АКО НИ ОСТАВЕХА
АКО НИ ОСТАВЕХА
Ако ни оставеха,
щяхме да държим прозорците отворени,
за да идват всяка сутрин
до възглавието ни мирът и свободата.
Ако ни оставеха…
Ако ни оставеха,
щяхме да носим в ръцете си лястовици,
за да раздаваме пролет в ледените дни,
и щяхме да превърнем лешоядите в гълъби,
за да кацат на раменете ни,
когато сме влюбени.
Ако ни оставеха…
Ако ни оставеха,
щяхме да пеем по клоните на щастието
и щяхме да тръгнем направо към бъдещето
с вдигнати платна и попътен вятър,
както в сънищата ни.
Ако ни оставеха,
от патериците на инвалидите
щяхме да направим стълба до слънцето
и от всички минали и идващи векове -
един век, безсмъртен
като хляба и радостта ни…
Ако ни оставеха…
Ако ни оставеха,
щяхме да връщаме реките
назад от моретата при техните извори,
за да поливаме съдбите си денонощно,
щяхме да възкресим мъртвите,
за да останем мъдри,
щяхме всички да бъдем свободни
и щяхме да спасим човека…
Но сега -
ние, които вярваме,
трябва сами да съборим стените на смъртта
и да стигнем другия бряг на живота.
ТЪЖНИЯТ ЗАЛЕЗ
Годините мълчат.
Не казват нищо, нищо.
Говорят само със косите,
които посребряват,
и със очите,
които потъмняват.
Видях те на широкия прозорец,
загледана във залеза - унесена, красива.
Тогава нямах време да почувствам, че обичам.
Борбата заглушаваше във мене любовта.
А ти стоеше някак си високо
и болките на хората не стигаха до теб.
Отминах аз
и на прозореца самотна те оставих
да се изгубваш в атинския залез
като слънце.
Сега жестоката ми памет те довежда пак при мен.
Ах, има нещо недовършено в живота ми и във стиха ми!
Мълчи край мене всичко в тази вечер.
Не е завършила войната -
в душите,
във съня…
Скърбиш ли тази вечер в залеза?
Не знам.
Но знам: бе хубаво това,
че първият ни поглед бе последен…
По-хубаво бе с болката красива да поскитам,
отколкото в прегръдката на тихата любов
спокоен и доволен да изгубя себе си
и да забравя всичко в този свят.
Да,
този свят -
със бурите, със залеза и със зората.
ЗЕМЯ
Земя, земя! - разплаквана от генерали,
оплаквана от майки,
възпявана от птици и моми!…
Обиждана, обичана от всички,
на които ти си дала първа клетка.
Да имах твойта скръб и радост,
търпението да понасям и да чакам,
да раждам, да извирам и цъфтя…
Да нося на плещите си
съдби безбройни, както ти ги носиш,
и всекиму по нещо да раздавам.
Да имах един-единствен миг
във твойта безконечна мъдрост,
за да разбирам на кого какво да давам…
Да имах твоите надежди и мечти
убити у едни, възкръснали у други,
да имах твоите очи!…
Земя, земя!… Колко ли пъти в душата ми
по твоите стръмнини се качва,
за да целуне гордото ти чело.
Да знаеш само колко те обичам…
Как във мен трепти тревогата
на твоето безсъние, когато се въртиш
пред огледалото на слънцето
и бръчките от мъките броиш на вечната си младост.
Обичам те със всичките ти недостатъци, земя.
С вулканите, с пустините и с пропастите,
със тази твоя кръглост измамна,
която позволява всекиму да тръгва
винаги напред и да пристига
отново там, където е роден -
болезнено, но мило променен….
Земя, земя!… Да знаеш само колко те обичам.
Когато твоята приятелка - луната -
над теб трепти и бди ревниво
да те открадне с ласкавата си забрава,
аз теб прегръщам през сълзи,
до кръв от сладката ти обич нараняван.
