„ВЛАЧИ НИ НА ДУМИТЕ ПОРОЯТ…”
Всяко общество е сбор от човешки индивидуалности. Споени, или разединени в гражданската пирамида чрез идеологеми, социални стремления, естетически търсения. Разноцветни люде, устремени към върховете й. Или апатично тлеещи в делника, докато бъдат изтрити под стъпките на следващи години. Този конгломерат от личности рядко е хармоничен. Неговата физиономичност обикновено е противоречива. Кратер от страсти, които кипят, търсещи свое компромисно решение. Много често - чрез сатирата, така потребна в България след вододела на 1989 година…
Можем да посочим Георги Константинов като неин ярък представител. Като водещ сред авторите, пробващи перото си в горещата й магма. Защото проблемите на страната ни често стъписват. И немалко творци предпочитат да са встрани от арената, където се коват решенията им. Художественият подход, наричан „сатира”, не е само отражение на действителността в криво огледало. Зад което надничат гротеската, карикатурното изображение, правдивият сарказъм. Тя е и изход от проблемите чрез горчиви цярове. Трудни за преглъщане. Труден дар и от лечителя-творец, без който обществото е пустеещо и кухо. В своята сатирична поезия Константинов не се двоуми да изрича истини. Чрез тях читателят сверява пулса си за времето, в което живее, лута се и се губи. И в което, оцелявайки, трябва да се съхрани като личност, щом пази сили за това. Нашата литература има своите значими сатирици в лицето на Ботев, Вазов, Стоян Михайловски, Трайко Китанчев, Георги Данаилов… Иван Коларов, Божидар Божилов, Радой Ралин, Васил Сотиров, Спас Антонов и т.н. Всеки един - достатъчно самобитен и утвърден. Днес в сатирата на Константинов си дават среща България и светът. Защото всяко творчество, пламнало върху географската карта на планетата, е зрънце от плътта им. Част от цялото така, както отделните хора и раси съставят милиардно човечество. Авторът прави хирургически разрез на обществото в политически и социален план. Това са скачените съдове на обществото. В тях клокочи тежък негативизъм, който мачка хората. Разединява ги, противопоставя ги и ги тласка във фалшива посока „напред”:
Влачи ни
на думите пороят.
Кой е крив
и кой е прав - не зная…
Ако мойта партия
бе твоя,
щеше да я хвалиш ти,
пък аз да я ругая.
„Партийни страсти”
Сатиричното изкуство е груба мозайка от тегоби, които съпътстват „малкия” човек във всяко начинание. Той се слива в тълпата и губи индивидуалност. Подчинява се на нейните закони, емоции и щения, без да има своя воля. Отделен е от даровете на живота с невидима преграда, зад която съществуват силните на деня. Между тях и социалната низина зее видно разминаване за смисъла на живота. За ценностите му. За нравствения кодекс, диктуващ всяка осъзната постъпка. Той е мъглива сцена, върху която се сменят поколения, държавни устройства, властели, духовни хоругви. Сивата човешка маса подменя единствено биологичния си материал. Неизброими, милиони подобни лица, родени с гаснещи надежди - за изява, добруване и обществено признание. Всеки техен ден е борба. Тази борба, в безкрайната й разновидност, отразява Константинов в сатиричните си образци. Малкият човек е навсякъде. Изпълващ уличното русло, прашната канцелария, гишетата за безработни, социалните форуми за празни надежди. Които се опитва да вгради в своя Вавилонска кула на доброто. Разбира се, безуспешно. Лирическият герой на Георги Константинов в същността си е обществено ангажиран самотник. Мултипликация на себе си вчера, днес, в бъдеще… докато свят светува. Привидно е безпомощен пред всекидневните проблеми и буди спонтанна насмешка. Но всъщност е борбен, защото трябва да оцелява. Защо наистина? Ориста му е да вегетира в обществения вакуум. Иначе светът ще се обезсмисли. Светът се изгражда спираловидно нагоре от безликото множество. Героите, водачите, са илюзорна визитка на поредния исторически етап. Когато се затвори страницата на съществуването му, времето ражда нови герои. Множеството се възпроизвежда. Излъчва свои, невидими божества. Сиви обекти за подражание, които дирижират пулса на доверчивата тълпа:
Една химера
за наивната
публика.
Една
далавера
на име
Република.
Република, в която
е щастлив
царедворецът.
И в която въздиша,
ограбен,
народецът.
„Опит за живеене”
Типажите в сатиричната поезия на автора са страдаща плът от реална действителност. Която е задължително условие за този дял на литературата. Привидно „разказаното” в стиховете е статично и констативно. Преповтарящо се в монотонния ход на действителността. Но това не са снимки без ретуш, на които вяхнат безименни, микроскопични герои. Отдадени на жалка кауза - да следват цели с предварително строшено от живота копие. Всеки е малка комета, дълбоко капсулирала надежди за по-ведър утрешен ден. Това неусетно ги споява и превръща от тълпа в монолитна сила. Чиято енергия ще избие на повърхността на одържавеното равнодушие. Впечатлението за безпомощност е грешно. Измамният хаос на постъпките скрива усещането за колективистична принадлежност към ближния. Апатията се сменя с негодувание и жилещ протест. Ролята на твореца е да разсее и най-малката заблуда, че нещо ще се промени „отгоре”, по височайша воля, доброволно. Той пледира за бунт на цивилизованата мисъл. Към достойнство на индивидуалността, способна да бъде актуална в спокоен час, или в екстремални ситуации. Всяко стихотворение разсъблича проблем, който излишно тежи върху товара на живота. Подсказва, че може да бъде отстранен с лична воля и с разбиране от равнопоставен събеседник. За Георги Константинов няма малки и големи теми. Под перото му те са еднакво значими, щом става дума за оздравяване на обществото. По редовете си дават среща партийни пристрастия и демографски въпроси. Икономически проблеми, разсъждения върху демагогията, нравствеността, себичността и любовта… Съвременен проповедник, творецът разжарява клада, върху която проверява заедно с нас верността на изводите. Той не търси човека, защото отдавна го е прислонил в защитен кът на душата си. Със сатиричното длето вае от социална глина негов изчистен прототип. Съответстващ на динамичното време: едновременно плът и духовна светлина. Вярна проекция и на първите хора, родени под любовта на Създателя. Сатиричната поезия на Константинов е нажежен печат за спящи съвести. И философски катехизис за лично достойнство. Вярата му прогонва удобния нихилизъм и влива сили за усъвършенстване на „малкия” голям човек. Всички творчески усилия тук са родени под цветната дъга на доброто. Защото ролята на сатирата не се измерва само в открояване на обществени недъзи. А във внушението как да бъдат избегнати и най-добре: изтрити от лицето на деня. Сатирата дарява на читателя право на избор какъв да бъде. Може би роб на песимизма и самосъжалението, дремещи във всеки от нас? Отрицател на пролетни надежди, търсещи път към сърцето? Или апологет на позитивното, без което животът е само сбор от неясни химери? Стиховете на Георги Константинов, бронирани в злъч, присмех, укор и сарказъм, са всъщност река на оздравително кръщение. След прочита им се вглеждаме в себе си с други очи. Прекръстени с мирото на градивна доброта и обич към ближния. Стъпили върху пътя на хармонията, радостни, че съществуваме. С поглед, вдигнат към синьото небе. Където се реят птици и ни кима пъстроцветна дъга. Зад нас тихо се сляга прахът на злобата, атавизма, съмненията към всичко и към всички. Така пречистени, с право можем да възкликнем: „Човек за човека не е вълк!” Защото:
Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града…
„Щедрост”
