ПЕДЯ ЧОВЕК, ЛАКЪТ УСТА
Имало някога някъде, към края на европейската земя едно малко царство, едно господарство. Малко било то, бедно, но приказливо. А както им бил завещал най-мъдрият човек в царството: “Празно няма - човек или върши нещо или приказва за него”! Та в нашето господарство на думи на всичко му намирало цаката - и макар че на дъното на гащите на поданиците му зеели дупки като крилата на пеперуда-монарх, акъл давало на всички и си мислело, че всички от него гледат и от него се възхищават… Както и да е - бъбренето край няма, да започваме приказката.
***
Живели някога един дядо и една баба. Добре си живели те в родното царство - пенсиите им били големи и стигали и за луканка, и за кисело мляко “Данон”, и за вафла-трепач “Морена”, че и тока успявали даже да си платят без енергийни помощи. Ала нали си нямали зъби, не си купували нито луканка, нито вафли, а я карали на попара от вода и хляб по стандарта “Стара планина” с набухватели, че бил по-мек.
Само едно нещо измъчвало старците - детенце си нямали те. Мъка им било, ала понякога дядото казвал на бабата:
- Виж к’во, олд гърл, недей да цивриш за дете. Може и по-добре да е, дето нямаме - я виж колко струват памперсите. Едно детско пюренце е повече от шише бира. Пък и детските са си нищо…
Ала знайно е, че пред жена не се устоява. Писнало му на стареца да му натяква бабето и решил или да върви да бере портокали в Гърция, та белким се отърве от нея, или да намери отнякъде едно дете. Изборът бил богат - я косовско албанче, я палестинче, я негърче от племето хуто… В краен случай японец-пенсионер - бабата и без това не виждала добре и едва ли щяла да разбере на колко е години. Българче изключвал от сметката, защото българските бебета ги давали само на чужденци.
Ала не щеш ли, една сутрин пред вратата си намерил момченце - педя високо, с руси косици, черни мустаци и брада до пояс.
- Що си такъв бре, юнак? - удивил се дядото.
- Аз съм дете-чернобилче, тате! - самоосиновило се юначето. - После съм расло в екологично чистите западни покрайнини след умиротворяването на Сърбия. А възмъжах с естествените храни по нашите магазини. Нищо, че съм такова - от мен полза ще имаш. Утре оттук ще мине търговец на уникати. Продай ме, само че евтино, а като стигна с него до митницата, ще се развикам, митничарите ще ме намерят и ще ме върнат при тебе. И така ще въртим далаверата, докато забогатеем.
Така и станало. Минал търговецът, купил момчето и хукнал веднага да го изнася. Стигнали границата, развикало се юначето и митничарите го чули. Само че търговецът бил подготвен за това, дал им по петстотин евро и те го пуснали по живо, по здраво - да върви да богатее. Нали после пак тук щял да мине и да снесе пак…
А екоюначето с русите косици и черните мустаци се подрусвало в джоба на търговеца и тъжно си приказвало:
- Що не си яде попарата, ами си тръгнал на митничар чалъми да продаваш? Така е то - педя човек, лакът уста, акъл аспиринче. Чернобилска работа…
