; Лъчезар Станчев и Бойка - съпругата на Вапцаров. От Варна бяха прочутият тенор Никола Николов и Лиляна Василева - съпругата му, също много добра певица, сопран, както и Лиляна Анастасова. Като научиха, че съм от Варна ме канеха на техните разходки из гората да берем горски плодове. Синът на Емил Коларов беше по-малък от нас и като се разхождал по тревата, сандалките му се плъзгали. На всички се оплакваше, че сандалките му „плъзгясали”. Когато се хранехме на обяд или вечеря винаги оставахме последни със съпругата на Вапцаров - Бойка. И тя като мене беше злояда. Аз почти нищо не ядях и Мара Пенкова все ми правеше забележки, че „ровя в чинията като кокошка”.

След Общежитието се върнах във Варна. Учих една година в училище „Стефан Караджа”. Тъй като Мара Пенкова настояваше да й отида на гости през ваканцията, леля ми ме пратиха по пътник, защото все пак бях малко дете и не можела съм сама да пътувам от Варна до София. На гарата ме посрещнаха Мара Пенкова, Цанка и народната артистка Зорка Йорданова. Тя много ме хореса и ме покани на гости в апартамента си. Спомням си в един фотьойл се настанихме двете с Цанка. Нагостиха ни с пържени картофи и салата от кисело зеле. Мара Пенкова я увещаваше да ме осинови, тъй като тя не можа. Законът тогава е бил такъв, че ако искаш да осиновиш две деца, това трябва да стане едновременно, а не едно след друго. Заведоха ни в Народния театър. Като влязох такова силно чувство на възторг изпитах, такова вълнение ме обзе: все едно, че влизам в божествен храм.

Зорка Йорданова веднага се съгласи да ме осинови, но аз имах силно възпалени лимфни възли по врата си. Това забеляза Мара Пенкова и разтревожена ме заведе в правителствената болница при доктор Бобев. Той установи, че тези лимфни възли са на туберкулозна основа и че трябва да бъда изпратена новопостроения в Люлин планина преванториум за деца, предразположени към туберкулоза. Като научи за това Зорка Йорданова се уплаши, че няма да може да ни помогне, защото самата тя беше с разклатено здраве. Но това не уплаши Мара Пенкова. По препоръка от д-р Бобев тя започна да ми подготвя документи за преванториума. Оказа се обаче, че от София не могат да ми ги издадат, защото съм варненска жителка. Трябваше да се върна във Варна, да ми подготвят документите и тогава да дойда пак в София. И оттам да ме изпратят в преванториума. Мара Пенкова отиде да се посъветва с д-р Бобев и му обясни случая. Отговорът му беше, че съм много зле и ако се постъпи така, може да умра по пътя. Мара Пенкова, смела и с голямо сърце жена, не се уплаши. Тя се грабва и отива направо при министъра на здравеопазването. Обяснява му случая. Без колебание той издава служебна бележка и без всякакви документи постъпих  в преванториума.

Там бях едно от малките деца, престоях цели 6 месеца, докато другите деца стояха по един месец. Хранеха ме с много силна храна: шоколади с различните видове витамини. Не ме къпеха, за да не настина. Само главата ми миеха. Всяка седмица Мара Пенкова ме посещаваше като носеше по 1 литър бръснарски одеколон, с който обтриваха тялото ми. Питаше ме какво желая да ми донесе. Исках семки, леблебия и фъстъци. Тя ми носеше пълни кесии и аз ги раздавах на децата. Бях много щастлива.

 След приключването на преванториума Пенкова ме прибра в София. Тя живееше на квартира в една стая. Затова в началото живях при една мила жена от реквизита на театъра, след това при една хористка от оперетата, която имаше дъщеря на моята възраст. Това беше за кратко мреме. Междувременно Мара Пенкова уреди да ме осинови профкомитетът на Музикалния театър. Тогава й дадоха апартамент на ул.”Камчия” № 3. На мен ми обзаведоха самостоятелна стая: спалня, две легла, две нощни шкафчета, гардероб, тоалетна. При престоя при нея тя положи изключителни грижи за мен. Не ми даваше дори една покривка от масата да изтърся. Купуваше мляко от един човек, който си пасеше кравата край Борисовата градина. Изваждаше каймака и го правеше на сметана с пудра захар. Сутрин като се събуждах, тя беше на леглото ми. И на гладно аз трябваше да изгълтам разбит жълтък, сметана, мед, изцеден половин лимон. То ми се повдигаше, но трябваше да го изгълтам за подсилване на организма. Обядвах в стола на Музикалния театър. Всички ме познаваха и ми викаха „детето на театъра”. Всеки месец получавах по 10 000 лева  степендия. Така живях две години и учих в софийското училище „В. Априлов”. Знаеха че имам глас и пея хубаво и настояваха  да кандидатствам в музикално училище. Кандидатствах, но не ме приеха, защого бях на 14 години, а изискванията бяха да съм на 16 години, тъй като до тогава гласът мутира и не може да се работи върху него. Посъветваха ме да постъпя в реална гимназия за две години, за да имам право да бъда приета. Не се съгласих и казах, че ще опитам във Варна. Върнах се в родния си град, кандидатствах и бях веднага приета. Там не държаха на възрастта.

Останах във Варна и живях при леля си. Издръжката от Музикалния театър продължи и всеки месец получавах по 10 000 лв. от ІV клон на пощата, който беше до „Червения площад”. В началото трябваше да ходя с поръчител. Впоследствие касиерката ме познаваше и ги даваше направо на мен. От София ми изпратиха спалнята с всичко, което беше към нея. Издръжката продължи две години и след това изведнъж спря. Мара Пенкова ме питаше дали получавам пари. Накрая се разбра, че натовареният с тази задача човек отчитал разписките, но парите прибирал той. От училище ми отпуснаха стипендия. И така завърших. Изявявах се като добра певица. На всички продукции участвах. Бях солистка на училищния хор. В Музикалното училище постъпих през 1951 година и завърших в 1955 година.

През това време Мара Пенкова идваше у нас на гости. Всяка ваканция заедно с Цанка ходехме в Златица, където Пенкова имаше хубава виличка на четири километра извън града. Беше на високо, а  реката минаваше край виличката й. Тя и преди това ни водеше в Златица: беше си наела квартира в това китно балканско градче, с изобилие от изворна вода, която течеше в дворовете на всяка от къщите като малки рекички. Там за първи път, посред лято ядох сланина от каца в саламура, която се топеше в устата. Беше много вкусна. След като Мара Пенкова си построи вилата, в двора си садеше зеленчуци и като малко дете им се радваше. Докато живях при нея беше и Цанка - осиновената й дъщеря. Двете много се обичахме, бяхме като сестри. Нашата благодетелка Пенкова, от едно задгранично турне ни беше купила еднакви дрехи - палтенца с такенца. Когато вървяхме двете ни възприемаха като близначки. От града до нейната вила минаваше шосе и оттам нагоре беше ливада, която собственикът засяваше с ечемик или жито, окосяваше и правеше на бали за фураж. От дясната страна беше дерето, а на отсрещната страна имаше само една къща.

