Панко Анчев

1.

В романа „Чифликът край границата” Йордан Йовков описва живота на едно добруджанско село в навечерието на събитията през септември 1923 година. Самите събития са предадени бегло, защото не те са центърът на сюжета. За писателя, а и за историята на литературата и обществените идеи по-важен е пътят към тях и причините, които ги пораждат. Септемврийското въстание може да се оценява по всякакъв начин, но никой не бива да отрича, че то е връхна точка в един постоянно ескалиращ политико-икономически процес, в който се проявяват особеностите на българското общество от началото на ХХ век. Нещо много важно се е случило, за да избухнат толкова силни омрази и се вкопчат в ненужна битка българи срещу българи и се разрушат съдби. Погиват хора и целият живот се обърква безнадеждно.
Този роман трудно се възприема от критиката, която, водена от политическите убеждения и пристрастия на своите представители, подхожда към него идеологически и го оценява според политическите си представи и оценки за това събитие. Четейки романа на Йовков виждаме колко сложно е то. Защото не е просто сблъсък на политически идеи и партии, на убеждения и класови интереси, а точката на пресичане, от която нататък обществото ще тръгне по избрания път.
Тук се налага пояснение.
Обществото, което Йордан Йовков пресъздава и изразява в творбите си до към края на 20-те години, е колективистично. То е единно, сплотено, изпълнено със съзидателна енергия. Начело стои най-авторитетният му член, комуто всички се подчиняват от уважение, а не заради властта, която притежава. Преодолени са центробежните сили, потиснат е човешкият егоизъм и индивидуализъм. Хората живеят задружно, с обич и в разбирателство.
Такова е българското общество по онова време. България е надживяла кризите и се изпълнила с решителност да излекува раните, които са й нанесли войните и националните катастрофи. Държавата и обществото са вече готови за съзидание. Проблемът сега е по кой път да тръгнат. Съгласието да се гради е факт, който не подлежи на съмнение. Но липсва съгласие за пътя и посоката, по която да се върви. Липсата на съгласие се дължи на социалното разслоение, на класовото съзнание и неизбежната политическа агитация и пропаганда в полза на единия или другия път на развитие. Обществото е единно в намерението и решителността си да създава, но не е еднородно класово и политически. И това е драмата на колективистичното общество при капитализма. Не е случайно, че опитът чрез правителството на земеделците да се тръгне на ляво, е неуспешен. Той е отглас на цялостното „олевяване” на Европа и на руската революция. Оказва се обаче, че в България няма все още условия за подобен експеримент и той завършва злополучно. Превратът на 9 юни 1923 година е като всеки преврат жестока разправа с политическите противници, но е естествен и необходим изход от задънената улица, в която лявата власт е вкарала държавата. Въстанието пък е реакция на преврата. Реакцията е слаба именно защото обществото е избрало десния път. То няма широка подкрепа не заради лошата организация или някакви други механични причини, а просто защото не съответства на обществените цели и интереси.
Колективистичното общество може и по този начин да разрешава вътрешните си противоречия. Но те не го разколебават и отклоняват от общото съгласие. Не е чудно, че през 20-те години Йовков не се занимава нито с преврата, нито с въстанието, именно защото обществото, което изразява, не ги възприема като изключителни и неприсъщи. Те се превръщат в проблем (нравствен, политически и психологически), когато колективистичното общество се разпада. Тогава писатели като Йордан Йовков виждат в тях проява на злите сили и моралното разложение.
Романът „Чифликът край границата” показва как и защо се разпада колективистичното общество. В творбата е изразена трагедията на това общество и напразните му усилия да задържи и предотврати разрухата. Но тези усилия са късни и принадлежат на 30-те, а не 20-те години на ХХ век. Това е много важно да се отчете, защото обяснява много особености на Йовковата проза; обяснява и различията между чифлика от романа и този от „Ако можеха да говорят”.

2.

