Димитър Данаилов

ФАНТАЗИЯ В ХОРЕЙ

                    На Л. Г.

Залез.
Виолетово море.
Ти и аз прегърнати вървиме.
А часовникът защо не спре?
С пулс сега секундите броиме.

Месец,
може и без теб сега!
Златни са косите й и греят.
Свята е копнежната тъга
на душите нежно да се слеят.

Залез.
Виолетово море.
Верни сенки подир нас се движат.
Сливат се прегърнати и те,
падат с нас и вече се не виждат.

РЕТРО

Прозорче. Под него трендафил цъфти.
Прозорче на старата къща.
Понякога в детските спомени ти
поровиш и там се завръщаш.

Пак сядаш до него и гледаш на юг
към родните сини Родопи.
И сякаш излитат мечтите оттук
с крилете на вятъра топъл.

Забравяш, че ти си бедняшко дете,
че глад е във гърлото вкопчен.
Забравяш, че твоят другар ти отне
последното содено топче.

И мисли-глухарчета тръгват на път
по волната шир на небето.
И сините хребети бързо растат
пред жадния взор на детето.

И с трепет навлизаш в усойни места,
където денят се изгубва.
Разковниче търсиш – да стане света
за хората топъл и хубав.

И още го търсиш, че още злини
притискат сърцето ти в мрака.
Но детско гласче все у тебе звъни:
“Прозорчето още те чака!”

ЛЕНИНГРАДСКИ ЛЮЛЯК

                    Ти си жив
                    и аз съм жива…
                              Ана Ахматова

Очите бяха ненаситни
за всяко кътче в този град.
Балтийски дъжд ръмеше ситно,
а нямаше за мене хлад.

И някакъв невидим огън
все сгорещяваше кръвта.
Вървях и страдах, че не мога
към всичко да се приобщя.

А щом видях в една градина
дори и люляк разцъфтял –
Ахматова край мен премина
със своя виолетов шал.

Ах, този ленинградски люляк
с дъха си упои гръдта!
Стих-вейка в мене се полюля
и нежно зашумя кръвта.

ВЪЗМЕЗДИЕ

В памет на жертвите от Сонг Ми

През джунгла със мъртви дървета
безумни войници вървят.
Под мръсни зелени барети
очи на убийци блестят.

Изсичат лиани и клони
и търсят през хаоса път.
Но сякаш изпречва питони
пред техния поглед страхът.

А бяха жестоки без мяра –
убиваха майки, деца.
Уплаши се даже и звяра
от тъпите зверски лица.

Създали най-тежката мъка
на жълтия мирен народ,
те няма от тук да измъкнат
позора на своя живот.

МОРЯШКА СТРОФА

Тоз, който далече в морето е плувал,
тоз, който на мокро въже е люлян –
той няма спокойствие вече – жадува
да види след морската шир океан.

МОРЯШКА ФЛАНЕЛКА

И сини,
и бели черти –
вълните
и тяхната пяна.
Облече фланелката ти
и литнаха чайки-мечти,
и суша край теб не остана.

ЕЛЕГИЯ

Кажи какво те отдели от мене? –
Омраза, ревност, безпокойство, страх?
Без тебе стана изведнъж студено
и всички книги се покриха с прах.

Ще бъде туй, каквото си решила,
но все едно – при мрак или зора –
ти в спомените все ще бъдеш мила,
ти все ще бъдеш тиха и добра.

Пак ще вървиш край цъфнала пшеница
и макове красиво ще пламтят,
а всичките ми песни като птици
спокойно ще летят над твоя път…

* * *

Пролетно слънце и пролетен вятър
в зимните дни все жадувах.
Исках да тръгна пак с тебе в полята,
вятърът пак да издува
твоята рокля и ти засрамена
тогава – дори и от мене –
отново да седнеш в тревата зелена,
отново да свиеш колене!

ВЪПРОСИ

Защо се уверявахме със думи,
че много се обичаме,
че няма
по-скъп човек за тебе и за мене
ни тук,
ни там –
по цялата земя?

Защо си казвахме при всички срещи:
“Тъй хубаво е с тебе!”
Чисто ехо
повтаряше:
“Тъй хубаво е с тебе!”
И мислехме,
че няма сън
по-хубав
от нашия безсънен сън в нощта.

Защо си мислехме,
че всяка птица
от клоните за нас разлива песни?
Защо си мислехме,
че всяко цвете
разтваря първия си цвят за нас?
Защо бе всичко?
И защо остана
от него само някаква горчилка –

остатък от безсъние,
от вино,
остатък от цигари и от скръб?

А има хора – верни и без думи,
а има хора – прости мили хора,
които, както работят се влюбват,
които с малко думи се разбират.

И ний защо не бяхме като тях?

ПЛОВДИВСКА НОЩ

И аз, и сянката ми се разхождаме
по стари улици,
край стари къщи.
Вървим сами
и сякаш се разбираме.
И сякаш може нещо да си кажем.

Защо не си момиче, сянко моя?
Защо не можеш топло да задишаш
до мене и до мене да вървиш?
Аз щях да ти прошепна може би
и стихове от Ламартин –
ония,
които някога обичах много,
а много повече сега обичам.

Отдавна е завършило,
отдавна
онуй пътуване във Ориента.
А като че за нежния французин
мечтае още пловдивската нощ.

Защо не си момиче, сянко моя?
Защо си без усмивка и без дъх?

ЕСЕННИ МИНЗУХАРИ

Обичах тия пламъчета сини,
обичах ги от детските си дни.
А може би и днес –
това не зная.

Те същите са,
както и тогава.
Те пак са нежносини,
пак трептят
под есенния дъжд
и не угасват…
А няма живи стръкчета край тях!

Обичах ги,
но те били отровни –
туй скоро от един овчар узнах.
Не исках да повярвам на овчаря,
макар да знаех, че не лъже той.

Отровни!
А защо са тъй красиви
и сини като сините очи
на първата любов,
която още
дълбоко във сърцето се таи?

…Момичето дойде и си отиде –
момичето със сините очи –
обичах ги,
но те били отровни –
туй скоро от сърцето си узнах.
Не исках да повярвам на сърцето,
макар да знаех, че не лъже то.
Обичах есенните минзухари,
обичах ги от детските си дни,
когато за отровата не знаех.

ПЕСНИ

Тези песни от моето детство запомних,
чудни песни – направо се вливат в сърцето.
Тъй бълбука водата във шарена стомна,
тъй гергьовският дъжд напоява полето.

Де е дядо да вземе гъдулката стара?
Ситно-ситно да почне и ситно да свърши.
Песента си за Кита мома да изкара
и с ръкава си светла сълза да обърше.

Няма кроткият старец да стане от гроба,
няма вече хайдушките песни да викне.
Да запее така във потайната доба,
че полека тракийският вятър да стихне.

Дядо, дядо, как искам и моите песни
да се леят с такива обичани звуци.
Искам с тях да премине животът ми честно,
искам с тях да ме помнят и моите внуци.