Беше ден-два преди Богородица. На гости у Пенкова бяха дошли народната артистка Петя Герганова и съпругът й Георги Стаматов. Ние с Цанка бяхме ходили в града да пазаруваме, но се отбихме в библиотеката на читалището и при здрачаване се прибирахме. Като преминахме по шосето и тръгнахме по ливадата, от струпаните бали изскочи младеж. Нещо заговори, запита и аз се обърнах към него да му отговоря. Тогава той се нахвърли върху мен, събори ме на земята и ме натисна. Започна да дърпа ръкава на жилетката ми  - за тогавашното време тя беше много хубава, от мерино. Мъчеше се да я съблече. Аз, макар и затистната, не си пусках жилетката. Той успя само да ми разшие ръкава. През това време Цанка без да пусне дръжката на голямата чанта, а другата чанта аз държах, го налагаше по гърба с едната си ръка. Всичко това се случи много бързо. След като видях, че не мога да се изправя - той ме беше затиснал и откъде ми дойде сила с пълен глас извиках: „ Помощ!” Стопанинът на отсрещната страна ме чу, взел голям  прът, прекосил дерето и бегом наближи край нас. Щом го видя младежът ме пусна и хукна да бяга. И двете бяхме много уплашени, а коленете ми бяха с кървави рани. Човекът ни попита къде отиваме и тръгна да ни придружава. На средата на пътя ни посрещна Георги Стаматов и той с прът в ръцете. Семейство Стаматови имаха куче, което се казваше Кам. То усетило какво става с нас, започнало силно да лае, да отива до брега на мястото, защото долното място на Колю и Пенка беше по-низко. Връщало се при тях и продължавало да лае. Мара Пенкова с гостите си били на терасата и кучето няколко пъти отивало ту до брега, ту при тях и все лаело. Тогава Георги Стаматов казал: „Маро, нещо става с децата.Те доста закъсняха, значи им си случва нещо лошо. Кам ни предупреждава”. Той грабва тоягата и ни пресреща на средата на пътя. Прибрахме се и ни дадоха нещо за успокояване, а моите рани по коленете лекуваха.

Мара Пенкова беше ръководител на драмсъстава при читалището. И златичани мното я обичаха. През 2004 година в Златица имаше възпоминателен ден по случай 30 години от смъртта на заслужилата артистка Мара Пенкова. Салонът на читалището се изпълни с много народ. Имаше доста останали живи нейни съвременници, които много я обичаха. Присъстваха нейните племенници Боян Пенков със съпругата си, Джони Пенков със сина си, и аз като нейна дъщеря. Много ми се радваха, че след толкова години съм посетила Златица.Беше много мило тържество, разказвах за съвместния ни живот с Мара Пенкова и какво тя направи за мене. Само дето не можах да им изпея нещо, тъй като нямаше кой да ми акомпанира. Много съжалявам, но останаха милите спомени с Вацлава, Пенка и Кольо. Изпратиха ни с много любов и мили топли чувства.

Цанка беше от Тетевен. Расла е в лошо семейство, бащата бил пияница и от побоища уморил майката. По-малката й сестра била дадена в Добрич за осиновяване. Те по-късно се откриха. Зле възпитана, Пенкова трябваше да я превъзпитава. Аз бях болна и за мене се налагаше да полага повече грижи и внимание. Наред с това трябваше да си учи ролите, с които участваше в театъра. А дотогава тя не беше гледала деца. Това се отрази зле на здравето й. След като се завърнах във Варна, Мара Пенкова изпрати Цанка в Тетевен, за да завърши гимназия. Праща й издръжка, въпреки че живееше при баба си и дядо си, които бяха живи. Щом завърши гимназия Цанка се зъвърна в София и записа да следва биология. Не живееше при Пенкова, а на квартира. Материално беше обезпечена от нея. По време на следването си Цанка се залюби с професора си по физика. Стана така, че той се разведе с жена си и се ожени за Цанка. Разликата в годините им беше голяма. Пенкова преживя това тежко, защото се говореше, че има пръст в тази работа. Но тя беше против този брак. Смяташе го за аморален. Така се развалиха техните взаимоотношения. И приключиха. Към  мене Цанка не промени вниманието си. Останаха същите чувства. Често ме  канеше и аз й гостувах.

Бях десетокласничка, когато леля ми Надежда, на която съм кръстена, се разболя от бронхопневмония. Страшно много се потеше. Бях нарязала няколко чаршафа, за да сменям мокрите със сухи парчета на гърба и на гърдите й. Грижех се за нея и ходех на училище. Тя получи сърдечен пристъп със задушаване и по спешност я взеха в Окръжна болница ( днес „Св. Ана”) Това се случи през нощта. На другия ден, заедно с братовчед си отидох да я видим. Останах ужасена като я намерихме на легло в коридора, а не в стая, тъй като нямало свободни места. Знаейки, как съм треперила над нея да не се простуди, не можех да повярвам, че цяла нощ са я оставили на течение в циментения коридор. Разплаках се. Тя се простуди наново и това беше краят. Почина. Не можех да  преживея смъртта й. Тя беше само на 54 години. Много я обичах. Исках и аз да умра. Такъв изключително добър и с ангелска красота човек - с бели коси и с очи като небето, същинска незабравка. Беше толкова добра, готова хапката от устата си  да извади и да я даде на нуждаещите се.

Бях много злояда: обичах да си топя хапката в чинийка, в която имаше оцет, хляб и олио.Тя гледаше скришом от свако,  да задели нещо по-така, което да опече на жарта в печката. Но и самата тя не беше от яшните. С едно сготвено ястие прекарвахме цяла седмица. Много тежко преживях нейната смърт. Останахме аз, свако и братовчед ми  - млад инженер, който току-що беше започнал работа в завод „Елпром”. Грижех се за семейството. Натоварих се с цялата домакинска работа. Готвех, перях, почиствах: т.е. всичко, което върши една домакиня. Къщата беше по протежение на целия двор. А той не беше малък. Към пътя имаше само една стая, салон с вграден гардероб, до него още една стая и до нея още една: влизаше се от стая в стая. По цялата дължина на къщата  и още зад нея беше дворът, заграден с градинки от чемшири, а във вътрешната част на градината сеехме зеленчуци. Поддръжах целия двор. Свако ми и той се разболя от туберкулоза. Отделихме го в най-крайната стая. Всичко, което ползваше като прибори трябваше да се изварява. И ние с братовчед ми бяхме диспансирани и редовно трябваше да ходим на изследвания и на прегледи. С тези ангажименти ходех на училище и завърших. Държахме матура като единият изпит ми беше по специалния предмет, по пеене. Обади ми се Мара Пенкова, че се е освободило място и искат веднага да ме назначат в Музикалния театър. Това беше денят, в който се явявах на изпит по специалния предмет. Вечерта трябваше да пътувам цяла нощ и на сутринта да се явя на прослушване. Все пак трябваше да чуят, как пея. Пътувах зле във всяко превозно средство. Ставаше ми лошо и повръщах. Реших, че няма да мога да се представя добре и отказах. Тогава тя настоя по-късно да отида. Така и направих. Назначената комисия ме изслуша, хареса ме и искаха да ме назначат за хористка. Пенкова не се задоволи с това, заведе ме чрез съпругата на Лео Комфорти, която беше певица и асистентка на професор Бръмбаров при него. Той ме прослуша, много ме хареса и каза, че ще ме вземе за негова ученичка и ще направи от мене певица. Той не вземаше всекиго. Само този, от когото виждаше, че има възможности да стане певец. Категорично отказах, защото трябваше да се грижа за свако си и братовчед си. Те се нуждаеха от мен.