Йовков разполага своите герои обикновено върху три топоса: чифлика, хана и Балкана. Почти всичките му творби се развиват на тези три места. Това е забелязал Светлозар Игов. В книгата си „Балканът, ханът и чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков” (С., 2011) той размишлява за значенията, с които големият ни писател ги натоварва. Св. Игов търси у писателя преди всичко индивидуално-специфичното, онова, което го отличава от другите и което е чисто дело на собствената му дарба. Аз отчитам правото на един изследовател на собствен подход, но понеже моят е малко по-различен, влизам в спор с него, за да намерим заедно най-вярното тълкуване на Йовковото творческо дело. Аз смятам, че писателят много повече е подчинен на обществените потребности и изразява колективния дух, общественото съзнание и родените и формулирани от него идеи отколкото на личното си вдъхновение и своеобразие. Писателят е изразител на този дух и съзнание, а не е „певец на своя живот” (както би казал Кръстьо Куюмджиев макар и за Кирил Христов). Но един писател е изразител на общественото съзнание, само ако е талантлив и своеобразен. Това е очевидно и не подлежи на съмнение и уточнявания. В книгата ми „Философия на литературната история” съм се опитал да покажа как писателят става такъв изразител и как типът обществото намира своето естетическо въплъщение в творчеството на своите писатели. Този процес е сложен, но аз тук наблягам на това, че авторът, когато е даровит, е „чужд” глас, глас на своето време и като такъв трябва да бъде разглеждан. Тогава по-ясно и отчетливо ще се открият особеностите на неговото творчество и ще бъде възможно да си обясним и най-необяснимите подробности в делото му. В този смисъл т. нар. от Св. Игов „цикличност” на Йовковите разкази (за разлика от тези на Елин Пелин) е само „вторичен белег”, а не същност. Същността им е в типа общество, което изразяват.
В книгата си Светлозар Игов специално подчертава: „Да изтълкуваме какво означава пътят от Балкана през Хана до Чифлика означава да дешифрираме основното художествено-философско послание на Йовков към читателите” (стр. 102). „Затвореното” четене, което Св. Игов осъществява, го увлича прекалено и го тласка към непродуктивност. Той вкарва Йовков в спор, макар и дискретен, както се изразява Игов, с Ботев по отношение Балкана и идеята за „национално-революционната героика, утвърждавана чрез култа към „хайдушкия Балкан”", защото „го смята за исторически отминал етап в националния живот, към който се отнася с пиетет, но като към вече отминала ценност”. И върху този извод няма да споря, но ще кажа, че го намирам за напълно неверен, а и зле мотивиран. Въпросът според мене е какво значение и какъв смисъл влага Йордан Йовков в трите топоса: Балкана, Хана и Чифлика. Св. Игов определя Хана и Чифлика „като места на човешката задружност. Ханът - като символ на човешкото общение в минути на отдих, Чифликът - като символ на човешката задружност в труда и живота” (стр. 106). Ако зад тези три топоса непременно търсим символно значение, то това значение би следвало да е по-обобщаващо, за да съответства на символа си. Иначе те ще си останат три конкретни места (а в прозата и драматургията на Йовков героите се срещат и общуват и на други още места - напр. в дома, на площада, пред пощата, на полето. Пък и къде другаде да се срещат хората на село, къде да общуват „социално”, ако не в селската кръчма или в кръчмата на хана, щом има причина за това!) , където се развива действие и на които не е необходимо да придаваме такова високо значение на структуроопределящи елемента на художественото творчество. Тези значения, освен