Анита Коларова

ВАЯТЕЛ И ГЛИНА

Той много тайни беше разгадал
с великото изкуство на ръцете.
Но тази се изплъзна и помете
и туй,
което вече бе създал.
Горя пожарът в него до зори.
Но как бе твърда
тази няма глина!
И острото желание изстина,
преди във образ
да се претвори.
Но белегът,
със който Тя плати
упорството си толкова студено,
й спомняше ръцете настървени…
Тъй Тя разбра:
и белегът боли.

ГАРА

Чешмичка и перон - провинциалност прашна.
Безсънна светлинка самичка срещу мрака.
Замряла от любов, тя влак отново чака.
Защото в този свят да бъдеш сам е страшно.
На пустия перон ще оживее всичко.
По релсите объркан гущер ще пролази.
И ще се съживят из близките оврази
опърлени цветя и мънички тревички.
Любов на един дъх!
Престоят ще е кратък.
/За всяка малка гара минутка има само!/
И като епилог от най-банална драма
и този влак сред дим ще профучи нататък.
Когато и последният вагон ще е отминал,
до следващия влак ще чака тя безмълвна.
Ще се подпре нощта, с невинни тайни пълна,
за мъничко покой
на вятъра застинал…

ДИВА РЕКА

Любовта ми с разплетени плитки
потопи се в теб, както преди.
Ти ми даде и вирове плитки,
и дълбоки
подмолни води…
Като близки и кръвни роднини
сме сега, моя дива река.
Напояваме с теб от години
една обща
безкрайна леха.
С твоя глас, с твойта вътрешна сила
край брега ти капризен разбрах -
трябва пясъка дълго да милвам,
за да видя как
златния прах
по незнайните свои пътеки,
вместо с вятъра да отлети,
по дланта ми полепва полека
и тя почва сама да блести…