В Музикалното училище започнах уроци по пеене при г-жа Цекова - добър педагог и музикант. При нея бях само една година. Те нямаха деца и от тормоз от страна на съпруга й, който беше адвокат, се разболя от нерви. Това се отрази на психиката й и се наложи да напусне. Прибраха я родителите й в София. Повика ме главната педагожка г-жа Здравева да стана нейна ученичка, но не отидох. Не можех да приема надменността й и негативното отношение към моята педагожка, която беше много по-млада от нея.  Известно време бях без педагог, макар че бях солистка на училищния хор, ръководен от г-н Боев. За малко време дойде Лили Симеонова, а след нея - Мими Димова, при която завърших училището. Преподавател ми беше Мирчо Мирчев по контрапункт и солфеж. Той беше млад учител, ерген а ние вече големи ученички. С нас се държеше като с приятели.  Пристига в училището с нов костюм и със зелена връзка. Забелязва го една от съученичките ни и спонтанно решаваме да се пошегуваме с него. Всички се качихме на чиновете - изправени, а една от нашите съученички на пианото. Като влезе в клас всички запяхме „Зелената ти връзка , зелената ти връзка, мили ни Мирчо ле, сърцата ни пръска”. Той ни изчака да свършим, благодари ни, помоли ни да се успокоим и тогава започна часа си. Беше диригент и на хора на ВИНС. Ръководеше и две вокални групи към Профсъюза и Българо-съветското дружество, фолклорна група и група за руски песни „Частушки” в която пеех и аз. Като диригент на ВИНС ме покани през 1957 г. за солистка на хора на турне до Одеса. Пътувахме с големия руски параход „Крим” колектив от 250 души - хор, танцов състав, оркестър, драмсъстав. Всички бяхме много щастливи, радостни, весели. В парахода даваха хубава и много обилна храна. Издържах до Змеевите острови. След това ме хвана морската болест и до Одеса стигнах в хоризонтално положение с половин разрязан лимон на носа. По-късно и с Операта ходихме до Одеса със самолет за един час. Пак същата история - свалят ме на носилка. Трети път заминаваме до Одеса пак със самолет - само мъжете от балета и допълнителния хор с влак. Единствена аз пожелах да пътувам с влак. Сама жена с толкова много мъже, но се чувствах добре и можах да издържа. Когато започнахме приятелството си с Наско, бъдещият ми съпруг, минавайки покрай Музикалното училище отгоре ни вижгда Мирчев. Викна ме в дирекцията и ме попита какво общо имам с този студент. Аз се усмихнах и не му дадох никакъв отговор. Той ми каза: нищо повече няма да ти кажа, освен да внимаваш. Той вече беше директор на Музикалното училище. По-късно, когато беше директор на Операта, семействата ни станаха близки. По-добър директор от Мирчев операта не е имала, но това му погуби живота. Майка му го е родила на 44 години и той почина на 44 години от инфаркт.

Мими Димова едновременно беше вокален педагог на хор „Морски звуци”, ръководен от Марин Чонев. Привлече ме в този хор. Това беше колектив, който остави у мене чудесни спомени. Живеехме така задружно, като че ли бяхме едно семейство. Тогава репертоарът  на хора беше от такива песни, в които имаше доста солови изпълнения. Чонев оцени качествата ми и почти всички женски сола пеех аз. Отделно Мими Димова работеше и с по-изявени женски и мъжки гласове на хора с различни професии.  Председателката на хора  Люба Липова ми помогна да си намеря работа. Започнах в Градския народен съвет, отдел Социални грижи и народно здраве. Нямаше тържество, на което да не съм пяла. Нямаше сцена във Варна, на която да не е звучало моето изпълнение.

През 1961 година обявиха изпит за хористи във варненската опера. Дотогава не беше обявяван такъв, защото Варненската опера е основана през 1947 години и всички хористи бяха в трудоспособна възраст. За четири места в хора се явиха 40 души кандидати. На първия тур изпитът беше солфеж на прима виста. Отпаднаха половината от кандидатите. На втория тур беше етют, задаван от главния режисьор Никола Николов. Разказват ти дадена случка и ти трябва да я изиграеш. Останаха 14 души. На третия тур изпитът беше изпълнение на художествена песен и ария със съпровод на пияно. И така за четирите места бяхме назначени: аз на първо място, Ирина Денкова, която дойде от Бургаската опера след мен. Там тя е изпълнявала солистични партии. След нея беше Сийка Терзиева, моя съученичка, но в момента бе приятелка на режисьора Никола Николов и на 4-то място Ганка Димова, съпруга на Ники Дивери, един прекрасен човек, който направи всичко възможно  тя да израстне в професията си, водейки я при различни вокални педагози в България и в чужбина. Утвърди се като солистка във Варненската опера. След това замина за Стара Загора, като се разведе с Ники, защото имаше любов с артист от Драматичния театър, но след като той я изостави този благороден човек, Ники, дойде при Мирчо Мирчев, когато беше директор на Варненската опера и в мое присъствие плака и се моли да я назначат пак, в името на семейството. Така и стана. Режисьорът Никола Николов се ожени за Сийчето и когато го назначиха за главен режисьор на Софийската опера тя постъпи на работа в хоровата капела. Останахме аз и Ирина.