това, трябва да са от един и същ ред от хоризонтала или вертикала. Ето защо аз просто уточнявам казаното от Светлозар Игов. Смятам, че Ханът е общественото съзнание, духовната култура на обществото, което Йордан Йовков описва и изразява. Тук се водят спорове, слуша се музика, пламват страсти. Тук се взимат общите решения, тук се разпространяват новините, от тук тръгват конфликтите и битките. Чифликът е трудът и организацията на обществото в нейния идеален вариант. Балканът е свободата и справедливостта. И на трите места обществото е колективистично, единно, сплотено, нравствено. Всяко отклонение се обезврежда бързо и по общо съгласие. Над всички доминира най-уважаваният, най-принципният и най-умелият в работата. Докато обществото е колективистично, дрязгите и несъгласията се изчистват лесно и с единна воля. Когато то започне да се разпада, конфликтите са непреодолими, борбите - непримирими, враждите - неутешими. На всяко едно от трите места колективистичното общество осъществява една своя функция и проявление. Преминаването от едно място на друго е смяна на функцията, а влизане в един или излизане от друг свят. Светът е един и той е един и същ и в Хана, и в Чифлика и на Балкана. Героите са различни, тъй като във всяка своя функция обществото натоварва различни хора да я изпълняват.
Ето защо ми се струва неоправдан апломбът, с който Св. Игов говори за „слизането от Балкана” и натоварването на това „слизане” с особено идейно-художествено значение. Героят на Йовков няма как „да слезе” от Балкана в смисъла, който влага Светлозар Игов, защото тогава това би означавало, че се отказва от съвестта и нравствеността си. В примера с Шибил друго не би могло да се случи, щом той се подвизава в планината, т. е. горе, а любимата му е в селото, т.е. долу. Но в „Старопланински легенди” има едно друго слизане: от греха към добродетелта. В разказите от сборника бунтарството и непокорството, отказът от обичайния начин на живот е греховен и се осъжда от всички. Постепенно до такова осъждане стига и главният герой, който осъзнава греха си и започва да служи на хората.
И трите „топоса” в творчеството на Йордан Йовков са обвързани със социално значение. Най-социален е Чифликът, защото той е показател за състоянието на обществото и в някаква степен „мерна единица” за благополучието на труда и общото съгласие. Селото гледа чифлика, учи се от него, признава водещата му роля в стопанските дела. Той е символ не на „някакво човешко-природно единство”, както твърди Светлозар Игов, а на социалното здраве на селото и държавата. Когато Чифликът „върви” добре, тогава и Ханът мирно сбира хората и ги сближава душевно и ги изравнява социално. Тогава и Балканът не е място, където се кове „хайдушката слава”, а свобода и съвест.
Не за да споря със Светлозар Игов, а за да изведа необходима за това ми изследване теза, ще отбележа, че паралелите, които критикът прави между Чифлика в „Ако можеха да говорят” и „Чифликът край границата” засягат много повече външните страни на „топоса”, а не неговите същностни значения. В тези две книги Йордан Йовков описва и изразява различни състояния на колективистичния тип общество. В „Ако можеха да говорят” обществото е в подем, силно е и удържа напора на противоречията и житейските обстоятелства. В „Чифликът край границата” то неудържимо се разпада и е безпомощно да се съпротивлява. Злото е вече по-силно от доброто. Затова и разказите са далеч по-ведри като състояние на героите в тях отколкото в романа. Не чифликът си е отживял времето и трябва да премине в историята, а други са вече трудът и организацията на живота, други са хората. Но за това по-долу.

