ГРЕХОВЕ
ГРЕХОВЕ
(Глава от романа “Кръстопъти и ветрове”)
Аница каза на кочияша да спре пред чифлика на Писанколеви, той се прокашля подканящо към нея – да слиза, а девойката се засуети: да пусне нещо в ръката му. Но не той, навъсен и неразговорлив, а друго стегна в менгеме сърцето й, избликнало с кръв, виновна и млада… Накрая човекът повдигна омазнената си капа и едва сдържайки се да не изпсува, шибна ядно коня към града.
Чифликчийската щерка много пъти бе викала тази сцена в ума си – всъщност тя изникваше сама като нещо неканено, от което искаш да се отървеш, а то се връща, натрапчиво и само. Виждаше как баба Цонка застива, а сетне ахва – с ръце, вдигнати безпомощно нагоре – за милост към Богородица; майка й мълчи и я поглежда с тъжни очи, раздалечени и немногословни… А баща й е готов да се надигне и да… тръгне към нея или… към „онзи нехранимайко, сторил това на детето му”, но нещо го възпира и той отпуща свити в юмрук пръсти…
Бе началото на октомври – прекрасен с последните отблясъци на милост и топлина, преди зимата да влезе в правата си. Хълмът над селото, обрасъл с брестовина и салкъм, се спъстряше с ръждивото, избило отначало уж като случайни петна по лицето на болник: сетне плъзват бавно по всичкия храсталак и го променят безвъзвратно. И в един ден гората се събужда друга – червенееща и златна, в която и горските пилета се заглеждат учудено. Над тази преходна цветна хубост се възправя китка борове – зелени стражи, горди сякаш с височината и властта си. Над хълма се стеле покой – и ха да се разпростре и долу, в ниското, но едно предупреждение, невидимо и лошо, кара хората в чифлика да бързат, незнайно от какво, припряно. Сякаш нещо разпростираше към тях съобщение от вестоносец, който не бърза да се покаже – и това ги изнервяше. В този ден, по неведоми причини, стопанството бе далеч от омиротворение и злач и това се усещаше в свадливостта на гласовете и в една натегнатост, която с друго име не ще назовеш…
Мила, майката на Аница, бе станала от следобедната дрямка с болнава глава, която заплашваше да се разполови и да извади наяве всичките й страхове. Тя не спеше по това време, но още утринта обещаваше да я дари с телесно изпитание, което се прехвърли и след общата трапеза. Хекиминът й даде прахове, които се разтваряха с шепот във водата, а от това сякаш изветряваше силата им, непобедила болката. Съпругата на винаря не занимаваше мъжа си с ядовете, които разпъваха душата й: опасенията за дъщеря им я държаха будна или оставяха часове без дъх. С боси нозе се измъкваше нощем и отиваше в най-хладната стая, стъпвайки на пръсти – да не събуди Янаки, но той я чуваше. От месеци Аница не беше пращала вест за себе си и баща й, решил да стегне багажа за Париж, бе определил вече деня. Пред жена си приказваше за това нехайно – като за момичешка безотговорност – нещо временно и подразбиращо се, за което не бива да се безпокоят, но и двамата тайно пропъждаха демоните надалеч или избягваха да ги изрекат…
Този ден чифликчията бе на лозята, а баба Цонка и ратаят Вельо запарваха бъчва, защото гроздоберът щеше да почука идната неделя. Старата жена, стоплила бакъри с вода, ги изливаше старателно, след като бяха обтрили стените с брестови листа и пуснали сяра – да прочистят съда. Милка стоеше недалеч – с поглед отрешен и някъде там, в големия град на съблазни в края на века(1), където детето й се бе омешало с непознати люде, пратено да се откъсне от даскала. Както нощем, и сега пламтящият й мозък рисуваше картини, вледеняващи кръвта. „Прости ми, Боже, че все лошото в главата ми!”, помисли Милка, а в топлия следобед й застудя и понечи да се прибере. Пред хаповете на доктора (без да му признава!) предпочиташе оцетения пешкир, от който тръненият венец в слепоочията отслабваше малко стяга си.
