РЕКВИЕМ
На светлата памет на
сина ми Степан –
ангелът, който беше тук
толкова малко,
но ме научи на толкова много…
РЕКВИЕМ
Есента есени и лисичите стъпки в сумрака
дебнат топло и зло…Като ангели падат над нас –
падат златни, неистови, падат рижи, ръждиви, нечакани
дъждовете небесни в калта…Есента е на власт.
И плющи по площадите безпощадната наша родина,
като люспи ни лющи от свойта студена снага…
Всички кожи одрани събра, като знаме ги вдигна…
Майко страшна, ний още сме живи – ала докога?
Виж ни само: настръхнала стръв – вероломни орляци
ни връхлитат стремглаво – към нашите рани летят…
Искат всичко – душите ни искат, очите, лицата,
имената ни искат – до зрънце да ни изкълват!
И нахранени с нас – вдигат сити криле и отлитат,
и остава стъписано, стъпкано, тъмно поле…
Есента есени, майко страшна! И никой не пита
как децата си живи във зимата ще погребеш!
Есента есени, слага своята черна вечеря,
и в безродната кал хвърля мъртвите си семена…
Падат мрачни, куршумени, падат кървави, падат неверни
дъждовете над нещо, което бе наша земя…
РЕКВИЕМ – II
Изпепелени поляни, пропаднали в пладнето,
лешояд, вкаменен в небосвода, пейзажа руши…
Ти, бездомна земя, във бездънната есен вкопана –
като в кръг омагьосан от начало до край ни въртиш.
Ти ме блъска и би. Ти душата ми вадеше с радост –
безразлична и зла, хладнокръвна и стръвна до смърт.
Но сега аз оставам. И не виждам в позора ти сладост.
Нека някой безгрешен те замери със камъни пръв.
Ти дамгоса сърцата ни и ни пусна белязани в бездната,
и след всичките пропасти – с опропастени лица
ние още катерим без дъх твоя връх безнадежден
със любов и ненавист - и още сме твои деца!
Вече всичко ми взе. Младостта ми попи в прахоляка ти.
И детето ми – сенчица лека – полека топиш…
Нося топло телцето му и пред страшни олтари го слагам
в твойта църква чудовищна, и ти казвам: “Проклета бъди!”
Но оставам. И тук ще стоя – сред народ от сирачета.
Като сол твойте рани моят стих да гори е готов!
Ти направи от мен оплаквачка.
И ще те оплача –
вкаменена от мъка, убита от твойта любов.
ВМЕСТО ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН
I
Аз и моето малко момиченце
като в храм – посред болката коленичили,
капка милост измолвахме от бездушния свод
и какво ли не давахме за минута живот!
А небето безмълвно – луна присмехулна
най-спокойно над нашия ужас търкулна…
И безпомощно вкопчена в мене със поглед
малка бледа звезда прекоси небосвода…
Виждах – няма в нощта кръвоизливна път!
Няма сили, които тази сила да спрат!
И зората съсирена вдигна страшно лице,
И едно сърчице млъкна в мойто сърце…
Но не спира земята! Не свършва светът!
От парченца зашита, без дъх и без плът,
сляпа, глуха, саката, без памет, без всичко,
претопена, изтрита, изличена, безлична –
пак съм жива, о, Господи! – жива и необичана,
и вървим – аз и моето мъртво момиченце…
II
Знам, ако има рай, под чистото му слънце
щастливо избуява сред вечната трева
момиченцето ми – като пшенично зрънце.
Аз всяка нощ се моля за това…
Но чувам дяволски петел да кукурига
и зло да се изсмива месец млад…
Нима е само ад, догдето поглед стига,
о, Господи, нима е само ад?
АПРИЛ
На Степан
Минахме през игленото ухо на април,
прекрачихме на нощите живите мощи…
Докато съвсем не си се стопил –
чакай мъничко, сине, само мъничко още!
И бездруго с това тънко, прозрачно вратле
на врабче, на щурче, на глухарче приличаш.
Като троха тази пролет душата ти малка кълве…
Виж, последните капки априлски изтичат.
И от края на всичко, от ръба на подземния свод,
от сърцето на Нищото, под клепача на Мрака изтичай
и изплувай – прашинка, от прашка улучено птиче,
светлинка упорита, безогледно парченце живот!
Любовта ми и Бог те държат още жив и те носят
на крилото си бяло над морето на алчния мрак…
Всеки ден, всеки час, всеки миг аз назад те изпросвам –
и отново сме живи, и отново започваме пак!
Не, не бой се – в прегръдка те крия и страстно се моля.
Още мъничко, сине, още мъничко ти потърпи!
Дръж се здраво за мен и не слушай на бездната воя –
изтънява и свършва, изтича зловещата пролет…
И захлопва Отвъдното своите хищни врати.
ВСИЧКО
Всичко на масата – дрипа по дрипа вади,
късче по късче. И капка по капка изцеждай –
мъртвия плисък на черни, удавни води,
писък на птица, която в небето изчезва!
Всичко на масата – тънкият кръст и свещта,
детската треска, предсмъртните хрипове детски,
луминесцентния въздух на март, и нощта
дезинфекцирана със снеговете отвесни…
Всичко на масата – нека докрай да вървим:
в дните отровни с небето безмълвно отгоре
в тази до смърт равнодушна родина горим –
ставаме пепел – а тя за това не говори!
Всичко на масата – този душевен архив,
тежък с печал и омрази, лъжи и раздори –
и пред очите ни нашта родина гори –
става на пепел – а ний за това не говорим!
Всичко на масата – празните карти реди!
Български вятър вън българска пепел пилее…
Всичко на масата – върху листа подреди
всичко от масата, всичко –
за да оцелееш!
СТАЕНИ
Несбъднати души – ловци на дъждове!
Прокрадват се през вятъра, и в облаци стаени
тъй жадно се стремят към други светове –
и пращат тънък лъх крилата им студени…
За миг, за малък миг елате в моя мрак –
във крехкостта на пламъка, във краткостта ми
земна!
Станете дъх и слово, станете звук и знак –
вградени във нощта, в речта й непрогледна!
Несбъднати души – без смисъл разрушена,
затънала в блатата на празноглав брътвеж –
за мен ще е пощада да бъда приобщена
на падащата мълния към парещата реч!
Ала пощада няма – белее се листът ми.
Светлее бавно мракът, на срички натрошен…
Но мигом кратък звук от присмеха ви тъмен
подхлъзна се и падна в дъха ми затаен!
И ето го стиха…
Добре дошли и сбогом:
до следващия облак, до следващия ад,
до следващия стих, до тайния му огън!
Несбъднати души – до следващия свят!
