Благой Ранов

Падна тежък сняг, някъде до чатала ми опря. И този път на мен се падна късмета да отида на село при дядо. Всички заети с „важни” работи. Напълниха раницата с продукти, обух два чифта гащи и поех. Дядката живее горе в планината, надморска височина 2000 метра, букови гори и ливади. Автобусът стига до Трите буки. Нататък, пеш 3-4 километра. Как съм стигнал аз си знам. Привиждаха ми се вълци, гарги ми се караха прелитайки над мен, някой ми свиркаше иззад храстите, но стисках един касапски нож и преодолях страха.
Влизам в стаята - няма никой. А стаята чиста - ни креват, ни маса, ни стол. Пак са минали крадци си викам. Излизам на двора и пак викам, май крещя. Не - никой. Само ехото изкълчено ми отговаря от гората. Влизам пак вътре и мисля да не се е заклещил по мазето или при магарето.
- Тук съм, какво си се развикал? Е горе на тавана съм!
Поглеждам нагоре и какво да видя. Там се наредил: креват, маса, стол, па и печката. Лежи си на кревата и ме гледа ухилен, дърпа лулата с домашен сертак.
- Тук ми е топло. Рахат ми е. Ние, почти цялото оцеляло село сме си така!
Нямаше къде да седна от изненада, та се тръснах на пода , краката ми се подкосиха. Боже, Боже, някой да ми беше казал и на филм да бях видял, нямаше да повярвам.
- Ти да видиш сутрин какво става тука, подлитват си хората с развети пазарски чанти. Подлитват от къща на къща, подлитват да бакалничката на Стойне за сол, хляб, захар и вафли. Ей, тоя народ, значи, по един камион на месец вафли излапва.
- Дядо, слушай сега! Как ходиш до нужника на двора, как получаваш пенсията? Как гледаш магарето?…
- Ами слизам! Речем си- долу и готово. После си речем- горе и така!
- Ти си пийнал май от джанковицата?- скачам аз и го гледам из отдолу с изкривена глава. Той не ме чува и продължава:
- Подлитват от тоя баир до другия, не се блъскат, летят си на гости. Питат се „Как си?” Махат капи. Ако некой вари джанковица се усеща във въздуха и като оцетарки го налитат. Един носи кисело зеле, друг сушеница, трети кофа със разсолница, за да отрезвител после. Че като разчепкат войната, казармата, некогашните моми из селото. Сега тук само бабушкери с мустаци се припичат на слънце по керемидите на клекналите къщя. Мъжката част почва с по една чашка от двойно препечената! Насетне никой не ги брои. Наставят ги като товарен влак вагоните.
- Дядо, какви ги разтягаш? Едно те питам ти!…
- Ако прекалят, ходят за акъл по два-три часа, защото къщурките са пръснати по петте чукара - старецът сваля гумения галош и го мята по мен. Мисля да му го върна, ама ми е рода по бащина линия и го подритвам възпитано към вратата. - Случвало се е, що се свари ракия, да се изпие още на чучурката.
- Дядо, ако не спреш, ще донеса пръта, дето брулиш орехите!
- Лошото е, че са се вече отучили да ходят - все летят. Друго си беше ако имахме крила като птиците, а?
- Слез долу да се разберем, как става тая работа?
- А всичко ми олекна, не ми тежи работата, не ми тежат децата. Пенсията и тя олекна. Стопил съм килограмите, нивите и ливадите сдадох. Ядем колко една мишка и ще се местя по нагоре.
- Това се казва левитация, дядо! - опитвам се да спра рукналата му словесност.
- Правилно - лекотация, нали ти казах - всичко ни олекна!
- Левитацията e явление, благодарение на което човек се издига от земята и остава да виси във въздуха! - реших да покажа знанията си аз, но старецът ме прекъсна и умно рече:
- Бог дарява само хора, които са светци с тая дарба! - посочи себе и дядо и се приземи до мен. - Ела да ти напълня торбите с разни работи от мезето и бягай оттук- това е място само за светци. И това не го казвай долу в града, може да ти се смеят.
Летят хората, живеят у въздуха, кой ще ми повярва. По-добре да си трая.