Почти да влезе в стаята, писъкът на ратая я върна от прага: той проклинаше баба Цонка, плиснала, без да ще, нозете му с вряла вода. Старата жена бе отпуснала заради нещо дръжката на ператника, а капките – бризнали върху босите крака на момчето. Старицата, стояла досега безмълвна от уплаха, бе вдигнала ръце, а устните й донесоха до чифликчийката: „Льох, невесто!”, с шепот тих, но дошъл да бъде разпознат. След този придъх, който казваше много и нищо, дланите пристегнаха без нужда шамията, а дясната стори кръст, настоятелен и плах.
Баба Цонка се раздвояваше между нещо неизвестно и ратая, приседнал на един дънер, където мокреше със студена вода крака си – да го облекчи, скимтящ като пале. Другото, по-страшно и тревожно, обсебваше мозъка й без остатък: тя посочи назад някого с пръст, а в погледа й се четеше малко радост и повече – желание за милост и пощада… Старицата бе видяла… Аница!
Не друг, а ненагледната им дъщеря, дошла неочаквано и отдалеч, стоеше на портата – и се стори на Милка някак тантуреста и променена. Сякаш не бе тя, а друга девойка, но кой и какво бе сторил на обичното й момиченце, питаше настоятелно пламтящата глава на чифликчийката – и не със своите, а с чужди сякаш крачки, се приближи натам… Обжариха я две помръкнали очи – недогорели свещи, които някой с прибързала ръка бе загасил, но фитилът тлееше и не искаше да се предаде. Лицето, бялото и нежно личице на Аничка, бе засенчено от първите бръчки и някак жълтееше, а тя – кой знае защо, все държеше ръцете си на скута отпред или долу ниско, върху корема. После ги махна и загледа майка си обичайно свенливо, но сега повече – предизвикателно…
Двете се мереха с погледи, питащи и без ответ. И първият порив на Милка бе най-правилен: да прегърне рожбата си, което и направи. Чугунените пръсти на болката още стягаха главата й, а тя целуваше безпаметна челото на детето си, вземаше страните му в ръце и ги притискаше. Чифликчийската съпруга проумя безпощадността на съдбата: Аница носеше нов кълн, дошъл преждевременно в живота й и по неведоми пътища – с прегради и незнайно как, а най-страшното – това не я радваше… Тя не попита дъщеря си за багажа: поведе я в хладната стая, но и там любопитства малко – това щеше да нарани повторно и двете… Янаки не подозираше потресението на най-скъпите жени в живота си, а Яшо хукна да го вика, яздил до запенване единия от бързаците.
Майка и дъщеря потънаха в небитието, бризнало да ги усмърти: Милка – в ада на мигрената, поутихнала малко и изтласкана сега на заден план от друга болка – и тя я изпепеляваше с белия си език. Детето й бе оставило в Париж или… донесло тук отломките от разбитото си сърце: тя като в скачен съд усещаше как едната мъка прелива в другата и се смесва, непрекипяла, да залее целия свят…
Яшо завари Янаки тъкмо когато наставляваше лозарите да си вървят. С повода в ръка, бе вече готов да даде ускорение на двуколката, която до едно място щеше да се плъзга, а по черния път да подскача като ръцете на баба Дона, на чиято лоша болест селото съчувстваше с недомлъвки. Той покани кочияша до себе си и му предложи да вържат ата редом и така да влязат в чифлика. Дошлият пристъпваше колебливо от крак на крак и нещо тихо мъмлеше, което и сам не можеше да си разбере, а това изнерви стопанина – почти да му кресне:
- Ха приказвай, човеко, какво се кумиш като снета мома от каруцата с прикята!
- Те, таквоз…, – женурята…
- Изплюй го накрай! Никой не е ритнал топа – оттам няма връщане само!
- Аничка, бай Янаки, тя… – шептеше с треперещ глас вестоносецът и едва тогава чифликчията се взря сериозно в него.
Една сила подкоси краката му, светът се залюля и не искаше да го приземи, та се опря о Черния бегач, който зари с копито. Дошлият имаше новина за дъщеря му, той събра сили и вторачи строго гледците си:
- Какво брътвиш? Нещо е станало с нея в Париж? Живо ли е детето ми?!
- Да, господарю! – обърна се Яшо по начин, който употребяваше рядко – толкова силно бе потресението му. – Тя, Аничка, бай Янаки, си… дойде, бай Янаке!
