Диана Димих

От списанието го пратиха в Сакраменто да снима дървените тротоари от каубойските времена. За кой ли път идва в столицата на Калифорния, но все му е интересно. По обед мина през Музея на железницата, после обиколи ниските къщи от епохата на ранните заселници. Сковани от дебели талпи, тротоарите приличаха на кейове, край които къщите сякаш току-що пристигаха от далечно плаване и морно кротуваха край пристана. Симеон изщрака трийсетина кадъра на сенчестите места, залягайки до краката на минувачите или покачен на крайпътни стъпала. При това осветление - стига засега. Тръгна напосоки с триножника на рамо. Винаги се намира и нещо друго за снимане. Ще изчака залеза и пак ще се върне из старите квартали с ниско слънце и оранжево небе.
Ленив е, отлагащ, омотан. Все така, откакто за последно си беше в България. Стане от компютъра да вземе нещо, върне се - какво беше, какво… аха. Забравя. Леле, ако го надушат в списанието, ще отгърми. Кой ще държи фотограф с отнесена памет, тръгнала да витае из било и небило! Трябва да се впрегне, да повлече хамута, да сe върне в прашния коловоз. Сам те води напред, наочниците - отстрани, кога да гледаш, кога да се извръщаш… Да опне шия и обели усмивка, да се прави, че е наред. Ама като хлопне вратата вечер и си влезе вътре, превива врат, изгърбя рамене… Халтава работа.
Ето, в тоя парк ще огледа току-що направените кадри. От пейката тъкмо си тръгва възрастна двойка. Няма да бърза като едно време да се връща в Лос Анджелис. Утре ще обходи други квартали, реката. После - да подбере и обработи снимките в лаптопа, да драсне текстовете и да ги прати по имейла в редакцията. Цифровата фотография му развърза ръцете. Няма ленти, няма промиване, химикали, съхнене на негативи, копиране, фотохартия и туткане. Работиш по снимката, ваеш я с компютърни програми, изцедиш максимума от изображението и - трас, по електронната поща. След минути може да влезе в печатница.
Симеон разположи техниката на скамейката, заби триножника в пясъчната алея и се опна назад. Рехавата сянка прошари лицето му с отблясъци и той премрежи очи. Надвисналите клони и шубраците зад гърба му го завардваха от нежелани погледи. Добре му дойде тази командировка. В Ел Ей няма кога да слезе от колата, да стъпи на земя. Само фитнес. А в тая градина като че не е в Америка. Особено ако затвори очи. Слънце, небе, зелена прохлада. Все едно си е в България, на теферич.
Напредне ли в живота, човек вземе, та се надуе като жаба на среднощен концерт. Квака и възхвалява дарбите си. Мисли, че всички благини са му дошли като награда за способностите и усилните напъни да пробие, а за късмета и за ония, дето са го поливали и окопавали, даже не си и помисля, щото тури ли ги на везната, тежестта на личните му заслуги веднага намалява. А не му и минава през главата, че щеше по цял ден да рита топка на село и да гуши момичетата по храсталаците, ако не беше майка му да го прати във фотографския техникум в града при родителите си; ако не бяха свитите вежди на дядо му да го натиска над учебника; ако не беше кротката обич на баба му и хвалбите й пред комшиите, че е умно и кадърно момче, без да отваря дума за немирствата и тройките в бележника. Какво щеше да е сега Симеон, не го ли изненадваше баща му веднъж-дваж седмично с текезесарската джипка за рефлекс и ако не го надървари една вечер за акъл, та да му държи влага до последния курс… Можеше и да не вземе диплома на висшист без татковите му връзки като председател на АПК-то, които го отърваха два пъти от наказания. Щеше ли да тръгне раван-раван по пътя си, ако родата не го уреди на лека служба в армията и после - в земеделския вестник?
Като фоторепортер в София отначало снимаше ударници, трактори и комбайни, но след промяната се скъсваше от тичане по митинги, в гонитба на космати образи на нови пророци. После в първите жълти вестници слухтеше край разгърдените звезди, осъмваше по светски сбирки, коктейли, басейни, докато му писна и се вдигна с фотоапарата и касетофона през океана, та чак в Калифорния. Там продължи да търчи подир омайната мечта да издебне съдбата, да я причака зад някой завой и да щракне златния си кадър, който да продаде за луди пари и оттам нататък всички издания да се избиват за неговите работи. Иначе печели добре, но що да не се напъне за още? Праща долари на старите, не ги оставя на едната пенсия, помага и за ремонти на къщата. Из техния край му се носи славата на голям богаташ. Не опровергава, даже напротив.