3.

Но какво е чифликът? И защо сюжетът на романа е съсредоточен около историята на исьоренския чифлик и неговите стопани?
Чифликът е владеене на земя и добитък. Той е стопанска единица, характерна повече за равнинните територии, където е възможно съсредоточаването на големи площи земя. Той е типичен за Добруджа, но се среща и в други региони на страната. Големите площи обработваема земя изискват много работници и специална организация на труда, за да се получи висока производителност. Окрупняването на земята води до нов мащаб на селскостопанското производство. В същото време чифликът е и обединяване трудовите усилия на множество хора, които са не просто „работна ръка”, наемана от стопанина, а душа и тяло на чифлика.
Това, че работниците са част от чифлика, защото са привързани към него, макар да не са негови собственици, е най-важната му особеност и върху нея той живее и се развива. И точно поради това трудът спори, цари разбирателство и мир. Поражда се обща воля за единство, което да превърне труда в удоволствие и мир. Всички работят за общото, защото знаят, че когато чифликът е богат, всички са богати. Тогава има много. В чифлика, когато цари светлият дух на единението, няма завист и алчност. Равенството е постигнато - все едно дали си стопанин-господар или наемен работник и ратай. То се основава на братство. Чифликът е едно голямо семейство, изпълнено с любов и разбирателство. И докато царуват братството и разбирателството, нещата вървят добре, конфликтите се потушават лесно и бързо.
Йордан Йовков обикновено е определян като писател на българското село, но в творчеството му селото почти не е описвано. Селският живот е сведен до живота на чифлика или хана, а това, което става в селото, е съсредоточено или в кръчмата, или на площада пред пощата и кметството, и по-рядко на полето. Йовков е изразител на колективистичния тип обществото, поради което него го интересува съсредоточаването на хора на едно място, сближаването им, а не индивидуалните им дейности. Животът, който описва, е събиране, обсъждане, а не изява на отделни личности. Трудът е тайнство, извършвано не пред очите на другите, а в съслужение с най-близките. А за Йовков са важни „публичните дейности”, обсъжданията, общите решения. Тук се пораждат и разрешават обществените проблеми, а не в труда и на полето.
Чифликът е огромно стопанство и затова и живеещите в него имат широко мислене, многобройни връзки със света, поглед върху събитията. Той е една своеобразна държава, която е повече от селото и земята, върху които е разположена. Тя се разделя на господари и слуги, но между господарите и слугите няма вражди и омрази. Те живеят в мир и любов, служат едни другиму и едни без други не могат. Толкова е тясна връзката между тях. Слугите работят цял живот в чифлика. После ги наследяват децата им. Защо? Заради парите ли, които получават? Живеят и работят в чифлика цял живот, защото го чувстват близък и роден, свой. И го пазят и бранят, както се пази и брани личният живот - всеотдайно и с любов.
Но чифликът в творчеството на Йордан Йовков е такъв, докато е живо колективистичното общество. Започне ли да се разпада то, върху него се стоварват безброй беди и нещастия. В такъв момент на разпад е исьоренският чифлик, описан в романа „Чифликът край границата”.

4.