- Ам’че тъй речи, глупако! – отвърна на свой ред необичайно грубо чифликчията. – Какво ме печеш на шиш?!
- Тя… иначе – …здрава! Само дето …
- Хайде пак! Бе ти, Яшо, да не си наченал пиенето от заранка? Съпикясай се, джанъм, и го обади накрая! – ядоса се вече не на шега винарят и с единия крак на стъпалото, бе готов да се метне на двуколката и да гони конете до чифлика.
- Да де! Как да кажа… Тя, бай Янаки, Аничка е… Трудна! – изрече задъхано човекът и сам се удиви на смелостта си, но за всеки случай се дръпна на почетно разстояние от черния ат.
Издума го и като след свършена работа извади и кураж да свие самоделна цигара, което стори, но скоро, полузагасена, я хвърли с жал в краката си и се чудеше къде да гледа.
- Тя? Ти чуваш ли се какви ги мелиш? За една госпожица приказваш, Яшо!
- То тъй, бай Янаки, ама женските ме проводиха… Че все на мене се падат лошите работи! Иди, викат, Яшо, – на мене викат, таквоз… Да доведеш, думат, стопанина! „И защо аз – им рекох – да иде тоя път друг!”, а те: „Нужен е тука – да си тръгва!”
Ръцете му затрепераха: друг път от виното, сега – от голямото притеснение, като виждаше какво състояние показва лицето на чифликчията: първо почервеня, сякаш върху него бяха плиснали бакъра, в който жените вапцват червена прежда или котле с прокиснало вино, което не оставят и за оцет. Сетне боята се процеди някъде, сякаш нещо я изсмука и Янаки пребледня, подбелил очи като мъртвец – да падне до Черния бегач. Не след дълго разбирането му, че е още на този свят, се върна и той загледа Яшо, безпомощен като дете, което са наказали, че се е провинило. Или друго: изражението му викаше пощада и сякаш молеше кочияша да признае, че си прави недопустима и зла шега с най-скъпото на господаря…
- Е, рекох го! Ша прощаваш, бай Янаки, ама тъй е станало… май! – завърши злополучният вестоносец и не престана да мести виновно погледа си.
Какво ли даде сили на човека отсреща, но той се възправи и с твърд и ядовит глас настави:
- Качвай се – прибираме се!
И добави обещаващо:
- Ще видим тая работа! Янаки никога не оставя магарето си в калта!
Яшо знаеше. Сега заклати в съгласие глава, помислил в този миг за своята дъщеря, а едно подозрение го жегна с безнадеждност и малко вяра в разплатата. И двете го плашеха и предварително умориха: той желаеше да е далеч, на друго място в този час, но сега, по настояване на чифликчията, върза двуколката за крушата, а двамата редом пришпориха конете. По пътя горкият човек бе хвърлен в нямо състезание по езда: колкото и да се силеше, все не можеше да догони стопанина на чифлика, който сякаш галопираше за последно и за среща с… Дойде му в акъла думата „потрес”, но се отдръпна бързо от нея и я замени с „детето си”: гледаше Янаки и го жалеше какво обещава бъдещето на кротката му жена и обичната им дъщеря… „Ама пък и тя ги е свършила едни – Боже, опази!”, прошепна тихо и премести юздата на коня в лявата си ръка, за да се прекръсти. Това забави бяга му още повече и хвърли чифликчията в настървение, та той му подвикна.
- А насмети тоя мързеливец: замръкнахме!
Боготвореше инак ата, а думата подсказа колко е гневен е сега. И се понесе на крилете на настървението, а след него – и кочияшът, набрал скорост да го следва отблизо, на моменти – редом. Двамата стигнаха в къщи запенени, конете – дваж, а Яшо бе благодарен на съдбата, че му намери работа да обтрива със слама животните и …да не бъде… там…
Стопанинът бе имал тежки моменти, но този обещаваше да е от най-лошите. Двете жени и баба Цонка се бяха притаили и в чифлика имаше сякаш покойник: уж бе тихо, а в надвисналата тишина изригваше свистяща безнадежност, която сетне полягаше над къщата като бодливо запалимо кълбо. Всички стъпваха на пръсти и се чудеха в какво са се провинили и даже кръстейки се, го правеха с оглеждане и молба да не ги стига рогатия… Янаки искаше, втурнал се, да ги разбишка, но нещо неочаквано – една жал, жал, го задави и обезсили – и се взря в очите на старицата, която единствена се осмели да се намери насреща му.