От месец март започна нашата дружба със съпруга ми Атанас Чернев. Запозна ни Димитър Шишманов, работехме заедно в общината. Едно срещу друго бяха службите ни. Аз в Народно здраве, а той в отдел Търговия. Хранехме се заедно в стола на Съвета. Наско и Митко бяха приятели. Митко беше секретар на Комсомола, аз в дружествения съвет. По това време дружах със Слави Марков от Финансовия отдел. Но Митко ме увещаваше, че Слави не бил човек за мен и че ще ме запознае със своя приятел, който по негова преценка бил подходящ. Много ми го хвалеше: колко бил добър като човек, какъв прилежен домакин е и че дори  парчето плат, с което гладел панталоните си било сгънато и имало определено място. Пред него пък хвелели мене. Запознаха ни. Ходихме на филма „Евгени Онегин”, но аз не харесах кандидата си. Имах слабост към русите мъже със сини очи, която слабост и до днес имам, може би покрай братовчед ми Кольо, с когото живях много години и си го обичах като брат, а пък той е рус със сини очи. Аз харесвах Митко, защото той беше мой тип, но дружеше с народната певица Мария  Шубрикова, която по професия беше акушерка, по-късно завърши медицина и стана лекар - акушер гинеколог. Когато се разделиха, Митко много държеше ние да се съберем. Обаче Наско беше много упорит, обаждаше ми се, търсеше ме, но аз все му отказвах, защото в действителност покрай хор „Морски звуци” бях много заета с репетиции, концерти във Варна и из страната. Той ме е виждал на концерти по различни поводи и тържества и впечатлението му за мене  е било, че съм момиче, което се гордее и повърхностно гледа на живота и че работата няма да стане. Но Митко го разубеждавал, че си е създал погрешно мнението за мен. Един ден, амбициран ми се обажда, че в този ден, на това място в този час трябва да бъда там, без да ми казва защо. По същия начин постъпва и с Наско. Когато се срещнахме бяхме едновременно изненадани, но и развеселени, като рабрахме, че тази клобка ни е скроил Митко. В него ме привлече внимателното му и честно отношение. Излизахме заедно и месеци наред не ме докосна с пръст. Когато, завършвайки ВИНС му предстоеше да замине в Чепеларе, където живееха родителите му, ме попита дали да им каже, че си има приятелка и аз му отговорих: „да”, той за първи път ме прегърна и целуна. Бяхме се подслонили под една стряха, защото валеше дъжд. Цяла година  три неразделни двойки дружахме заедно. Мария Громова, аз и Иван Воденичаров пеехме в „Морски звуци” , а половинките ни след репетиция ни чакаха да излезем някъде. Решихме да се женим. Ваньо и Стела се ожениха на 3 декември 1961 год. Ние на 24 декември 1961, а Мария и Иван Керкин - мой съученик от у-ще „Стефан Караджа” се разделиха. Със семейство Стела и Иван Воденичарови след 48 години все още сме неразделни. Женитбата ми и назначаването ми в Операта вървяха заедно. Още през месец септември 1961 година, когато държах изпитите в Операта, Наско ме чакаше отвън и повече от мен се радваше на успехите ми, което тогава силно ме впечатли и още повече привърза към него. Трябваше да изчакам 6 месеца от напускането работата ми в Съвета и без нито един ден прекъсване от работа на 14 февруари 1962 година ме назначиха в Операта. Наско прз февруари 1962 год. се дипломира и отидохме в Чепеларе, където неговите родители направиха голяма сватба, така както  подобава, макар че тогава за първи път видяха булката. Във Варна, сключихме брак в тесен кръг. Присъстваха само мои роднини и кръсниците. Истинската сватба беше в Чепеларе.

По това време главният диригент на операта, Йоско Йосифов, беше написал детската оперетка „Кокичина” и ми предложи  централната партия. След като разбра, че съм бременна и очакваме първата  си рожба, на репетиция пред целия състав: оркестър, хор, солисти, каза: „Като ги назначават в операта трябва да подписват договори, че поне 4 години няма да забременяват”. Преживях го много болезнено. Да можеше земята да се разтвори и там да  се свра от срам.

Точно по това време, когато се омъжвах, братовчед ми Кольо продаде къщата на ул. „Чаталджа” и започнаха надстройка на къщата на ул „Дебър” при родителите на съпругата си Юлиана. Заживяхме на квартира в една стая в съседна къща. И така женени с Наско, но разделени. Той живееше в къщата на Кирил Йорданов с още един студент. В тази студентска квартира нямахме право да живеем като съпрузи. Той там, а аз при братовчед си. Имаше две легла под ъгъл, на едното Кольо, на другото Юлиана с детето им Надя и по средата аз на походно легло. Къщата беше новопостроена, с голям таван, в който прибрахме багажа от  квартирата на ул. „Чаталджа”. Сред другите предмети беше и моят голям, дървен сандък пълен с чеизите, приготвени от майка ми за сестрите ми. Имаше много хубави чинийки за торта с изпъкнали топчета като бонбонки, чинийки за сладко, две торбички със златни пендари. Едните бяха малки, колкото една стотинка, а другите големи, колкото един лев. Чисто злато - 24 карата! На сватбената снимка на майка ми и на баща ми булката е с гердан от златни пендари - предполагам, че те са били в една от торбите. Този сандък стоя на тавана на къщата на ул.”Дебър”. Прибрахме го, когато влязахме през 1967 година в апартамента на ул. „Пирин”. Сложихме го в мазата. Липсваше златото и тортените чинийки. Така и не можахме да разберем, как са изчезнали.