Щом долети за някоя седмица в България, надува перки пред близките, разтегля локуми пред приятелите да мине за голяма работа: този познавал, с онази певица седял на чашка, на „Оскарите” голям майтап направил тоз и тоз холивудски артист, оня политик така и така му казал… В началото пет кила албуми мъкнеше в куфара си, а сега в лаптопа показва на бившите колеги от вестниците снимки на прочути личности, които е издебнал, други, с които стои коляно до коляно, шашка нашенците с природни забележителности и вековни секвои, каньони и брадати палми, горещи серни гейзери, небостъргачи и страхотни коли, позлатени от залеза. Пласира в българските гланцови списания някои снимки с кратки географски текстове, други вестници купуват от него певци и артисти, кълват и на политици. Хонорарите оставя на майка си.
В родината се зарежда със самочувствие от блесналите погледи на приятели, роднини и колеги, докато разкрасява бесния си и самотен живот в Щатите. Върне ли се оттатък в ежедневната американска блъсканица, дере го споменът за селските ливади, за покоя край блатото, за прохладата на родната къща. Ни жена, ни деца, само случайни мадами без нищо обвързващо. Хубавец е, общителен и забавен и това винаги му отваря пътя. Колкото и да си способен, колкото и дипломи и богато на постижения CV да представиш, най-добрата ти препоръка си остава външният вид, поведението и после работата. А хубостта не е негова заслуга. Както и образованието, дошло под натиска на семейството. Негови са само напористият характер и хулиганската му издръжлива закваска. И срамът да се върне у дома, преди да се е пенсионирал. Още десет-петнайсет години… Само да изкара пенсия, ще си дойде в старата къща, няма повече да плаща наеми, няма да диша смрадливата мараня по магистралите, няма да се гърби цели нощи за една снимка. Тая мечта поддържа духа му в гъмжилото, докато дебне над мигащи свещи в сумрачни заведения поредната любовна история на артисти и певци, ваканцията на сенатори и банкери по курортите, пристигането и отлитането на знаменитости по летищата.
Може и да не е толкоз преуспял, колкото се изкарва пред своите. Но както в спомена, на човек понякога му стига да се метне тайно като босо хлапе връз дървената ос на случайна каруца и щом в прахоляка додрънчи до горната махала, да се ухили с млечните си зъби. Минах метър, изкярих, победих! Щом си вярва Симеон, вярват му и техните. А колкото те му се радват, той още повече се мисли за победител. В Америка се свива в студио под земята, всяка продадена майсторска снимка намества в албума и си представя как ще цъкат над нея в България. Така и малкото постигнато му изглежда по-значимо. Преди време същата тръпка изпитваше, когато търсеха помощта му новите имигранти. Надушеха ли го, че се е закрепил и печели добре, налитаха като мухи на мед. Пред тях се разкекерчваше, додето му стигат краката, колкото може повече се изстъпваше да дава акъл, да се покаже. Ама като взеха да го дърпат насам-натам да им помага, да им търси работа и квартира, да му се влачат в студиото за преспиване и за паница манджа, Симеон се извъртя. Сега вече, чуе ли българска реч, извива врат и отминава. А то па една реч - само псувни. Смачканите са най-озлобени, цял свят им е крив.