Тя мълчеше – с ръце под престилката и ги криеше, но те шаваха и приказваха вместо нея. Накрая го прегърна, като с изсушени клони, и промълви:
- Тя, Аничка, Янаке…
- Знам, мале!
- Яшо пък – разградена кошара! Хем му заръчах да мълчи!
Сетне жената не говореше – заклати глава утешително, а той не можеше и да разбере защо в него с примирението надига главичка и малко злост – тя го обсебваше сега. Задържал я в прегръдката си, усети как старческите рамене, остри и костеливи, треперят като паднало от гнездото пиле, осиротяло и безпомощно, а лисигерът се сламчи наблизо… Бе се уморил повече, отколкото при ездата, и можа само да промълви:
- И… сега?
Избелелите очи отсреща не бързаха да отговорят, но клатенето на главата продължи и кой знае защо – малко го успокои, но усещаше как ядът се връща и го обзема пак, когато тя рече:
- Бог, сине, ни праща изпитни: на всички и на тебе – и трябва да ги …посрещнеш! Големия чиляк ще го позна’йш …по туй!
Ако не я тачеше като майка, щеше да скочи насреща й със… свити юмруци: „Виж я ти какви ги… плещи! Някой се беше подгаврил с детето му, а тя все… за кротост и смирение брътви!” Сетне се сепна: „Прости ми, Боже! Бабка изкуфяла! То аслъ все тъй ги учи отецът – бузата си да подлагат!” Тук случаят бе друг – засягаше пряко същината му, щерката и дето се вика – „ножът е опрял о кокал!” Настървението го изправи да хукне в този миг – през земи и царства – в… Париж: да дири непрокопсаника! Той бе късал листенцата на бялата роза едно по едно, а сетне стъпкал плодника в калта като нещо… непотребно!
Ръцете му затрепераха и той не ги криеше. После гневът се оттече бавно като пяна, в която са дръстили кирливи ризи, а слугинята е нетърпелива да лисне мътилката на прасето… То грухти с блеснали като цепнатини очички, обхожда кочината и отвреме-навреме изквичава – в порив да се втурне и я събори… Накрая под мръсотията започва да извира вода, бистра и чиста – на мехурчета, която се сили да облъхне душата на чифликчията с покой… Той се настаняваше високо над него, обвиваше го като мъгла и отнасяше надалеч, надалеч от ядове и тегоби…
Янаки виждаше как баба Цонка благоразумно отива към вратата и преди да го стори съвсем, я върна да го заведе да си полегне. Денят, проточил се от заранта, макар и нескопосан, завършваше някак: той искаше да забрави, да потъне под бялата пряспа на нещо неслучило се – някъде, където злото „спи под камък”, усмъртено…
В тази гора на забравата се залутаха и близките му: от стаята на жените не излизаше звук. Бяха ли намерили дълбокия сняг или газеха кишавица – знаеха само те, но той бе нетърпелив да се спусне в своята гора с онази шейна от детството и да остане под губера – ням… Докато кукувица закука напролет – с обещание за светъл час! Някъде изтляваше бавно и желанието да руши – сякаш не е било и той се усети отмалял, изсякал половин навес дърва… И се случи така, че спа непробудно два дни, а близките му стъпваха на пръсти, сякаш молепсаният е той…
Когато се яви пред тях, дъщеря му закусваше, а майка й я гледаше с онези свои неподражаеми очи и една воля, неочаквано силна за крехкото й тяло, възпираше сълзите да се излеят. Баба Цонка доливаше биволско мляко – „да се засили детето”, и приказваше нещо незначително, което минаваше покрай ушите на двете и те машинално отвръщаха с полуусмивка, която излизаше крива и изкарваше хубавите им лица като в запотено огледало…
Милка се надигна и тръгна към Янаки, а Аница се запримъква към вратата, някак покрай баща си – да го заобиколи или ако може – да мине, невидима, през него. Тя попридърпа широката риза отпред – уж да оправи гънките й, а всъщност да скрие корема, но той като любеница крещеше с облата си вина. Накрая, полуядосана, скръсти двете си ръце върху него, както децата сграбчват топката – да я задържат само и единствено за себе си, излагайки главата на силни и неочаквани удари…
Аница ги бе поемала много в безсънните си нощи в пансиона в Париж и през дългия път до дома. Стана така, че ги искаше – с ожесточение и нетърпеливост . Сега ги зачаква първо от баща си: прямата му природа нямаше да ги спести, а тя заради здравето му, преди майка си даже, се бе бояла от гръм върху него, разбрала за бедата си.
