ПО ДИРИТЕ НА ЗЛАТНОТО КЛЮЧЕНЦЕ
Слово за Валери Петров
Национален литературен салон „Старинният файтон”,
25 април 2012 г., Народно читалище „Д-р Петър Берон”
Днес ни е събрала поезията на Валери Петров. Тя ще бъде представена различно от начина, на който сме свикнали в литературните салони. В сценична интерпретация - на актьора Вели Чаушев. И в музикална интерпретация - на композитора проф. Симеон Венков. Поезия, театър, музика - три (изкуства) в едно (електронно тяло: диска „Случки от моя живот”).
Срещата със стиховете на Валери Петров е сама по себе си събитие. А когато към нейното зашеметяващо въздействие се добави и сценичният чар на Вели Чаушев, и стъписващата за днешното ни време лиричност в музикалните етюди на проф. Симеон Венков, повярвайте ми, във въздуха затрептява магичност, отварят се нови измерения, други времена.
_ _ _
„Случки от моя живот”. Така е озаглавен дискът с над 30 стихотворения от Валери Петров. Но това би могло да бъде насловът и за цялата поезия на Валери Петров.
„Поезията и… „случки от живота”, още повече - от живота на един човек! Нима това не е нещо като оксиморон? Нещо взаимноизключващо се?” - би попитал някой. И би бил прав. Дори бих добавила, че е даже нелогично. Нали? Поезията за нас е нещо надделнично, нещо „малко над живота” - поне в нейния изначален смисъл, дошъл до нас още от траките, които са я възприемали като „език на Бога”, като изобретение на Аполон („всемирния Отец”), на който език жреците и пророците са произнасяли в храмовете божествените послания към хората. (Така е била определяна поезията не само из нашите географски ширини, но и на Запад, и далеч на Изток. Името на върховното божество на германите и келтите например Один произлиза от дума, означаваща едновременно и „поезия”, и „безумие”. На латински думата „поет” е и „предсказател, пророк, гадател”. Тъй и древноиндийската дума „браман” обозначава едновременно и „поет”, и „жрец”.)
И на този фон - „Случки от моя живот”…
Преди пет години представях двата тома „ИЗБРАНО” (стихотворения) на Валери Петров в Литературната гостоприемница при НЧ „Д-р Петър Берон”. Тогава набелязах няколко теми, които бих разработвала, ако реша отново да пиша за творчеството на този наш необикновен лирик. И ето, попрехвърлих тези теми, за да избера някоя от тях, върнах се към заглавието на диска (изключително точно заглавие за диск със стихове на Валери Петров!) и неочаквано в съзнанието ми промержеля определението за поета на Платон: „Поетът е същество леко, хвъркато, боговдъхновено и обезумено…” („Йон”). Това определение с известната ирония в него, доближаваща божественото до човешкото, необикновеното до обикновеното, по ми се връзваше с поезията на Валери Петров.
И си спомних, разбира се, че елинският философ недолюбва поетите. Че недолюбва поетите - своите съвременници и живелите преди това, недолюбва ги. Без съмнение. Явно и него, големия мислител, ученика на Сократ и учителя на Аристотел, го дразни тяхната популярност сред народа. Но Платон лелее за изграждането на идеална държава и държи воините и стражите й да имат идеално възпитание, което според него няма как да стане чрез творенията на поетите, изобразяващи боговете грешни и подвластни на страстите и пороците като хората, защото тези поети са лъжливи… (Де воините и стражите на днешната ни държава да бяха се възпитавали чрез образците на словесното изкуство, та да не стават мутри!…)
Само че колкото и да недолюбва конкретните поети, Платон не би могъл да отрича високата мисия на поета като „транслатор” на божествения език в езика на хората. Нито блестящото му творчество, съвсем близко до поезията, нито философската му система като цяло, нито въобще предназначенията на поета в света, поне както той самият ги разбира, не водят към подобна насмешка спрямо поета и ирония, принизяваща все пак високото до ниското. Потърсих други преводи. На руски определението звучеше така (постарах се да го преведа максимално точно):
„Поетът е същество леко, крилато и свещено; той може да твори само когато се вдъхнови и изпадне в транс и няма вече в него разсъдък; докато човекът има тази дарба, той може да твори и да пророчества…
„Йон”
Нито ирония, нито подигравка, нито сянка от пренебрежение, въпреки че недолюбването на конкретните поети проличава и през тези му редове.