Светът се е развалил. Сигурен белег, че колективистичното общество се разпада, е неспособността му да потуши противоречията и изолира този, който създава конфликта. Нещо повече, останалите се включват в конфликта, раздухват го, настройват се взаимно и надуват до спукване отрицателната енергия. Появява се някой, който преди дълго е отсъствал или е бил млад и незабележим, за да възпламени стара вражда и възроди неразбирателство и омраза. „Провокаторът” обикновено е външен, чужд и враждебен на единството. В „Чифликът край границата” този човек е Гърдю.
Гърдю се е върнал от затвора, където е прекарал дълги години, осъден по обвинение за убийство. Говори се, че е бил влюбен в майката на Нона Антица, която му била дума да се ожени за него. Но тя се оженва за бащата на Нона, чорбаджията на чифлика Манолаки. Това са слухове, оправдаващи неприязънта на Гърдю към Манолаки и чифлика, с неговата ревност и право на лично щастие. Омразата и желанието му за отмъщение се поощряват от общото настроение срещу чифлика. Те намират в селото не просто съчувствие, но и подкрепа. И дори отпушват общо недоволство и подтикват към бунтове. Самият Гърдю не отива по-далеч от личната си омраза и трагедия. Бунтовете се поощряват, като им се придава социално-политически характер и се ръководят от Йосиф, който пък е влюбен, но без ответ, в дъщерята на Антица - Нона.
В селото се е завърнал Гърдю, а в чифлика вече я няма Антица. Тя е умряла. Прибрала се е дъщеря й Нона, но за кратко, тъй като живее в чужбина и в чужбина ще продължи да живее, пък и не е достатъчно „интегрирана” в семейния свят. Селото е „подсилено”, а чифликът - „отслабен”. Без Антица чифликът вече не е привлекателното място на справедливостта и любовта. Той започва да се прояжда от неразбирателствата между баща и син, но и слугите в него не са така единни и благоразположени към него. А когато няма любов и разбирателство, и трудът не спори. Това е закон на колективистичния свят. Антица е била не само красива, но и добро, щедра, любвеобилна, справедлива, защитничка на слабия и немощния. Когато един свят се лиши от такава нравствена опора, рухва и загива под собствените си руини.
Подобно зараза дрязгите в чифлика разболяват селото. Завистта, злобата и омразата го обсебват. Прицел му става чифликът. Според водачите и идеолозите на това недоволство Манолаки е спечелил богатството си не с труд и любов, а с измами и като е използвал труда и наивността на селяните. И това изглежда вече правдоподобно, щом вътре в чифлика е неспокойно и работите там не вървят добре.
Нона е красива като майка си, ала не е същата и не е способна да изпълни нейната роля. Тя е добра, весела, умна, но у нея вече има нещо от общата настройка да се руши създаденото, да се отблъсква доброто намерение. Нона не мисли какви последици ще има поведението и думите й. Красотата й е привлекателна, пораждаща любов и възхищение, но и подозрение, че това не е красотата на Антица - красота-добродетел. Красотата на Нона е съблазнител, изкушение, провокация. Тя предизвиква напрежение, изостря отношения с хората; красота, която напада, а не сдобрява и не облагородява. Затова и споменът за Антица, наложен върху дъщеря й, е толкова трагично носталгичен. Самата Нона е трагичен образ, защото е подложена на изпитанията на разпадащия се свят. Тя не е лоша по душа - напротив, добра е, ала носи нещастия. Защото е съблазнителка, с такива като нея щастието е невъзможно. Тя едновременно желае да е като майка си, но непрекъснато бяга от нейния образ и разваля представата за себе си като възможност за повторение на красивия и добър спомен.
Особен човек е Нона. В Йовковия колективистичен свят няма друга като нея. Има Албена, която е изкусителка и грешница, ала тя е все пак еднопланов образ. В нея липсва душевната борба, терзанията на душата, самоукоряването. Разкаянието идва едва след убийството на мъжа й Куцар, в което тя е причастна. Албена обединява със своята красота, макар и греховна и гибелна; обединява в отрицанието или възхищението, докато Нона разединява. Когато колективистичният свят започне да се разпада, винаги се намират хора като Гърдю и Йосиф, които да го разрушат по-бързо и безмилостно; но и като Нона, които таят в сърцата си добри намерения, радват се на живота, искат да обединят разединението части на този свят, но не само не успяват, но още повече ги разпиляват и отдалечават една от друга. И няма нищо странно, че те воюват помежду си и са на различни позиции в непримиримия конфликт. В крайна сметка обаче в еднаква степен разрушават колективистичния свят и Чифлика.
Когато колективистичният свят се разпада, настъпват трагедии и нещастия. Не всеки може да оцелее и да преодолее изникналите пред него препятствия. Успяват тези, които са се нагодили към промените. Но такива като Нона и особено като Галчев нямат място. Нона е най-трагичният образ в романа; тя е най-непригодната към това, което става. Нона едновременно е закъсняла и подранила; едновременно създава, но и руши; вярва, но е неверница; иска да е като майка си, но нито може да бъде като нея, нито е необходимо. Сега просто са необходими други хора.

5.