След втората му изложба и няколко награди го обявиха за фотоесеист. Най го бива в изобразителните метафори. Насища мига със скрит смисъл. Закъта се някъде и дебне, дълго дебне в гюмето. Пръстът на спусъка, очите - на четири. Причаква да промърда живот в кадъра. Появи ли се сюжет, трепне ли контраст, тръгне ли разказ, сграбчва го. Друг път нещата стават изневиделица. Сякаш те го следят отсреща и го застрелват първи, той само събира късчетата живот, подхвърлени от друг, по-сръчен жонгльор. И усеща в пръста си върху бутона на камерата висшата власт да спре мига, да го удължи до безкрайност и да се подиграе с времето. Да вдъхне вечен живот на отлитащото. Гледа снимките и владее мига. Няма „преди”, „по време на”, няма и „след това”. Остават завинаги протегнатите ръце, скокът на тялото, крачката във въздуха, луната в локвата. Заради тази тръпка живее. Миг, поспри! Изобретенията чие творение са - божие или дяволско? И цифровата фотография е чудо. Всяко нещо може да служи и за добро, и за зло. Значи ние сме вдигнатият пръст и ние определяме на кое от двете да дадем път през себе си…
Чува гласове наблизо. Минава дебела бавачка мексиканка с две руси момиченца. Сядат на близката пейка по диагонал. Той автоматично посяга към апарата. Малките са благодатни обекти. И деца, и тигърчета, патета, слончета, вълчета… Сладки, лъчисти. Образ на надеждата. Всички деца умиляват - човешки или животински. Откъде после се взимат толкова чудовища? Побойници, рушители, безмилостни хищници, инквизитори, изобретатели на лагери за изтребление? И те са тичали с къси панталонки, получавали са целувки за лека нощ. Преди и след. Това е развитието - част от очакванията рухват. В снимката остава само мигът, който си струва да запазиш. Падането на войник, усмивката на момиче, отражението на къща в езерото, първата олюляна крачка на новородено конче. Или двете взривени кули на 11 септември, оцеляло бебе сред развалините в Хаити… Снимката те кара да мислиш. Да търсиш в нея историята и продължението, любовта и яростта, покоя и бурята.
Децата отсреща ядат фъстъци. Трошат черупките с малките си пръстчета и събират боклука в пликче. Подмамена от изобилието, притичва катеричка. Подмятат й изчистени фъстъци и се радват на апетита й. С предните лапки държи ядката и гризе. После почват да й хвърлят цели черупки. Сама ги разчупва, вади фъстъче по фъстъче и трепери с глава над свещенодействието си. Симеон снима всичко - децата, животинчето. Дошли са още две катерици, явно преситени. Вече не ядат, почват да крият резерви. Встрани, почти до тревата, заравят в пясъка черупките и тичат за още. Момиченцата пристъпват с гръб нататък и мамят с пръстчета катеричките, които ги следват по пясъчната алея. Той се прикрива край храстите да не ги смущава и продължава да снима. Сменя гледните точки, кадрите стават все по-наситени и изразителни. Децата сияят, мексиканката се залива от смях, а катеричките се трудят - събират зимнина… И Симеон хем работи, хем се забавлява. Тръпката на ловеца в гюмето. Снима и сравнява калифорнийската порода с балканската. Нашенските са кафеникави и крехки, с пленително извити опашки. А тези са топчести и сивкави. Не са грациозни като българските, с не толкова дълги опашки. Уж катерици, пък охранени. Капиталисти. Живеят в изобилие. Трупат резерви, трупат. И ги забравят, не стигат до тях. Няма недоимък.

Изведнъж на преден план в кадъра влиза нова фигура. Младеж с козирка. Прикляка и прави нещо в пясъка. Симеон снима иззад храста, преди да е разбрал какво става. На метър от зеленото му прикритие момчето изравя черупките, бързо ги троши и пъха фъстъците в устата си. После пак кляка, напипва нови гнезда и - пак в устата. Не събира резерви като ситите. Това - досами Симеон. От детските смехове не се чува щракането на апарата. По-нататък в кадъра са момиченцата и преситените катерички. Малките ръце щедро даряват храна, рунтавелките я крият, бедният тайно я изравя на десетина метра зад тях. Верига от даване, пресищане и глад. Може да е бездомник, нов имигрант, безработен.
Зад челото на Симеон нещата се навързват за секунди. Текат промени в американското законодателство. Да се снижи ли визовата бариера за източноевропейците? Като им издадат нови лични карти с биометрични данни, свят широк - ще хвърчат като птички божии през всички граници. За българите, които имат основание, вече дават десетгодишни визи. Няма ли да плисне вълна от нови имигранти - учили и недоучили от бившите социалистически страни? Ами филипинци, азиатци?… Нали затова го изпратиха да снима каубойските дървени тротоари от романтичните времена - заради обмислянето на улеснен достъп до Щатите. Ранните заселници и сегашните. И снимките, и текстът за миг се подреждат в главата му. Първите пастири яздели коне и вардели стадата от индианци и диви зверове, някои от днешните кандидати за американски паспорт ровят пясъка и крадат зимнината на катеричките. А после стават милионери. Някои. Кой знае какви мозъчни гънки се крият под тая козирка. Като засити глада си, момчето, ако е кадърно, може да се изкатери нависоко и някой ден да плаща на гувернантка, а децата му да хранят катеричките.