Пропуснах да напиша, че още докато свако ми беше жив Колю и Юлиана се сгодиха, но след няколко месеца свако ми почина. Наложи се да изчакат и се ожениха през месц януари 1957 година, а през месец август се роди Надето.  Много я обичах и при всяко свободно време се грижех за нея. Това ми доставяше голяма радост. Юлиана работеше до гарата, растоянието за нея до ул. „Чаталджа” беше голямо. Налагаше й се често да остава при майка си. Продължавах да се грижа за къщата и за двора. Тя ми казваше, че досега аз съм била домакинята на тази къща и не искаше да ми отнеме тези права и задължения. След като се пренесохме да живеем до къщата на родителите на Юлия, леля Тинка и чичо Сандю, прекарахме с Наско там около една седмица в съседна стая, която беше празна. Намираше се до стаята, която ползвахме. След това ни прибра Керка Станкова - съпруга на моя братовчед Сава Станков и син на вуйчо ми Стефан. Старата къща на вуйчо ми беше малко по-надолу от автогарата. Там живееше братът на бати Сава със семейството си. В същия доста голям  двор си построиха нова къща бати Сава и Керка. Той пътуваше по корабите като помполит, а жена му беше председател на читалището в квартал „Михаил Иванов”. Прибраха ни временно и ни дадоха гостната си стая. Като разбраха, че няма къде да отидем, ни предоставиха лятната си кухня. Сложихме  гардероб, легло персон и половина, висока печка за твърдо гориво и малка масичка до малкия прозоред на стаичката. В съседство беше малкият навес, където готвех. Мивката и чешмата бяха до новата къща. Там миех съдове и там перях. В тази стаичка живяхме около година и половина. Там забременях с първата си дъщеря. До последния момент играх на сцената, защото носех малко бебе. Роди се 2 килограма и половина и много не ми личеше под театралните дрехи. Другата причина беше, че даваха само 45 дни преди или след раждане на детето. Затова оставях да има повече дни след раждането. Дъщеричката ни се роди на 17 май 1965 година в квартал „Устово”, град Смолян. Тук, във Варна, нямаше от кого до очаквам помощ при раждането и след него. Затова тръгнахме за Чепеларе седмица преди да родя. Отивахме при  свекър и при свекърва.  За да стигнем по-бързо решихме да пътуваме със самолет. Тогава нямаше пряка връзка до Пловдив. И тръгвахме от Варна с малък самолет, който кацаше в Бургас и оттам отлитахме за Пловдив. Още като кацнахме в Бургас се почувствах много зле. Бях пожълтяла като восък и изпотена сякаш са ме обливали с вода. Не можех да продължа по-нататък. За първи път летях със самолет, а той малък, а пък аз - бременна. Тръгнахме да търсим стая в хотел, но се оказа, че нямат свободни стаи. Най-после в един от хотелите се смилиха и ни дадоха стая, запазена от други хора. Мене ме втресе и цялата треперех.  Наско ме завиваше,  топлеше краката ми с ръцете си и така на другия ден на обяд се качихме на влака от Бургас за Пловдив. Тогава дори и директен влак нямаше. Прехвърляхме се в Карнобат в Бургаския влак. А в Чепеларе много са се притеснили. Смятали, че вече с бебе ще пристигнем. От притеснение вдигнах високо кръвно налягане, а в местната болница нямаше лекар акушер-гинеколог. Бяха само акушерки. С линейка ме закараха в голямата болница на град Смолян. Там се почувствах съвсем сама. През цялото време плачех. Идваха да ме посетят роднини на семейството на Наско, но за мен те бяха чужди хора. Толкова ми беше  тежко и мъчно. Имах чувството, че това бебе няма намерение да излезе. Животът ми беше преминал между много хора - близки и обичливи. Там се почувствах много самотна. Най-после, на 17 май 1963 година вечерта, в 11 без 20 минути, тя се роди. Бяхме няколко жени в една стая и бебетата при нас. Едното бебе спре да плаче, другото започва. Най-гласовита и ревлива беше моята Ангелинка. Не можех да спя. Не можех и да се храня. Започнах да вдигам висока температура. Бебето започна да слабее. Стана два килограма. Като я сложех да суче, заспиваше. Оставя ли я, започваше да плаче. Цялата ми нощница беше мокра от кърма и в това състояние не искаха да ни отпишат от болницата. Зълва ми - сестрата на Наско, ме посъветва да излъжа и да не допирам термометъра до тялото си. На 24 май отсъстваше главният лекар. Имаше само дежурен. Казах му, че главният е разрешил да ме изпишат и че нашите от Чепеларе са дошли да ме приберат. В къщи  ме обградиха с много грижи и любов. Но Ангелина - тя е кръстена на свекърва ми - не ме оставяше да спя. На всеки час, час и половина се събуждаше и плачеше. При мен дойде да спи баба Чока, бабата  на Наско, да люлее бебето, та да мога до поспя. От това безсъние  получих нервна криза. Макар че във Варна нямахме условия за гледане на дете, лекарите препоръчаха да се върнем в естествената си среда. Така и направихме. Заживяхме в малката стаичка при Керка. През деня  държах Ангелина на голямото легло, а вечер я слагахме на една малка сгъваема масичка с кръстосани четири крака до малкия прозорец, а ние спяхме на леглото.

Тогава директор на Операта беше Емил Трифонов. Той разреши само едномесечен неплатен отпуск. Трябваше да започна работа. Помолих една възрастна съседка, на която плащахме, да я гледа, когато съм на репетиции, а вечер, когато се върнеше от работа я поемаше Наско, а аз ходих на спектакъл. Репетициите обикновено бяха от 9 до 11 часа, или от 10 до 12 - 13 часа. Спектаклите бяха в понеделник, сряда и петък. Така прекарахме около една година и половина при Керка. Детето растеше и трябваше да вземем друго решение. Излязохме на квартира в една стая  на ул. „Державин”. Но там трябваше да напуснем, защото единият от синовете на хазаите щеше да се жени и им трябваше стаята. Тогава излязохме на квартира на ул. „Селиолу” в една маза, чийто прозорец от външна страна беше на равнището на улицата. До тази избена стая се стигаше по коридор, иззидан само от камък, а срещу нашата маза беше мазата на хазаите, където си държаха дървата и въглищата. Навсякъде се разхождаха мишки. Само при нас не ги допускахме да влизат. В мазата имаше голяма влага. Дрехите и обувките ни мухлясваха. Къщата  беше двуетажна, точно зад автобусния гараж, там, където сега е голямото „Пикадили” до Окръжна болница.  Когато бях на репетиция Ангелина я гледаше една много възрастна жена, която сутрин закусваше с лук, а като се върнех я заварвах да спи. Когато живеехме на ул.”Державин” я гледаше друга жена - сравнително млада - около 60 годишна, много любезна, но фалшива. Като знаеше точно кога се прибирам подсушаваше детето, да го намеря сухо, но ако се приберях по-рано все го сварвах напишано. Ядеше от храната, която му оставях. След като установих това я освободихме. След това дойде една много мила женичка, казваше се леля Димка. Докато живеехме в мазата Ангелина се беше ударила в ръба на шкафчето, което беше в стаята. Дъщерята на хазаите, тя беше студентка по медицина, я грабнала и завела в болницата да й зашият веждата и да й сложат инжекция против тетанус. Но не бяха минали 6 месеца от първата инжекция и детето започна да се подува: от лицето  та цялото тяло. Много се изплашихме и повикахме нашия приятел Иван Воденичаров, който работеше като лекар в с. Каменар и в Казашка махала. Той започна интензивна атака с инжекции от куртизон. Цялата нощ остана при нас да я наблюдава. Опасявал се от подуването да не се запуши гърлото и детето да се задуши. И ако се наложи щял да направи разрез на гърлото и да вкара тръбичката от нафтовата печка, за да я спаси от задушаване. Но, слава богу, това не се случи. Чак на сутринта ни каза какви мисли са го вълнували. Преди това аз я бях изтървала от количката. В началото имахме количка на четири колела, но като поотрасна купихме количка с две колела. Точно до църквата “Св.Никола” се видяхме с моя приятелка, заприказвахме се и за момент забравих, че количката е с две колела, пуснах дръжката и детето се озова на цимента. Удари си главичката. В челото му се заби камъче, но от кръвта се заличи. Заведох я в болницана и разказах какво се е случило. В началото не повярваха, че има забито камъче, но като почукаха разбраха, че съм права. Тя непрекъснато плачеше и риташе. Наложи се да я държат две сестри - едната за крачетата - другата държи едната ръчичка, аз държа другата, за да може лекарят да извади камъчето и да почисти раничката. Така, както  я държах, се свлякох на земята и припаднах. Повече нищо не помнех. Те са я оправили и са й сложили инжекция против тетанус. Събудих се легнала на леглото в стаята и на корема ми сложили Ангелинка, която плаче, викайки: „мамо, мамо” и ме милва.

