Иван Есенски

Вяха се байряци.
И копита
с гръмък ямб копитеха нощта…
Бяха честни.
Бяха ненаситни.
После им платиха честността.

После: оратории и оди.
После: мазно мазане с елей.
Славеха Човека от народа
чинните чираци на Орфей.

На народа песнички приспивни
мъркаха за славния му път,
как го водят в бъдещето дивно,
ширнало се някъде
отвъд.

Сигурно го виждаха отгоре,
щом от щатните си небеса
пръскаха без свян и без умора
слюнки като медена роса.

За лакейство противоотрова
няма.

Затова не ме вини,
мое бедно, неподкупно Слово,
че мълчах тогава отстрани!
Че сега заеквам неспокойно
заради страха, че си мълчах.

А те вече чинно и поройно
слизат при народа си без страх.
И за драскотините луксозни,
за небесните си синини
гръмко просят пак
цветя и рози…

Докато заеквам отстрани.