_ _ _
Като стана дума за „безумство” („безумие”)… Ние всъщност не знаем какво точно древните са разбирали под тази дума. Не знаем дали в нея са влагали определен елемент на смахнатост, на състояние „извън релсите”, на „крыша поехала” (в такова състояние някои наши съвременници изпадат често, за да покажат, че наистина са поети, същества „не от мира сего”, с което предизвикват само недоумения у хората, в краен случай - съжаление). Но Платон предупреждава, че чрез поета бог не би ни изпращал лъжи заради нечия неразумност или лудост, защото „никакъв неразумец или луд не е мил на бога” („Държавата”), че не би ни лъгал бог нито от страх, нито поради някаква друга причина.
„Безумство” („безумие”) в буквалния смисъл на думата ще рече „без ум”. „Творческото безумство” е състояние, когато съзнанието е изчистено от Аз-а, от Егото на човека, освободено от разсъдъка и чувствата; състояние на абсолютното равновесие в себе си, на онази хармония, в която сетивата се отварят изотвътре. Това тъкмо състояние на покой проломява пролуки към миналото и бъдното, то тъкмо ражда пророчествата…
Като човек поетът възприема света, видимата реалност със сетивата си. Като поет той провижда света в неговата вътрешна просветленост, в неговата цялост, в единството, в невъзможността нещата да съществуват едно без друго; провижда го със сетивата си изотвътре, т.е. със сетивата на познанието отвъд разума.
_ _ _
Но възможно ли е състоянието на „без ум” да бъде постигнато чрез волево усилие от самия поет, или просто то му се подава свише и толкоз? Прав ли е Платон, когато в желанието си да унижи поетите, които познава и от които сам се е възпитавал и учил, твърди, че творческият акт зависи не от тях самите, а единствено от капризите на божеството, което ги избира, за да говори чрез тях:
„…поетите говорят много прекрасни неща за различни работи… не с помощта на изкуството, а по божествено предопределение… Затова бог и им взема разсъдъка и ги прави свои слуги, божествени вещатели и пророци, за да може ние, като ги слушаме, да знаем, че не те, лишени от разсъдъка си, говорят тъй скъпоценни слова, а говори сам бог и чрез тях ни предава своя глас…”?
„Йон”
И е прав, и, струва ми се, не съвсем прав Платон. Ако всичко зависи само от божеството, защо то да не излива божествените си послания през устата на първия срещнат или попаднал пред небесните му взори? И откъде-накъде тогава пръкват лъжливите поети? Нали според елинския философ „лъжливият поет не живее в бога”, защото „лъжата е чужда на божественото начало” („Държавата”)?… Значи поезията все пак не е лъжица за всяка уста!
Когато ме питат какво представлява писането на поезия, обикновено отговарям шеговито: „Един процент вдъхновение и 99 процента труд…”, перифразирайки популярно изречение. Но го твърдя и без шега, като под „труд” разбирам не да грабнеш перото (химикалката, пишещата машинка, мишката) и 23 часа 45 минути и 20 секунди в денонощието да ръсиш над белия лист метофорическа пот или капки вино и кафе. „Труд” за поета означава вътрешни съзерцания на света, вътрешни бдения, които се изострят след катадневното прочистване на съвестта от шлаките на делника, след катадневното шлайфане на сетивата, след катадневния растеж на сърцето, след катадневното прескачане отвъд разсъдъка, над Егото и Аз-а.
Валери Петров чертае в поезията си пътища за преодоляване на Егото, за освобождаване от Аз-а. Тези пътища са „подсказвани” на самия него от всичко наоколо. Есенният дъжд например, който внезапно се изплисква, го учи да угаси в себе си „жаждата за слава”. И в прозореца му нахлува планината, а с нея - образи, мисли, които, макар и „никакви на вид”, стават чудесни „под перото” („Спокойствие”). Снегът, който вали ли, вали „сред воали мъгли”, „над заспали ели”, го учи как да се спаси от болката, защото в неговата всеселенска лечителна тишина няма „завист и злоба” („Преболява”). А в съзнание, където няма завист и злоба, болката отшумява, стопява се, изчезва, все едно не е и била. И настава тишина… „Близката горичката” го учи да се освобождава от суетата на живота и от страха пред смъртта:
Животът ни действително бил миг,
и при това така горчив към края,
че може някой ден при този пън
или до тази пухкава гърбина,
в кожуха свит, от мек изкуствен сън
към тайнственото Нищо да премина.