През същата година, когато се роди Ангелина и беше на няколко месеца, отнеха земята, наследство от родителите ми. Беше 12 декара и половина. Братовчед ми Кольо я обработваше, тъй като работеше в Елпром и му беше удобно. Четири декара от земята беше превърнал в овощна градина с почти всички, отрупани с плод, дръвчета. Когато се омъжих, братовчед ми каза: „Вие с Наско сте вече семейство, грижете се за земята си”. Аз му подарих 3 декара, Юлиана го оформила като покупко-продажба, за която е заплатила 3 хиляди лева. Това научих много по-късно. На мен останаха 9 декара и половина, от които 4 декара овощна градина и 5 декара нива. В целия имот имаше около 20 орехови дървета. Започнахме да ги берем и да пълним чувалите. Толкова много бяха, че се чудехме какво да ги правим. Раздавахме ги на роднини и на приятели. През 1963 година отнеха имота и за всичките декари ми дадоха 1 декар т.н. лозе в Горна Трака в местността Ваялар. То беше старо с изсъхнали чукани и няколко дървета, но в нотариалния акт писаха равностойно. Върху моя имот в местността Планова построиха два блока с номера 23 и 24, които бяха с по няколко входа. Ние цяла година не можехме да влезем във владение на имота си, защото бившият собственик не ни допускаше. Дори един път влязох като държах Ангелина на ръце. Бившата собственичка от Виница копаеше мястото, подгони  ме и вдигна мотиката да ме удари. Тогава се впусна съседът, Димо Тодоров, активен борец против фашизма, и изкрещя:  „на кого вдигаш мотика, на майка с малко дете ли?” Дори мъжът й ме съди и тогава съдията Константинов го попита: - Демире, няма ли да спреш да водиш дела? Сега какво искаш от това момиче? 

Докато живяхме в мазата се включихме да строим на ул. „Пирин” № 3  в кооперация  „Варненско лято”, (пет блока - цяло каре). Там имаха къща родителите на Силва Мирчева. Леля Мара, майката на Силва, ни срещна един ден и ни каза да проверим при председателя на кооперацията Апостол Панайотов дали не е останал някой свободен апартамент. Оказа се, че той е от Хвойна и е служил заедно с Наско и с Костадин Вяков от село Павелско, по професия учител. Беше общински съветник и шеф на комисията по културата в Общината. Беше останала само една гарсониера на петия етаж. Ако бяхме се обадили по-рано, можехме да вземем и по-голям апартамент. Тази гарсониера изплащахме цели 25 години. В нея отгледахме и двете си дъщери.

На мястото във Ваялар направихме дървена барака от 12 квадрата, толкова, колкото  се разрешаваше. По-късно къв 1980 година разрешиха до 35 квадрата. Към дървената барака Наско направи циментена площадка, нашата малка кухничка. През лятото прекарвахме там. Много усилия и труд положи, за да стане нещо хубаво. Изкорени цялото лозе с изсъхналите чукани, копа 80 см. дълбочина, обръща земята и засади ново лозе на 200 квадрата. Имаше няколко стари изсъхнали дървета, изкорени ги и засади нови дръвчета. Част от тях сам хашладиса. През цялата седмица беше на работа, а в събота и в неделя на мястото продължаваше да работи. Към дървената барака направихме една стая с тухли, за която по-късно платихме глоба. Когато разрешиха 35 квадрата, махнахме дървената барака и към едната стая от тухли направихме още една. За нас нямаше почивка. През целия ни съвместен живот от 48 години един единствен път ходихме на почивка за 10 дни с карта от операта.

Направихме зеленчукова градина. Не знаех какво е това  магазин „Плодзеленчук”. Сеехме от най-ранните до най-късните сортове зеленчуци. Направихме и кладенец, за да поливаме. Това отнемаше цялото ни свободно време, но си помагахме и задоволявахме не само ежедневните си нужди, но приготвяхме  и зимнина. Интересувахме се от новостите в овощарството и зеленчукопроизводството. Купувахме литература, съветвахме се с тези, които знаеха повече от нас. Трудно гледахме Ангелина, защото беше злояда и повръщаше. Колко сълзи съм изплакала!  Често боледуваше и беше много палава. Между шосето и оградите имаше канавка. Там недобросъвестни граждани хвърляха боклуци. Тя обичаше да върви в канавките, попадна на счупена бутилка и си разряза палеца така дълбоко, че пръстът й висеше. С подръчни материали й превързахме ръчичката. Наско я качи на мотора  (имаше малко моторче - балканче) и направо в спешния кабинет. Там шиха доста големия разрез и от шевовете остана белег. И носът й беше счупен - пак от падане. Една Нова година семейно посрещнахме в салона на хор „Морски звуци”. Ангелина през цялото време не се спря, като обикаляше цялата зала. Едва сутринта, когато към 6 часа се прибирахме, тя заспа в колата на нашите приятели.

Веднъж бяхме отишли на лозето: аз, детето и баба Димка, която я гледаше. Когато си тръгвахме, суетяхме се да приберем, да заключим, а  Ангелинка се въртеше около нас. По едно време  тя излязла на шосето, тръгнала нагоре към спирката, дошъл  автобусът и тя се качила. Ние с баба Димка си изгубихме ума да я търсим. Обикаляхме и по чуждите места. Тогава нямаше огради. Търсихме я, но не я намерихме. Същата вечер имах спектакъл на операта „Княз Игор”. Не бях на себе си. Отидох в операта и съобщих, че съм загубила детето си. Посъветваха ме да отида и да съобщя в полицейското управление, а те съобщили в другите участъци, като описали външността й. Тя, милата, като се качила на автобуса въобще не се е притеснила от нашето отсъствие и слязла на катедралата. Чак тогава осъзнала, че е сама. Уплашила се. Видял е полицай и я попитал, къде е майка й. Тя отговорила, че мама и баба Димка са на лозето. Попитал я как се казва и къде живее. Тя беше на три-четири години. Казала си името и адреса на мазата, в която живеехме. А ние вече се бяхме преместили в къщата на ул.”Пирин”. Завели я там и една от съседките му казва, че вече не живеем там и му посочна блока на „Пирин”. По това време Наско бил в апартамента заедно с майстора, който правеше облицовка на антрето. Заангажиран, Наско не обърнал внимание на дъщеричката си, тя влязла вътре и започнала, без нищо да му каже, да си играе. През това време пристигнала баба Димка, страшно разтревожена и му казва, че сме загубили детето. Той й отвръща, че детето си е вкъщи. В полицейския участък  нямаше никаква вест за детето. Посъветваха ме да отида у дома, че може да се е прибрала. Така и стана. Когато я видях в къщи, хем плачех, хем я натупах здраво.