Симеон притичва от шубрак на шубрак и нащраква жива, дишаща фотосесия. Представя си цял свой подлистник. Едро заглавие, текстове, музейни снимки от строителството на първата ж.п. линия из тия места, старите влакове с дантелени перденца. Едри планове на децата, после на катеричките с черупките. Поотделно и заедно. Резервите. Капиталите. Момчето с козирката ползва „социални помощи” от пъргавите гризачи. Симбиоза. Имигрантските съдби в миналото и днес, веригата на взаимопомощта, градежът в страната на неограничените възможности. Бедните, конкуренцията и развитието. Успехът - поотделно и за всички заедно.
Тръсва се на нова пейка да огледа кадрите. Сгъва триножника, прибира такъмите, чантичката с лаптопа. Само когато е в такава треска, усеща, че живее. Всичко в него кипи, стреми се да изскочи навън, да гради и постига. Тогава не му идва на акъла отново да се забие на село и да яде американската си пенсия, ако я доживее. Преди осемнайсет години тъкмо се беше скарал с приятелката си, когато внезапно реши да учи в Щатите. Щото кой ще му признае дипломата и десетилетието стаж из българските вестници! Всяко зло - за добро. Ако не беше се измъкнал от бащината опека и връзкарството, ако не беше дошъл тук сам да се бори, щеше ли да бъде същият човек? Всеки си избира съдбата, в която да прояви себе си. И това, че живее сам, го прави по-силен и неуязвим. Понякога му натежава, но ако имаше семейство, щеше ли така щедро да помага на родителите си?
Под сенчестите провиснали клони се откъсна от всичко и залегна върху дисплея на апарата. Прехвърли всички снимки в лаптопа и кадър след кадър мислено отчиташе добрите, отхвърляше баналните. А стигнеше ли до някое рядко попадение, изтягаше се назад и много пъти връщаше снимката, сравняваше я с останалите и още повече й се радваше. Много работи в живота се разбират при сравнение. Речеш си за нещо - е, бива го, става. Ама туриш ли го до друго и онова блесне като първи лунен лъч в тъмното, а предишното бозавее, стои сумрачно и бездиханно, веднага разбираш кое си струва. На хубавото не му трябва околност, за да се открои, и едничко да е, веднага го познаваш. А мижавото се търпи, докато не се появи по-добро, докато не усетиш погледа си как го отбягва и то потъва, губи се в излъчването на другото, в живото му дишане… Не можа да забрави момичето си толкова години. Дали прегръщаше други или се будеше сам, понякога нощем като бърз кадър преплуваше нейното тъмнокосо, матово лице. Никоя друга не пребори това видение.
За да отклони мислите си, Симеон се опули в небето. После поседя в йогийска поза за отпускане, накрая двайсетина пъти отръска длани да изхвърли напрежението, но не го свърташе и пак придърпа лаптопа. Отново прегледа снимките, особено тези, които одобри. Изтегляше ги една след друга, приближаваше ги, оглеждаше детайлите. Усети по едно време, че стои усмихнат. Разтегнал устни, доволен от себе си. Тогава увеличи на екранчето поредната снимка и за пръв път надзърна под козирката на младежа. Заразглежда отблизо лицето и усмивката му замръзна. Сякаш видя юношеския си образ. Същият поглед, същата брадичка с трапчинка, извивката на носа. И сбърчените вежди, когато е напрегнат. Има двойници по различните краища на света, но чак толкоз… Така изглеждаше и той в техникума. Сега е малко над 50-те, а това момче - към 17-18. Сигурно няма кой да му помогне, може да е скорошен имигрант. Ако Симеон имаше син, вероятно щеше да изглежда така. Значи момчето се е родило горе долу по времето, когато той пристигна в Америка. Ами ако някоя от случайните му американски мадами е родила, без той да знае? Местеше се из много градове, докато го взеха пробно в един вестник и се записа да следва. Или пък друго - да го е посял в България? Последните две години преди да напусне, живееше само с момичето си и друга не е поглеждал. Счепкаха се за глупост, тя му направи фасон и се изнесе от квартирата. До месец-два той замина. Като си дойде в България няколко години по-късно, Симеон разбра от приятели, че наскоро след раздялата тя се омъжила. Имала дете, рано останала вдовица. Не искаше да я вижда, подозираше, че се е забъркала с другия още докато е била с него и нарочно е търсила конфликт, за да се разделят по-безболезнено. Чак сега му мина през ума, че историята може и да е инаква. Едва след заминаването му да е разбрала, че е бременна от него и затова набързо да е намерила друг баща. Всичко е възможно. И годините на момчето съвпадат.