От пример за единство, разбирателство, любов и радост от труда чифликът на Манолаки се е превърнал в място на раздори и крамоли и е станал за селото виновникът за бедността и неблагополучията на селяните. Той е обектът на надигащата се революция, която не признава любов, разбирателство, милосърдие. Тя казва: чифликът е създаден със земята на бедните и онеправданите. И бедните и онеправданите имат право да си ги вземат обратно.
Йовков вижда в революцията бесовете, които плашеха и Ф. М. Достоевски. И той показва чрез образа на Йосиф как те обсебват човека, който иначе е добър, смирен, човечен, жаден за любов. Но обзет от тях, е изгубил разума си и не се спира пред нищо. Готов е на смърт заради идеята, която ще осъществи с насилие и дори без да пита другите дали я искат. И дори сам да не е убеден, че тя именно ще донесе щастието на хората. Съдбата си прави шега с него. Той е влюбен в дъщерята на този, чийто имот трябва да експроприира, а може би и да убие. А и баща му е свързан с тясна дружба и обща работа с Манолаки. Самият Манолаки е със слабост към него, обича го от дете, грижи се за него. Но какво значение има за революционера личното чувство, когато е в противоречие с революцията и общото дело!
Съмишлениците и съидейниците на Йосиф, тези, които се обявяват за борци за справедливост, не са изведени от Йовков на Балкана, където би трябвало да им е мястото в неговата идейно-художествена система, както твърди Светлозар Игов. Не са там, а се крият в селото и търчат към чифлика, за да разорават спорните ниви. Очевидно не са нито като Индже, нито като Шибил, понеже не са герои, а рушители. Нито са смели и саможертвени като тях. Това са хората, които провокират размириците и които се възпроизвеждат в размириците и недоволствата. Обществото не е в състояние да се справи с тях, а дори тръгва след тях. В повестта „Жетварят”, която разказва за същото време, за което повествува и „Чифликът край границата”, размирниците около главния герой Гроздан, колкото и агресивни и организиращи да са, са ограничени и заклеймени от селото. След тях вървят единствено пройдохите, пияниците, лошите стопани. А тук, в романа, селото няма тази сила и нагласа. Напротив, то се е настроило революционно. В „Жетварят” размирниците имат дразнител, който ги дразни и се бори срещу тях - при това с не винаги чисти средства. А романа Манолаки постоянно прави отстъпки и пак не успява да задоволи претенциите им.
В „Чифликът край границата” виждаме ирационалния характер на революционните движения и идеи. При тях се изключва логиката и нищо не ги възпира. Те просто искат революция, насилия, борба, жертви. Докато не се пролее кръв, не се усмиряват. Въздухът сякаш се нажежава и една искра е достатъчна, за да го възпламени. И го възпламенява.
Особено е мястото на властта. Властта тук е извън обществото - не както е в колективистичния Йовков свят. Властта са Галчев и кметът Алекси. Да, тя е извън обществото и поради това не може да го удържи. Истинската власт у Йовков е винаги доброволно приета и тя въздейства не със силата на своята репресия, а със съзнанието на хората, които са я избрали и която следват. Тя е само организация на обществото, а не насилие и заповеди. То няма нужда от насилие и заповеди, когато е единно и съзидателно. В романа обаче не е така. Размирното време е отнело разума, отключило е злите сили и се налага друго отношение към тези, които не признават правилата на реда и искат повече от това, което им се полага. Но хармонията не може да се възстанови с оръжие и проливане на кръв.
И кметът Алекси, и Галчев са хора от „предишното време”. На тях не им подхожда да бъдат строги и сурови, пък и властта им е само служба, а не придобит по правото на личните способности авторитет. Те трябва да изпълнят задълженията си и върнат живота в мирните му измерения. Това обаче е невъзможно. Духът е излязъл от бутилката и докато не се пролее кръв, селото няма да се вразуми и успокои.
Смъртта на Галчев показва колко жестоко и безразсъдно е новото време. То посяга на този, чийто живот е доброта, разум и любов. Галчев е трагичната жертва на разпада на колективистичния Йовков свят.

