Мария Антонова

От опит зная, че когато решиш да пътуваш в чужбина, последното, което трябва да направиш, е да погледнеш прогнозата за времето в държавата, в която отиваш. И добре, че го сторих, защото с влизането на автобуса в Чехия, по стъклата започнаха да се стичат струйки дъжд, а температурата значително падна.

Пътят ни мина през Сърбия, спряхме на автогарата в Будапеща да вземем чакащите пътници, а след това продължихме към Словакия. Табелите по пътя ни показваха километрите, които ни оставаха до Прага. Пристигнахме рано сутринта. Нямаше движение по улиците, а и валеше дъжд.

На автогара „Флоранс” ме чакаше дъщеря ми и моята приятелка Кремена, които щяха да се редуват в показване забележителностите на града.

След почти целогодишно уговаряне най-после се реших да тръгна на дълъг път. С автобус пътуването трае почти цял ден и цяла нощ и рано сутринта пристигнахме. Първото впечатление беше разочароващо. Автогарата по-скоро имаше провинциален вид. Очаквах да я видя по - модерна и добре устроена. Бях слушала много хвалби и прехласвания за красотата на този град. Да, но невинаги първото впечатление е вярно било за хора, било за това, което виждат очите ни. Щастлива от срещата, дъщеря ми пое багажа и се упътихме към квартирата, в която живее.

Съквартирантките й още спяха, но това не пречеше ние да седнем в кухнята, тя да ни направи чай, на себе си кафе и да разказвам как съм пътувала. Не се чувствах изморена. Бързах да споделя впечатленията си от пътуването. Най-вече за красивата природа, за соколите, накацали по телената мрежа, предпазваща животните от слизане до шосетата. За полетата, засети с ечемик, пшеница и други култури, които трудно различавах, но не видях онези голи равни поляни с всякакви треви, каквито има у нас, та дори по равното поле по пътя София-Пловдив, което преди години радваше очите на пътуващите в тази посока. А и не само там. Нещо повече, с болка им казах, че минахме по околовръстното шосе на Белград, но по нищо не личеше, че в тази държава само преди няколко години е имало война, че инфраструктурата на града е била срината. Там всичко беше почистено, зелено и приятно за гледане.

Докато ние говорихме, дъждът се беше усилил. Оставихме дъщеря ми да си доспи, а ние двете с Кремена решихме да отидем у тях с уговорката тя да дойде по-късно и да остане да нощува при нас. На метростанцията тя купи билети за мен. Там с един билет можеш да пътуваш с всички превозни средства в продължение на шестдесет минути. При нас с еднодневна карта можеш да обикаляш столицата, но пък нямаш право да ползваш метрото.

Поговорихме и както е редът обядваме, след което тръгнахме из града. И пак отново с метрото. Исках най-напред да видя Карловия мост, за който бях чувала твърде много. Кремена е българка. Дошла в Прага на работа и тук се омъжила за чех, който бил музикант. За съжаление този добър човек умира от бича на века и тя остава в Прага сама с двете си деца. За да разнообразим деня на внучката й Стефани, решихме да я вземем с нас. Тя бързо влезе в ролята си на гид, като начерта маршрута, който можехме да изминем за оставащо време до вечерта. Предложи да минем по т.нар. „сребърен път”. Преди много години по него са минавали кралете с каляските си. И докато вървяхме, покрай нас минаваха добре боядисани в различни цветове ретро трамваи. Стефани ми обясни, че тук трамваят е с предимство, ако блъсне някого, ватманът не носи отговорност. Наистина, те се движеха с голяма скорост. Видяхме и ретро коли, които разхождаха туристи из града.

Бяхме застанали на моста, а отдолу минаваше р. „Вълтава”. Кремена ми посочи един от стълбовете, наподобяващи нашите с фенер. На един от тях видях малка пластинка, на която имаше номер. Попитах я какво означава това, а тя отговори, че по този номер мога да помоля съответната служба да ме намери, ако съм се загубила. Ако тя не ми беше обяснила, аз нямаше да се сетя, че този номер имаше точно тази спасителна цел.

Вървейки по „сребърния път”, видяхме сградата на Министерството на образованието, която не ме впечатли особено, но не това е важно, по-важно е какво вършат служителите в нея.

Кремена предложи да влезем и разгледаме Красивата градина, наречена още „Vrtbovska zahrada”. Тя носи името на селището Вратба, в което е живял някога граф Жан Жозеф, който вероятно е заслужил това подобаващо признание. От тук идва и наименованието на тази прекрасна градина. И за да потвърди красотата, която щяхме да видим, ми обърна внимание, че е най-красивата от всички градини от този вид, намиращи се на север от „Алпите”.

Движейки се по улицата към Карловия мост, видяхме много магазинчета, в които продавачите бяха българи, китайци и др., все дошли да търсят препитание. Мостът свързва „Мала страна” със „Старе место”. Строежът му е започнал под покровителството на Карл ІV през 1357 г. и приключва в началото на 15 в. Построен е в готически стил с две кули: едната от страната на „Мала страна”, а другата откъм „Старе место”. С дължината си от 516 м. и ширина около 10 м. той пресича р. Вълтава. В началото на неговото построяване са го наричали „каменния мост”, а също и „моста на Прага”. Едва през 1870 г. бил наречен „Карловият мост” в знак на признателност към краля. По него може да се видят статуи и скулптури на светци, като голяма част от тях са в бароков стил, както и статуя на двамата славянски равноапостоли - светите братя Кирил и Методий. Всички те са поставени през 1700 г. По реката се движеха малки корабчета, които разминавайки се, превозваха туристи дошли да се порадват не само на сушата. През деня е твърде оживено. Тук може да се видят художници, певци, малки павилиони и дори младоженци, дошли със сватбените си дрехи да си направят снимки за спомен. Една огромна пъстротата, типична за един гостоприемен град.