Друг случай. Бяхме на турне с операта в чужд град и щяхме да се приерем късно вечерта. Още живеехме в мазата. Помолих Наско да дойде да ни посрещне в часа, когато очаквах да се приберем. Той я нахранил, изчакал я да заспи и излязъл да ме посрещне. Беше ранна пролет. Локвите още бяха заледени. Тя, явно не е била заспала, почувствала се е сама и така, както е била по пижамка и боса тръгва по улицата. Срещнала я съседка, която се прибирала от нощна смяна и изненадана, че я вижда сама, в такъв вид и в това студено време, я прибира у тях. Пита я за къде е тръгнала и тя отговорила, че мама е на турне, а татко отиде да я посреща, но се забавили и тя тръгнала да ги търси. Като се прибрахме видяхме, че на изтривалката на външната врата беше повръщано, а вратата е отворена. Като слязахме долу се изненадахме, че и там вратата е отворена, а Ангелина я няма. Разбрахме какво е станало. Добре, че съседката от прозореца извика, че е при нея. Разказа ни всичко. Стоплихме вода да й загреем крачетата, разтривахме я, чай с аспирин й давахме и предовратихме разболяването.

Когато Ангелина беше на три години, ходихме на пазар и видяхме малки пиленца. Тя ахна и поиска да й взема. Взехме едно току-що излюпено много красиво пиленце. Первазът на прозореца в мазата беше широк и Наско му направи преградка. Там държахме пиленцето. Под прозореца беше масата, на която се хранехме. Слагахме му просо и водичка, но изглежда там му се струваше тясно и често прескачаше и идваше на масата при нас. После Наско му скова малко сандъче, в което сложихме дрехи и тухличка. Вечер му загрявах тухличката, завивах го с дрехите  дори и през деня, когато му се спеше. Писукаше много силно. Един ден, когато нас ни нямаше, то, писукайки,  тръгнало по стълбите и се озовало чак на втория етаж, при хазяите. Решихме, че му е скучно самичко, купихме още едно, да си правят компания. Сандъчето се разширяваше, скововаха се нови сандъчета, защото обитателите му растяха. Накрая ги сложихме в една двойна щайга в двора на хазяите. Едното излезе ярче, а другото - петле. Те станаха големи и ярчето всеки ден снасяше по едно яйчице. Давахме го на Ангелина. Петелът стана много зъл. Понякога ги пускахме да се разхождат из двора и ако някой дойдеше, петелът се нахвърляше и го кълвеше. Наложи се да го заколим. Когато се прехвърлихме да живеем на ул. „Пирин” се наложи да се простим и с ярчето, което стана кокошка. Дадохме Ангелина на детска градина, но не можа дълго да остане там. Много плачеше и не се хранеше. Налагаше се да я гледат жени. Дори един ден я бях оставила при кръсницата й и като отидох да я взема тя ми каза, че както съм я оставила така ми я връща. С нищо не успяла да я нахрани. Непрекъснато плачела като повтаряла: „мама, мама”.

Нямахме намерение за второ дете, тъй като много трудно гледахме Ангелина. Когато забременях обаче решихме, че трябва да го родя. Бях напълно сигурна, че не съм бременна и помолих колежката си Минка Ковачева да ме заведе при нейния гинеколог,   д-р Хаджолян. Тя се лекуваше при него със желание да има дете. Той ме прегледа и на нея, не на мен, казва: „Аз ще зарадвам колежката ти. Бременна е. Почувствах, че ме облива гореща вода. Много се притесних, защото не очаквах да чуя това. Минка започна да ме прегръща, да ме целува и непрекъснато ме молеше да го родя, че тя ще му стане кръстница. Така и стана. Родих я и Минка, на връх Новата 1970 година, стана нейна кръстница. През целия ден шетах, защото вечерта щяхме да се събираме компания да посрещаме новата 1970 г. От сутринта ме хванаха болките, но бяха по-разредени. Дори предния ден чистих, прах, поуморих се и легнах да си почина, защото ме заболя кръста и си сложих грейка. Надвечер болките зачестиха. Когато ме присвиеше се хващах за стола, изохквах и пак продължавах да шетам. Моите съседки ту едната, ту другата ме наобикаляха и ме съветваха да постъпя в болница. Аз нямах никакво намерение. Та нали щяхме да посрещаме Новата година?! Но те двете неиздържаха, като виждаха, че болките ми са през 5 минути и ме принудиха да тръгвам, като те ми приготвиха багажа и ме предупредиха да не охкам по време на пътя, защото не било хубаво. И така излязохме от къщи в 18 часа и 50 минуши и още с влизането в предродилна зала почувствах, че детето излиза. Само успях да извикам: „рааждаам”. Няколко родилки, които чакаха от дни да родят ме поеха и заведоха в залата и ми помогнаха да се кача на магарето. Разтичаха се да търсят лекар, или акушерка, но никой не се виждаше. По цялата болница се чуваше музика и предновогодишно настроение. Една от родилките най-после можа да намери акушерка. И без никакви приготовления пое детето. Беше първото бебе на Новата година и я записаха на 1 януари 1970 г. Родилното отделение беше в старата сграда на Окръжна болница.

В стаята бяхме няколко родилки, но бебетата не бяха при нас. Трябваше да се даде име на детето. Наско държеше, ако е момче, да се казва Сава, на името на баща му, но ако е момиче да е името на майка ми Люба. Като си помислих моята майка много отдавна е починала, а неговите родители са живи - те да се радват и цялата стая започнахме да измисляме име подобно на Сава. И така общото мнение беше за името Севдалина. На другия ден дойдоха от Общината, за да запишат децата с имената им. Аз за момент забравих какво име измислихме и те започнаха да ми подсказват, че ще се казва Севдалина. В нашето народно творчество името Севда е първа любов,  така че спазихме и двете желания. Тя - Севдалина - за разлика от сестра си беше кротко и лесно за гледане дете. Покрай кака й не усетихме как порастна. Само веднъж се бяха сбили двете и Ангелина блъсна Севдалина и тя счупи долното армирано стъкло на вратата на стаята. Ужасих се, че това дебело стъкло е счупено от главата й. Очаквах да е порязана, да има кръв, но главата й излезе по-здрава от стъклото. Разгледах главата й от всички страни, но последствия нямаше. Растеше самостоятелна, решителна и самоуверена. Когато беше в първи клас от Чепеларе се обадиха, че братовчед й ще бъде на лагер в Албена. Обадихме му се, като му обяснихме откъде да се качи и къде да слезе, че ще го чакаме. Той отговори: „аз съм селско момче и не мога да се оправя”. Тогава обяснихме на Севдалина, че автобусът тръгва от ъгъла на Девическата гимназия (сега Археологическия музей) за Албена. Съвсем сама отиде до Албена, попитала къде се намира Чепеларският лагер, намерила Павел и го доведе. А той е с две години по-голям от нея!

Всяко лято аз с двете деца ходех в Чепеларе по два месеца, защото имах голяма отпуска, а Насковата беше само 14 дни. Един ден ме среща Леля Мара - майка на моята приятелка Силвия и ми казва: „Наде, не трябва да ходиш и стоиш при свекър и свекърва толкова дълго време, а тук оставяш сам младия си мъж.” Аз бях спокойна, защото си познавах човека.