Припряно огледа пак всички снимки с малкия. На една от тях просветна нещо. Увеличи я и кадърът се размаза. Неясни, но познати очертания. Ръцете му се разтресоха. Възможно ли е? Скочи и грабна багажа си. По алеята се движеха други хора, нямаше ги нито децата с катеричките, нито момчето. Къде да го търси? Ако си е тръгнал? Ами, как не, сигурно е наоколо - всеки гладен се навърта там, където е намерил нещо за хапване. Затича наляво, после надясно, обиколи пейките, заничаше в храстите, стигна до входа на парка, хвърли поглед по улицата и пак се върна. Няма го. Как го изтърва, как не се взря по-рано!
Отпусна ръце и се затътри без посока. Не се мяркаха хора наоколо. Остави статива и чантите с техниката в тревата и механично заора с крак в завоя на алеята, досами тревата. Така търсеше като малък орехи в шумата. Имаше поглед и към двете пресичащи се алеи, щеше да види, ако се зададе някой покрай храстите. Разбута една бразда и отдолу се показа фъстъчена черупка, пепелива от пясъка. Наведе се и я вдигна. Приличаше на охранена гъсеница. Хем е била в пясъка, хем са я пипали катериците. Разтроши я с една ръка и гнусливо обра фъстъците с чистата си ръка. Помая се, вдигна шепа към устата си, после извърна глава, постоя, огледа се и бързо лапна ядките. Бива, бива. Нищо им няма, какво толкоз. Пак се наведе чевръсто и разрови с пръсти ново гнездо. Като се примъкна напред приклекнал, удари глава в друг приведен човек, изскочил иззад завоя.
- О-па!
За секунди, докато чуе българското възклицание, позна момчето. Стояха и се гледаха стреснато, като съсели в нива.
- А така! - отрони Симеон. - Било ни писано тук да се видим.
- Сори - каза момчето и очите му грейнаха. - От двайсет дена не съм срещал земляк. И баш в българин да се бутна…
Засмяха се и Симеон тупна малкия по рамото:
- Господ си знае работата.
- Ако не бях се изтървал на български, щяхме да се разминем.
- Край с разминаването - изрече Симеон. - Предстои само намиране. От одеве те гледам и ми приличаш на някого.
- Нищо чудно. Нали в България сме или комшии, или роднини.
Пулсът на Симеон биеше в гърлото, погледът му опипваше лицето на момчето и търсеше. Не, нищо няма. Ухото му е с правилна форма, без никакви украси. Така ли му се е сторило на снимката? Щеше да се побърка. Толкова му прилича, не може да се лъже. Тогава надзърна и видя обица на другото ухо - малка сребърна катеричка с вирната опашка, която аха-аха да се пъхне в ухото на момчето. Докосна я, сякаш да се увери, изви глава пред погледа на малкия и с палеца на другата ръка повдигна своята висулка. Тогава и момчето се втренчи.
- Мама ми я сложи, преди да тръгна. Каза ми у кого е втората…
Същата обица висеше на ухото на Симеон. Направиха ги по поръчка в България, по негов модел. Едната той беше дал на приятелката си.
Разбраха. Гледаха се, изучаваха чертите си. Примигваха един срещу друг. Гърдите им се повдигаха, облъхваше ги топлината на дъха им. От близостта лицата се разфокусираха като запотено стъкло. Симеон отрони: „Сине…”, сграбчиха се и раменете им се затресоха.