Денят обаче продължи да е мрачен и отвреме-навреме преваляваше. Продължихме пътя си към „Старе месте” т.е. старият град. Той е основан през 9 в. Историята сочи, че е бил ограден с огромна крепостна стена, която по-късно се оказала пречка за разширяващия се град, поради което била премахната.

Минахме по малките тесни улички, които сякаш криеха също тъй малките си магазинчета, в които продаваха главно китайци, за да стигнем до Часовниковата кула „Орлой”, построена през 15 в. Тя е разположена на южната стена на старата община. Съдържа три части: астрономически часовник, показва мястото на слънцето, планетите и зодиите, календар на месеците и най-важната „разходката на 12-те апостоли”, заради което на всеки кръгъл час в подножието му се тълпят множество туристи. Фигурите минават една след друга, а туристите, вдигнали нагоре глави, ръкопляскат.

Една от легендите разказва, че с пускането му общинарите се усъмнили, че е възможно майсторът да направи някъде по света подобен и за това го повикали да разберат възможно ли е това. Без да подозира ревнивите намерения на градските управници, той потвърдил. Тогава една нощ наредили да бъде ослепен. Звучи като приказка. И като при всяка приказка, никой не може да каже дали е вярно или не. Истина е обаче, че най-старият детайл на часовника е от 1410 г. и е направен от майсторите Миклуш Кадан и Ян Шиндел. И докато моите близки ми разказваха всичко това, аз си мислех за тъжната и злочеста история на моята родина през горепосочения период.

След като процесията на апостолите завърши, продължихме пътя си през площада. Направи ми впечатление Меридианът (на чешки поледник), който представлява месингова плоча, вградена в паважа. За него Кремена ми разказа, че през 1650-1652 година, в близост е бил построен Марианският стълб в стил барок в знак на благодарност към Св. Богородица, спасила Прага от шведското нашествие. Бил е разрушен през 1918 г. от разярени тълпи. В продължение на много години показвал часа в Прага. Когато сянката му падала върху Меридиана, се е определяло часовото време.

Предстоеше ни да разгледаме двореца „Храдчани”, но решихме да оставим това за следващия ден. Дъщеря ми пое щафетата за разходка дотам. За моя и нейна радост отвреме-навреме се показваше слънцето, макар че температурите за средата на месец май бяха доста ниски. На входа на двореца беше застанал караул. Такъв у нас има само пред президенството. Влязохме в двора. На това високо място вятърът духаше силно и не щадеше нито деца, нито възрастни. В ъглите на големия двор имаше групи, опънали чадъри, за да не се загубят, а други пък завързали червени шалове на случайно намери прътове. Важно беше да вършат работа. Все пак бяха дошли да видят най-голямата в Прага римокатолическа катедрала „Св.Витус” или както жителите тук я наричат „Св. Вит”. Катедралата е огромна. Всички, които влизаха снимаха, без да бъдат притеснявани от някого. Тя е седалище на архиепископа на Прага. Открита е на 21 ноември 1344 г. Разположена е в замъка Прага. В криптата се помещават гробниците на много Бохемски крале. Площта на комплекса е много голяма. В нея са включени църкви, правителствени сгради, градини.

И тъй като имах желание, а и основание да видя къде се намира и как изглежда Карловият университет, следващият ден беше отделен за него. Не прави впечатление със сградата си за разлика от Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Далече, далече, по-скромна. Намира се близо до комплекса Храдчани и съвсем близо до р.”Вълтава”. Основан е в началото на м. април 1348 г. от краля на Бохемия Карл ІV, като се смята за първия Университет в Централна Европа. Още със създаването му структурата на университета била разделена на четири „нации”: чешка, баварска, саксонска и полска. Когато ректор на университета става, реформаторът Ян Хус (1369-1415), влиянието на чешката нация взема превес и германските преподаватели били принудени да напуснат страната. През един много дълъг период от време претърпява различни структурни промени, докато през 1882 г. се обособяват две секции: чешка и немска, просъществували до 1939 г.

Не споменах нищо за бирата и храната в Прага. Но не това беше моята цел. И за да не си помисли читателят, че не съм вкусила от ястията на чехите и не съм пила бира ще кажа, че предпочитам нашата, българската кухня и чешката известна по света бира.

В един пътепис не можеш, колкото и да искаш да опишеш всички интересни места, които си посетил. Като добър спомен ще ми останат и вкусните десерти, и приятната атмосфера в кафене „Лувъра”, както разбира се и топлото гостоприемство на Кремена и децата й Ирина, Юри, Павката и разбира се нейната внучка Стефани, които имаха добротата и търпението да ми покажат най-интересното в този прекрасен град, наречен Прага. Не научих етимологията на името на града, но за мен ще си остане като праг към нещо, било то към мечта или действително посещение някъде или при някого. А защо не и обратно, отново в Прага. В града на 100-те кули, в Златна Прага, както някои с основание наричат този пленяващ човека град.