ПРАВО
ПРАВО
Аз съм поданик скромен на
държава най-бедна, която
е подложила длан за просия пред богатия свят.
Но с какви грехове непростими
съм заслужил съдбата -
беднотията моя да ми стане докрай занаят?
Аз съм също човек като онзи тузар от Маями,
като онзи - преялия, литнал на свой самолет.
И е също човек в свойта кухничка тясна
жена ми,
дето десет години да види морето все няма късмет.
И децата ми, зная, че умни са толкова, колкото
са онез с кадилаците в някой престижен колеж.
Но ще трябва, ще трябва да свикнат
с познатата болка,
че са втора ръка, че ще минат живота си пеш.
Кой нарича протеста ми пак „остарял популизъм”,
мене - жалък крушенец, изхвърлен с вълна на брега?
Бог бил тъй отредил - да седя в усмирителна риза
и да тегля каиша до края, тъй както сега.
Аз съм поданик, равен на всички, под небето родени,
имам право на щастие толкова колкото тях.
И Всевишният, вярвам, разбира, че поривът в мене
не прилича по нищо на подлост, на низост и грях.
МРАВКИ
Какво ме чака „горе” аз не знам.
И „горе” съществува ли изобщо?
Защото от заминалите там
не е получил още никой поща.
Разчитаме, че с нещо по-добро
очаква ни небесната държава.
А може би след земния ни срок
душата без следа се изпарява.
Не в нещо друго, просто във тъма
навярно тя тогаз ще се превърне.
Едно е сигурно: пак родната земя
в обятията си ще ни прегърне.
И мравките от нас и кръв и плът
поне година ще ядат и пият.
При нас какво е, като разберат,
по-надълбоко още ще се скрият.
EЛЕКТРИЧЕСТВО
„Горд съм от факта, че никога не съм
изобретявал оръжия за убиване”
Томас Едисон
Не си убиец, Едисон, не си.
Изпълни мисията си съдбовна.
И електричеството ни спаси
завинаги от тъмнина вековна.
Ала сирена в Хирошима щом завий,
трагедията в спомена е жива.
Науката спасява, но уви
понякога тя може да убива.
Зависи от това в чии ръце
откритието гениално ще попадне.
И случва се, че гръмва страшна цев
и тъмнина залива ни по пладне,
вали ни радиоактивен дъжд,
по покривите - заразени сажди…
А между погледите на жена и мъж
внезапно електричество се ражда.
ЩЕ ДОЙДА
Звездата на учителя ми свети
отскоро в тъжното небе по мрак.
Аз следвах стъпките му, мъдрите съвети.
Сега дали да го последвам пак?
Учителю, ще дойда, но по-късно
в небесното училище и аз.
Звънецът звуците си е разпръснал
и е започнал твоят първи час:
над Хектор лее сълзи Андромаха -
но няма вече връщане назад,
а пък Албена за последно маха
към сбраните на селския площад…
Ще дойда. Ти в небесния си дневник
отсъствие сега не ми пиши.
Ще свърши междучасието земно,
разбираш, някой друг ще го реши.
И както беше в детството ми някога,
аз за „отличен” отговор ще дам.
С обяда после мама ще ме чака,
защото тя отдавна си е там.
ПОКЛОН НА ПРЕВОДАЧА
На Денис Карасьов
Дълбок поклон на тебе, преводачо,
за твоето умение да влизаш
в живота чужд - с нелеката задача
да го обикнеш, да ти стане близък.
И ето:моята душа преведена
повторно силата си е изпитала
и границата, не с глава наведена -
тя преминава като победител.