Не ще е трудно - доста средства знам,
готови да ми сторят таз услуга…
Преодолял страха пред смъртта, поетът овладява изкуството да живее. И колко леко, колко светло е това усещане за свобода, изпълнено с такава нежна сила и трептеж, с толкова любов към живота и всичко живо… След което идва усещането за щастие… После - святото безумство…
Но май не ще е светъл Мракът там
и май че Тишината ще е друга.
А тук ме свързва с толкова неща
на тока равномерното бръмчене
и тази твоя нощна красота
такова щастие налива в мене,
че - ето! - чувствам как се ражда стих
от този оглед, явно безуспешен…
„В близката горичка”
Морето е негов безмълвен учител на покой:
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
„Сбогуване с морето”
Въобще цялата поезия на Валери Петров е учебник за изкуството да се живее по законите на естеството, по божествените закони на битието. Тя ни сеща за свещеното призвание на поета - така, както са го разбирали в древността (дори има пряка илюстрация на това - творението „Поетът”, посветено на Николай Ников):
Под прохладния навес те гледат със смях
как чудакът, на всички известен,
олюлява се, пийнал, недалече от тях
във прегръдка със прашния кестен.
Ха да тръгне - не тръгва. Ха да тръгне - не ще.
Трети път - пак възпира го нещо…
Но най-сетне под слънцето виждат го те
да пресича платното горещо
и да сяда сред тях. Смешен, да, но след ден
ще си спомня - без смях - обществото,
как е викнал на келнера: - Една бира за мен
и две кофи вода за дървото.
Квартално кръчме, подпийнал човек и забавляващи се зяпачи… Нещо толкова обикновено, малко смешно… Внезапно всичко се преобръща: смешното става сериозно, обикновеното - необикновено, тукашното - обвеяно с нетукашност… Защото неочаквано в този обичаен, не предвещаващ нищо особено миг се събужда и проговаря поетът, „чудакът”, вещателят на всички времена. Но всичко това ще се разбере от приятелите му едва след ден - в настъпилата след пиянствата трезвост на жестоката реалност. Поетът най-често си отива неразбран от своите съвременници.
_ _ _
И така, поезията е нещо обикновено и реално и същевременно - нещо необикновено и пророческо… Това ни внушава Валери Петров. В този смисъл поетът е човек като всички останали и същевременно - от породата на „хвърчащите хора” („За хвърчащите хора”).
Високото предназначение на поезията се явява в света не през високоумни мъдърствувания, логически мъглявини, словоблудни витиеватости и „шашми”, а през ясно и просто слово. А за да е ясно словото на поета, поетът трябва да е чист. Божественото послание може да се излее само в чист съд. Няма как да е иначе. И Платон твърди, че неистовството от Музите обхваща само „нежната и непорочна душа” („Федър”). За да е чист поетът, според Валери Петров е нужно съвестта му да е чиста. За да свети душата му - бяла - като снежинките зад прозореца, поетът трябва да живее „далеч от злото” (Сняг”).
Бих добавила: колкото по-чист е съдът, толкова по-фини вибрации на божествените послания привлича той; колкото по-далеч от злото е поетът, толкова по-ясно е словото му, когато в пристъп на свещено неистовство превежда божествените послания на човешки език.
Тук и най-нагледно проличава тънката отликата между поета по веление свише и занаятчията. Това е разликата между чистата душа и душата, натежала от пороци и грях. Това е разликата между ясното и „тъмното” слово… Или както Платон я илюстрира:
„Който без неистовство, пратено от Музите, пристъпя към прага на творчеството с увереността, че той благодарение само на изкуството ще стане изряден поет, този още е далеч от съвършенството: творенията на здравомислещите ще бъдат затъмнени от творенията на неистовите.”
