Марин Ботунски

Не само от лудия февруарски скреж, от разбеснелите се вихри и коси ветрове, е студено в моята стая. В такъв ден остро прозвъня телефонът и в пукота на слушалката се провря зловещата новина, че я няма вече между живите поетесата Цонка Илиева.
Много студ се насъбра в последните години в моята стая. Запрелиствах стари ръкописи и вестници, погледът задълго се задържа на броя на в. “Отечествен зов” от 23 май 1979 година. От малката снимка ме гледат тъжните и дълбоки езерца на Цонка, гледат ме и нещо ме питат, а аз стоя стихнал и безмълвен във февруарския студ. Какво и на кого да го кажа? Къде да изпратя посланието си?… И още по-студено става. Студът, от който никога не съм треперел, гложде очите ми, врязва се в гърдите, и аз съм само един много уморен човек, който кой знае защо си спомня думите на Йордан Радичков, казани във влажна врачанска привечер след непредпазлива реплика на приятели:
- Има една руска песен, в която се казва: Ходи ми се не знам къде, прави ми се не знам какво…
Под снимката на Цонка, със слънце в косата и тъга в погледа, се редят думите на стихотворението “Монолог”:

Аз зла съм.
Зла.
Но взрете се в очите ми.
Тъй много мъртви чакат ме по здрач.
Те всяка нощ от братските могили
сечат във чувствата ми всеки плач.

И изповядала се в своята искрена преданост, лесно наранимата душа и мисъл на поетесата се самозаклева:

Изправяй се –
по-твърда от скалите,
по-вярна и родилна от борба.
Целувай, мри,
задъхана от истини.
Обичай като слънцето –
без пристан.
Глава чупи, ала за връх да бъде –
нали затуй сме легнали в пръстта?
Аз зла съм.
Знам.
Но взрете се в очите ми –
там съдник ви е само любовта:
онази страшната,
несподелена,
едничка проверена
от смъртта.

Онази страшната, несподелената… И вече проверена… Толкова неочаквано, толкова болезнено рано проверена…
Връщам се във времето назад, когато от Елисейна прелитаха във Враца първите стихове на непознатата инженерка. Стиховете й носеха и плахостта на началото, ала и една дълбока обич към света и човека, една задъхана топлота и добре осмислена човешка категоричност. Аз не я познавах тогава. Поетът Георги Бончев я откри и представи на читателите на вестник “Отечествен зов”. С времето гласът на Цонка Илиева ставаше по-ясен и по-художествен и тя лека-полека избистряше своя поглед към света.
“Слънчевата”, “златокосата” поетеса “със житни плитки и очи-метличини” слезе в нашия град по моя покана, работи известно време в редакцията на окръжния вестник. Острите й публицистични материали намираха жив отклик в сърцата на хилядите читатели. Взривният й нрав, откровеността, прямотата й бяха заразителни. Можеше да снеме от машината току-що изписаната страница с репортаж за броя и веднага да постави чист лист и да зареди стихове на него. Защото тя никога не “измисляше”, не “пишеше” стиховете си. Носеше дълго в себе си замисъла, зрееше той в горещите й дни и луди нощи, и в един миг се изясняваха огнените връзки на думите, на художествените образи. Тогава Цонка Илиева вдигаше телефона и се обаждаше на неколцина приятели, на които вярваше и които й вярваха, и рецитираше новороденото стихотворение.

          От утре ида –
                    в минало се взирам.
И – цялата предчувствие за плод –
аз тичам
вречена,
обречена
на този слънчево-тревожен небосвод.

Аз зная на безсъница цветята.
Аз зная на живота си цената!

Няма да забравя – беше излетял първият българин в Космоса, още очаквахме с тревога радиосъобщенията, а Цонка Илиева върху цигарена кутия пишеше стихове. По-късно, когато Георги Иванов гостува на Враца, на хилядния митинг на площад “Христо Ботев” тя с любов рецитира посвещението си на българския космонавт. Беше хем радостна и щастлива, хем напрегнато съсредоточена.
Имаше и луди дни и вечери, с тревога се вглеждахме в тая й болезнена обремененост, търсехме – кой другарски и внимателно, кой началнически, кой островато – път за помощ. И още ненамерили го, още докато го търсехме, тя ни се надсмиваше в стих:

Аз ще се полутам,
налудея…
Нося обич. Дълго ще живея!

Търсехме път, а може би сме вървели в обратна посока. Колко години стихосбирката й лежа, непрочетена, в издателските чекмеджета! И колко много тежки, а колко малко добри думи са й казани… А тя заслужаваше тъкмо обратното. Все се заглеждахме в чашката й с кафе, в която тя доливаше и коняк. И с право се плашехме. Ала не забелязвахме ние, че в чашката с кафето и коняка е и отровата на тежката и лукава дума, и незачитането, и толкова неестествено трудното възлизане по българския литературен небосклон.
В папките с писма едно листче се вейна в тъжна привечер, писано на половинка кариран лист:

“Мой скъпи Марине!
Прибирам се при родителите си.
За 10 дни ми пусни, моля те, отпуска от годишната полагаема.
Няма да се върна, по-точно не мога!
Не защото съм слаба!
Родих се на юг.
И там ще умра.
Оставам твоя приятелка:
(подпис)”
Тогава се върна. Но после…

Като започна подготовката за издаването на тази книга, поисках от Стефка Тотева, поетесата с която Цонка другаруваше във Враца, да изпрати каквото има при нея. Получих три стихотворения: “Дом”, “Аз ще се полутам…”, “Златна рибка”. И няколко реда към тях:
“Ето, това са моите три песъчинки, останали от Цонка, от задъхания й шепот, от синеоката усмивка, от отметнатия рус перчем на непослушната й коса… Виждам я, пред очите ми е, чувам я, обичам я. Сестра ми Цонка, такава я чувствах тогава, такава си остана и сега”.
Тя беше искрена и чиста. Беше ясна. Не бягаше от трудните въпроси. Обичаше да навлиза в мрачните дебри и излизаше винаги по най-вярната пътека. Болееше за всеки човек. И много… Най-малко болееше за себе си.
Цонка Илиева, “момичето, което никога със кукли не игра”, имаше огнена българска кръв. Привличаха я сините очи на Апостола. В единственото си стихотворение, отпечатано в алманах “Околчица”, тя караше “небето-камбана” да удари:

Сто пъти за тебе, горо,
майчице хайдушка.
И за първата ти свята
и последна пушка.

Сто пъти – за двайсет песни,
двеста глави луди
в дните ни, с които Вола
сабя – съвест буди…

Сто пъти, Цонке, камбаните на нашата съвест и човешка скръб удрят за теб.