ЗАСЕЙ МИ МОРЕ
ЗАСЕЙ МИ МОРЕ
Засей ми море, любими,
засей ми море.
Там, при хълма с маслините,
нашият свят ще спре.
Аз ще изляза от пяната
както в първия ден.
Ти ще накъсаш ябълки -
за мен, само за мен.
Ще се завием с облаци
от светлина.
Ще ми целунеш клепките,
аз ще се изчервя.
Ще сипнеш нежност в ръцете ми -
да стигне за всички лета.
Ще ти отдъхват устните
по зимната ми коса.
Щом вкореним стихията,
пръстта ще ни прибере.
Засей ми море, любими,
засей ми море!
ПЕСЕНТА НА СУШАВИЯ КАПИТАН
В очите ти танцуват лунни четвъртинки
и аз, морякът, съм безсилен да отплувам.
Светът ми ще е черно-бели снимки,
когато тръгна на далечното пътуване.
Стоях на сушата тъй дълго и безпаметно,
че времето се сви до шип в обувката.
Дъждовният сезон удави пясъка,
но аз изсъхнах след последната целувка.
Не стискай котвата - въжето ще се скъса.
Не можеш да я прибереш за спомен.
Виж колко котви ръждавеят - стават кръстове;
щом са без кораби, превръщат се в отломъци.
Морето е зелената ми улица.
Ще тръгна тихо, бавно, шапка килнал,
след облака си - сбъднат сън в зениците -
и към звезда без право на помилване.
МОКРА ПОРЪЧКА
Тя си поръча нова локва,
пълна с плисъци,
порой от музика
и залив от дървета.
Поръча ручеи накуп.
В отделни списъци
поиска изгреви
с измокрени полета.
Поиска си пак
старото стълбище,
на само да е с изглед
към гондола.
Поръча си залято
пепелище:
„Подводната Венеция” -
за хола.
Поиска също
пълна до ушите
с вода и аромат
старинна ваза.
Добави чифтове
от миещите сънища.
(А „Салът на Медуза”
го отказа).
Поръча смело
облаци - дузини,
за перест щит
от тръпната емоция
в комплект с големи,
наводнени улици,
защото още бяха
във промоция.
Накрая вписа
сълзотворна радост
с чадър до колене
и сол до гуша.
Поръчката изпрати
по морето.
Започна стогодишна
чиста суша.
ПРЕРАЖДАНЕ
Преляло от завръщане небе
се ръсна върху зрели къпинаци.
Изтръпналите устни на момче
четяха на извивките ми знаците.
Припадна облак върху шуплеста скала,
оттам търкулна се в едно бездънно време,
в което бях за дълго тишина,
а светлината беше с мене бременна.
Родих се нейде в късната трева
и в моя чест кълвач забарабани.
В слепени шепи скътах онова,
което не признаваше забрани.
Бях слънце при ронливите слънца,
бях сова, славей, лебед, костенурка.
Когато ме застигаше смъртта,
в една река от припеви се гмурках.
Накрая станах огнена стена
и спрях мига, за който стенех с тяло.
Бях цяла. Бях най-истинска жена.
Взех онова, което съм мечтала.
И върнах ти го. Пях ти с красота,
а с откровение очите ти измивах.
Щом дланите ти ме завиеха в нощта,
аз не умирах, вече не умирах.
КАТИНО СОКАЧЕ
Тук
вишната се казва Ралица, а котките си нямат име.
През август почва листопад:
светлинен, пурпурен и зимен.
Земята шарен зной преде, тъче от здравец одеало
за трескавото си щурче, което стене полудяло.
Под керемидена луна до късно свети ням прозорец.
С тъга от охлюви денят мълчи и той. Пещта говори
как чака снежния брътвеж на родни хали през комина.
А аз очаквам ново лято, което пак насам да мине.
СТАРЕЦЪТ И ВРЕМЕТО
Броячът се забави в старостта.
Отмери утро, спря наполовина
и после седна: в пладнето едва;
поех си дъх - следобедът отмина.
Сънувах острови, споделях рамене,
подпирах се на новите огради,
отглеждах самота на светове,
с очите на капчуците си страдах.
Израснаха дърветата ми с мен,
под тях очаквам: пътници да минат.
На есента в очите отразен,
се топля на последната камина.
АЗ, ДЪРВОТО
Протягам бавно младата си сянка
към пейката с целуващи се влюбени.
Днес съм отрупана със цвят фиданка,
над мен прелитат облачните клубени
и ми завиждат, че съм розов облак,
че като тях аз няма да отмина,
че земно съм, кората ми е топла,
позирам неподвижно за картини,
но движа ли се - то е все нагоре
към моите щастливи бързи птици.
Защото няма червеи в простора
и няма кал,
коли,
пердета,
жици.
Преди година тръгнаха си старците,
които посадиха мен и времето,
а аз протягам към небето клони-палци
и галя спомена за тях, и буйвам шеметно,
защото обещах им силни вейки;
защото соковете ми за плод се вричат,
когато младият им внук до мен на пейката
целува дълго своето момиче.
СКУЛПТОРЪТ КАЗА
Извайвам времето. Създавам „светила”.
Но как да спра очите на модела си
да не излъчват тъмна самота -
безкраен космос в ямите под челото.
Глината си имала душа…
И бронзът има, и дървото - също.
Защо
творбите ми са временна гора,
която дланите в солена прах превръщат
с това безсилие - да уловя мига
и нетърпение - да властвам над нещата.
Как да смиря сърцето на страха
и само с пръсти да утихна вятъра?
Изчакай ме да те даря с душа.
Вселена ще ти дам - простор да имаш.
На Вечността ще си попътна светлина.
Изчакай само да ми мине…
в мен е зима.