„Федър”
Яснотата на словото е в пряка връзка с правдивостта. Правдивото винаги е ясно, винаги - безизкусно. Колко умилително, някак по детски наивно е предал Валери Петров противоборството между истината и лъжата в сърцето на поета. С какво ситно сито само отсява той от истината коварно красивите „лъжи лъжливи” и „слова високопарни” („Истината”). И нищо, че преминала през многото сита, тя е останала малка - колкото една искрица. Нищо… Важното е, че и нищожна като искрица в сърцето на поета, истината засиява ослепително и то, сърцето, цялото свети. Истината е свенлива. И в своята ненатрапваща се скромност тя е още по-привлекателна и топла. Как беше у Платон…
„Бог, разбира се, е нещо просто и правдиво и на дело, и на думи; той и сам не се променя, и другите на въвежда в заблуда нито на думи, нито като им изпраща знамения наяве или насън.”
„Държавата”
_ _ _
Обладаният от свещеното безумство знае цената на истината и на лъжата. Той повече от другите е отговорен за всичко, което става в света. И прашинка, веяна от вятъра, и център на вселената, той притежава неимоверна власт - властта над словото, чиито възможности са необозрими:
Една дума, и както си вървим из гората
във другарска беседа, демократ с демократа,
една дума, и ужким са ни мислите ясни,
и уж братя сме с тебе и във всичко съгласни,
една дума невинна, изтървана случайно,
но разкриваща явно нещо, носено тайно,
една дума, и ето, че сме вече там, гдето
синагоги пламтят и пращят под небето.
„Една дума”
Поетът носи отговорност за видимото, което словото обозначава. Нещо повече! Носи отговорност и за невидимото, което Е, което съществува отвъд словото и чрез словото предпоставя самия живот. Ето тук някъде, на тази почти недоловима граница между нашия свят и отвъдните светове живее поетът и тук някъде се раждат пророчествата.
_ _ _
Чистота, простота, яснота, беизкусност… Всички те несъмнено избликват ведно със закодираната в поезията на Валери Петров обикновеност. Всеки негов ред, всяка негова дума са сякаш облъчени от обикновеността. „Случки от моя живот”… И същевременно всеки негов ред, всяка негова дума са някак…
Работата е там, че у Валери Петров (както и в живота!) нищо не е едно към едно, нищо не е съвсем и абсолютно сигурно - нещата се преливат едно в друго, стават едно друго, докосват се с едни същини и засияват с други същини… И обикновеното наистина става необикновено, магично, изпъстрено с цветозвучията на този свят, но и с отблясъците на другите светове, по-точно - на други светове, далечни някак и същевременно съвсем близки до нас, а може би в нас, в теб и в мен, във всеки човек… И засиява от него смисъл или много смисли, които никога не сме предполагали, които нахлуват в нас и ни преобразяват… Онова „ключе” на Валери Петров например, едно най-обикновено ключе от колата, което вечерта изчезва случайно, а на сутринта - дали от есента, дали от тайнственото „бързо шуртене” и „пъстро въртене” на живота, дали от слънцето или от поезията - се е превърнало в „златно ключенце”. С него може би бихме отключили смисъла на нашето съществуване или на съществуването въобще, стига да го намерим. Но то, „ключето”… то все ни се изплъзва… ден след ден… ден след ден…
Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.
„Ключето”
Какво прави с душата ни този „хвърчащ човек”, този чудак, този свещен безумец, този неиствоващ жрец и пророк, този поет Валери Петров!
_ _ _
А за тези, които нямат време да правят аналитични разбори на Платоновото разбиране за поетите и възприемат „на вяра” изпъкващото в едър план твърдение, че за тях няма място в идеалната му държава…
Да, като човек поетът е поданик на държавата, но като поет той не й принадлежи… Та нали държавата (нямам предвид нашата днешна държава, става дума за държавата в представите на старовременния философ!) означава ред, законност, справедливост, а свещеното неистовство на поета се поражда отвъд реда и законността, то е над понятията за справедливо и несправедливо, добро и зло! И значи, за поета действително няма място в идеалната държава, защото неговото място е във вселената. Воините и стражите може и да защитават държавата. „Може” - защото не е сигурно. А поетът със сигурност е провидец на цялото човечество.