Янаки се усети като на лозето, но сега го нямаше Яшо – да обикаля девет пъти и на единадесетия да изтърси, че „болникът малко е поумрял!” Жените го гледаха и чакаха присъдата му, а той – по-слаб от тях, бе готов да даде чифлика си срещу това съдбата да му бе икономисала този миг… Детето му, непокорно и с вина, се наказваше само, а и мълвата нямаше да му спести удара. Сега се изнизваше заднишком от стаята. Преди него оттам излезе баба Цонка, а той трябваше да раздели голямата одая с двете най-обични същества в живота си.
- Янаки, Аничка… – се чу задъханият глас на жена му, прехърлил сламка към него – да подаде греда.
Но вниманието му бе другаде: грижовен друг път, сега го подмина, зает с това да не види гърба на дъщеря си. Онова разстояние, което щеше да легне между двамата, той измина за миг – да го закове и отпъди. Краката му, пълни сякаш със сачми, тежаха, но той бързаше – да се изравни и и настигне. Тогава я обърна към себе си, а ръцете му сключиха обръч – да прислонят нея и облия товар, а сълзите потъваха из брадясалите бузи, докато се изгубят съвсем…
- На всичко се намира колая, рожбо! Ти да си жива и здрава!
Момичето не бързаше да се зарадва – отдръпна се, този път повдигна корема някак отдолу, сякаш той затежа. И се страхуваше да не падне и да разсипе богатството си на пода, което никой – тя или другите, умеят да съберат.
- Тате, аз… – промълвиха розовите някога устни.
Сега бяха бледи, без живина и подути от нещо, тези като на нацупено дете уста: и той не толкова чу, колкото разгада немите думи. Мисълта, че зла сила е могла да го отдели от детето му завинаги там, в чуждия град, изцеди волята му и преди да седне, се видя сключен между четири ръце: на жена и дъщеря. Те прегръщаха и утешаваха него, твърдия мъж като канара, подядена от дъжда и вятъра и заронила се на дребни песъчинки. Някои щяха да заседнат в хорско око – да го дразнят и то да сълзи ядовито от злоба; други ще укрепят корените на треволяка – да даде сила на боровете, да се прихванат върху скалите. Така ще устоят на урагана, втурнал се да изтребе онова, което не се подкастря и все стърчи над другите, непокорно и само. Ще има и частици, уседнали на дъното или такива, които тръгват срещу силната вода, а въртопът ги повлича в мътното си око, и те, обрекли се на неизвестността, тръгват бавно надолу… „Да, всяка песъчинка е част от камъка и носи нещо от него! Ако не забрави това, докато вятърът я кърти и отвява надалеч!”, помисли тъжно чифликчията, но сега погледна детето си в очите.
Два чифта зеници, толкова близки и различни, се сблъскаха, а нещо ги омекотяваше и те се докоснаха с разбиране.
- Тате…
- Какво? Ти си тук и… жива – и това е …главното! Другото е от… лукавия!
Двете жени го гледаха, окаменели. Аница бе забравила дори да трие сълзите. И го поведоха да си почине, а той не се възпротиви, усетил това най-нужно нещо за себе си в този миг. Преди да напуснат стаята чуха, че прошепна още думи – сякаш имаше да довърши нещо. Съпругата му се наведе по-ниско до ухото – да разбере и не тревожи излишно Аница, но Янаки изговори неочаквано високо:
- Да не простиш, рекох, – е от дявола! А и животът е нейн! Защо друг да прощава? – додаде с искрено учудване.
Дъхът им замря – като пред халата, зинала да ги погуби или просветлението, което малцина са озарени да разпознаят в тъмнината…
А стопанинът на чифлика пак спа непробудно – сетне ги гледаше с блуждаещи и далечни очи – като човек, който не може да си спомни…
(1) Последното десетилетие на XIX век Обратно в текста