6.

Любовта между Нона и Галчев е главната сюжетна завръзка в романа. Тази любов е проверка за времето. Но е и неговата трагическа шега. Защото прави опит да събере хора от различни времена, които живеят в различни светове и точно в този момент не биха могли да се съберат и помирят. Не че не искат, но не могат, а и логиката не им позволява да осъществят желанието си. Човек не е господар на себе си - той е подчинен на обективните обстоятелства и на обществената необходимост. Писател от ранга на Йордан Йовков го разбира отлично и го показва в своя недооценен роман „Чифликът край границата”.
Нона проверява себе си чрез Галчев, който е нейната надежда да събере разпадналите се части на душевния си мир и да постигне чрез него и с него своята цялост. Самият Галчев е цялостен, вътрешно единен, уравновесен. Но и много чувствителен и състрадателен. Той приема любовта трезво и като нещо напълно естествено за нормалния човек, а не като Нона - като утеха и убежище, но и като страдание. Галчев няма и тревогите й и не се е заплел в лабиринтите на сложните й преживявания и връзки. Той не разрешава, за разлика от Нона, с любовта си собствените си противоречия, нито търси някакъв изход от състоянието, в което се намира. Живеещ просто и естествено, съобразно традициите на средата, от която е произлязъл, младият офицер изпълнява и службата си стриктно и добросъвестно. Поведението му е премерено и не се влияе от личните чувства и вълнения. Какво може да му донесе тази любов? И възможна ли е тя?
Тук ще направя едно дръзко сравнение. У Нона има много от чертите, съзнанието и поведението на Пушкиновия Евгений Онегин. А Галчев е един български Владимир Ленский. Аз говоря за типологията на образите, а не за конкретни прилики и отлики. Галчев, също като Ленский трябва да загине, понеже цялостните личности вече не могат да живеят. Времето им е изтекло. Те са в конфликт с времето си, тъй като подобни хора възпират разпада на обществото и се възпротивяват на броженията и бунтовете. За тях е важно съзиданието, съзнателният труд, запазването на целостта. Нона обратно - самата тя се е разпаднала на различни множества и с поведението си предизвиква такъв разпад у другите. Тя инстинктивно не приема целостта на Галчев, провокира я и тласка човека, когото обича, към конфликти със себе си. Как тогава да живеят съвместно в обич и мир! Това са две противоположности, които срещнали се и влезли в общуване, не могат да останат живи. Не Нона убива Галчев, но хора като нея са възпламенили обществото, наелектризирали са го и са го тласнали към самоубийствено стълкновение със себе си. И завъртат в гибелната си вихрушка чисти и добри хора като Владимир Галчев. Но те не пощадяват и себе си. Самоубийството на Нона е самоосъзнаването й като жертва на разрушеното общество. То разрушава и хората, убива ги и ги изхвърля като ненужни вещи от себе си.
Размириците стихват, когато Галчев и Нона умират. Тогава и Гърдю се преобръща духовно, а селяните заживяват колективно, като възстановяват чифлика на Манолаки. Тази развръзка е интересна и показва логиката на общественото развитие. Съгласието за пътя, по който да се върви, е постигнато. В историята побеждава другата логика, дясната, а не лявата. Йордан Йовков насилва художествената правда, но това насилие е в духа на неговия свят. Той все пак е писател на колективистичното общество и оценява историческите и сюжетните събития от неговата гледна точка.

Романът „Чифликът край границата” открива своите художествени достойнства, ако бъде четен като социален роман, какъвто е. Това важи и за цялото творчество на Йордан Йовков. Йовков е един от най-ярките български социални реалисти, изразител на обществени идеи, създател на типични художествени образи. Тук, в романа, той показва края на своя собствен обществен и художествен свят. Това е краят на цяла една епоха, чийто певец и изразител бе великият ни писател.