Ангелина завърши музикално училище със специалност виолончело и по разпределение, след явяване на конкурсен изпит, я изпратиха в Шуменската филхармония. Тя се записа в музикалното училище още от трети клас. За осми клас наново държа изпит. И от четири явили се виолоченлисти приеха нея и една Надя,  която по-късно се отказа от музиката. Запозна се с момче, което тук беше студент в МЕИ, но родом от Шумен. Ожениха се, сватбата беше в Шумен. Той живееше в нас, а тя живееше и работеше в Шумен. Зет ми се казва Илия. Изкара две години в МЕИ, роди се синът им Цветелин. Разбраха, че така не може да продължава, той тук, а тя - там и той се прибра в Шумен, като прекъсна следването си. На Ангелина й дадоха гарсониера от Филхармонията, която по-късно закупиха, в която и сега живеят там с две големи деца - Цветелин на 20 години и Надя -  на 18 години. Илия има къша от родителите си -   и двамата починаха. Има по-голям брат и още по-голяма сестра. Тя живее в къщата, като за нея се грижат двете снахи - Ангелина и Живка.Те я къпят, перат, чистят, готвят, а братята през вечер се редуват и спят при нея, защото тя е болна от детски паралич и епилепсия. Така им преминава ежедневието. На работа, вкъщи, децата, сестрата…

Севдалина, току-що завършила училище, започна да работи като администратор в хотел на КК „Дружба”. Само след няколко месеца, се запозна с едно момче и след два месеца реши да се омъжи. Наша грешка беше, че не я спряхме. Роди синът си Иван, който сега е на 18 години. Този брак се оказа несполучлив и се разведоха. Ето вече 5-та година тя е сама. Единствена грижа сега е синът й. И работата. От къщи на работа и от работа в къщи. Тя трябваше да учи, защото имаше хубав успех, всичко й вървеше и съвсем друг щеше да бъде животът й. С този брак тя се зароби, като пое грижата за детето. Съпругът й не разрешаваше да работи. Все още се надяваме да има светлина и в нейния живот, да срещне подходящия човек, да не остане сама в живота. Ние ще си отидем от този свят, Ванко расте, ще поеме своя път в живота. Дано да доживеем това да се случи.

След като се пенсионирах, започнах работа в тракийско дружество „Капитан Петко Войвода” като смених Таня Славова. Председател беше Атанас Николов, чиято длъжност беше почетна, на обществени начала. Там работеха Жечко Скулев като домакин, Николай Иванов - касиер-счетоводител, Сотир Карбов - районен координатор,  Христина Стоева - на обществени начала завеждаща културно масовата работа. Атанас Николов всяка сутрин идваше в дружеството с няколко листа с набелязани задачи за деня, които трябваше да се изпълнят. Моята длъжност беше секретар, машинопис, библиотекар, правех сценарии за различни тържества, бях квартален отговорник на три квартала - „Аврам Гачев ІІ”, „Аврам Гачев ІІІ” и „Благой Касабов”. Обикалях членовете да събирам членски внос и абонамент за в. „Тракия”. Освен това попълвах квитанциите за абонамента на всички квартали. Правех програмите и търсих участниците в тържествата. Сутрин отивах в 8 часа в дружеството, още чистачките не бяха приключили с почистването, а не се знаеше. кога ще се прибера. По мое време се смениха председателите: Атанас Николов, Дора Ставрева, Никола Чернев. За краткото време след смъртта на Дора задълженията на председател пое зам.председателят Христина Стоева. При председателството на Атанас Николов приехме Дамската вокална група, която преди това се числеше към Дома на търговските работници с диригент Йордан Попов, който по-късно стана  и продължаваше да бъде председател на фестивала „Море и спомени”, докато той прерастна в „Листопад на спомените”. Жените-хористки се събираха по апартаментите. Сплотяваше ги любовта към музиката, към песните. Помолиха ме да им помогна да си възстановим песните от хора. Аз, като професионалист,  им помогнах и от доста песни направихме един хубав репертоар. Помолих Атанас Николов да подслоним тези жени в Дома. Той ми отговори: щом ти гарантираш за тях - нямам нищо против. Чувстваше се липсата на съпровод. По това време Станьо Станев ръководеше фолклорния състав. Попитах го, не би ли могъл да акомпанира и на вокалната група. Той се съгласи и така започна съвместната ни дейност. По-късно се включи и жена му - народната певица Величка. От състава отпаднаха няколко жени, едни обидени, други по семейни причини. Дойдоха нови жени. Така се оформи една хубава вокална група, която днес носи името „Варна”.

По предложение на дружеството през 1997 година направихме експедиция с маршрут - по тракийските земи: от Одрин до Истанбул Спахме в Одрин и сутринта рано тръгнахме по маршрута, като спирахме през всички села и градове, през които минавахме, за да разгледаме и да намерим нещо останало от българските тракийци. В Лозенград обикалях почти половин ден със Сотир Карбов и с Енчо Димитров, тъй като родовете ни бяха от Лозенград. През 1985 г. Енчо,  заедно с майка си, Поля Терзистоева, са ходили и са си намерили къщата и фурната, но, когато ние обикаляхме, вече ги нямаше. Всичко беше разрушено. Стоеше една стена, на която личаха характерно наредените в кръг тухли, но сега мястото  беше превърнато в сметище. До тази стена имаше голяма луксозна бяла сграда, пред която стоеше младо момче с бяла риза с къс ръкав, официална връзка с някакви символи, наподобяващи полицейска униформа. Тъй като и тримата не знаехме турски език, със жестове  успяхме да го попитаме, какво е имало тук. Той се прекръсти, така както ние се кръстим, и ни посочи стената. Разбрахме, че това са останки от българска черква. В Лозенград е имало три черкви, около които са се намирали къщите и имотите на тракийци. Никъде не срещнахме българи. Имаше босненци, които говореха нещо наподобяващо македонския език. Посетихме Бабаески, Люлебургас, Чорлу, Чаталджа, Родосто, Истанбул. По цялото протежение на маршрута се възхищавахме на хубавата черноземна почва. Имаше построени нови няколкоетажни блокове, за да приютят българските турци, които се изселиха от България. Посетихме черквата „Св. Стефан”. Потърсихме клисарката да ни отвори, да разгледаме черквата и да запалиме по някоя свещ. Тя живееше срещу нея, но не беше българка, а румънка. Преводачът ни беше български турчин от Търговище, завършил руска и българска филология. В ресторанта в Истамбул, където обядвахме, ни направи впечатление, че храната беше както в България. Оказа се, че главният готвач е младо момче от Шумен, завършило хранително-вкусовия техникум. Сервитьорът - също младо момче от Варна от  ЖК  „Владиславово”. Навсякъде, където се натъквахме на български турци, така ни се радваха, все едно, че им бяхме роднини.

Варна, 2009 г.

Послеслов. Чрез тази тъжна приказка за живота на една потомствена тракийка - бежанка, искаме да припомним злата орисия на редица поколения достойни българи, които все още понасят последиците от несправедливото разрешение на тракийския въпрос през победната, но злощастна 1913/1914, когато насилствено бяха прогонени българите от родните си места в Тракия, останала и до днес в пределите на съседна Турция.