Георги Н. Николов

Законът за българите и българските общности по света, след мъртвото си раждане, отлежава във фризера на Парламента. Мъдруван от „специалисти”, той носи всички елементи на днешното законотворчество: неглижиране на специфичната материя, която визира. Прибързаност и липса на масово обсъждане от нашите сънародници. Непотребен разказ за структури, работещи с диаспората, мъгляви юридически формулировки и т.н. Всичко извинено с твърдението, че прежният Закон е остарял и трябва да бъдем в крак с времето. Зад табелата от уж добри намерения надничат груби комерчески надежди. Те не са от вчера. Доста преди 1989 г. татковината броеше чедата си в странство за изменници. На по-късен етап узря идеята, че може да има полза от „презрените” им валутни пари. И за да покаже майчинска прошка, се засили да им строи даже хотел, носталгично именуван „Родна стряха”. Освен всички културно-масови циркаджилъци от Тимок до Черно море. Какви гостоприемни времена бяха, а, облаче ле бяло?
Днес паричните щения към сънародниците ни не са по-различни. Само дето са загърнати в партенките на нов „закон”. За който не се разбра още ли е проект. Приет ли е от Парламента, или е върнат за живителна аутопсия в подведомствената комисия. Информациите по този въпрос си противоречат, освен в едно: че не е хвърлен в коша. Логично е да запитаме: „Какво предлага чрез него страната ни на хората от диаспората?” И на кои именно хора?
Отговорът е разнозначен. На успелите - абсолютно сигурно да загубят парите си чрез инвестиране и дарения в тленните останки на Европейска България. Иначе казано - да ги оставят тук на юнашко доверие, защото ще са уж на ползу роду. В необозримо бъдеще, но не и днес. Защото икономиката на държавата е дума без реално съдържание и за празния й стомах важи правилото „дай, пък не питай!” Отношението й към поданиците е обидно пренебрежително. Няма да повтаряме казани неща за пенсии и заплати. Нито за височайшето мрънкане, че средства няма и всеки се спасява както може: общини, болници, училища, социални заведения, обикновените човеци… България е в колапс, който никакви розови отчети и баламосващи интервюта не могат да скрият. Като несекваща емигрантска река зад граница са търтили да бягат хиляди „нашенски” българи. В делника свисти социално напрежение. Всичко това е известно на нашите сънародници. Те усещат, че Законът е намирисваща примамка и нищо повече. Която не им гарантира абсолютно нищо. Освен брадати вицове - за участие в активния политически живот, за гарантирана неприкосновеност на вложените капитали, право на глас във вътрешната и външна излагация на правителството. Тогава какъв е неговият ефект, освен безплатно да разпалва гасима любов към бившата родина? Никакъв. Успелите българи са достатъчно ценени в обществото на държавата, където са пуснали корени. Дали са й много и получават за усилията си достатъчно. Те са хора, напразно търсещи смисъла и на тази законова дефекация. Странно, неодобрението им от разни краища на света е откровено и звучи в хор. Или май не е странно…
За „другите” сънародници Законът е дементен и предлага обичайните шменти капели: кеф ти риба, кеф ти паламуд, обаче само на хартия. Реалността е достатъчно показателна. Земляческите структури в почти цяла Латинска Америка са пред разпад. В Уругвай, Бразилия и Парагвай българският език е забравен, архивите са неясно къде. Показателен е примерът на „Алианс България” в Богота, Колумбия, който крета, несмущаван от грижите на официална България. Какво се прави за приобщаване на мащабната диаспора в Австралия? И не само там? Достатъчно ли е бодряшкото хилене на официални лица в САЩ? А в страните на Стария континент? Някой би припомнил съществуването на Агенция за българите в чужбина. Като вторичен разпоредител на държавни средства нейните възможности са ограничени, а инициативата - скована. Не са достатъчни културните ни институти тук-там. Отдавна вече издаването на вестници и списания в диаспората не се финансира. Спряно е издаването на списание „Ек”, бивше „Родолюбие” и още по-бивше „Славяни”. Функционират българските църкви, но тази духовна институция е отделена от държавата. Закриването на посолства и мисии също спомага за дистанцията между България и диаспората. Разминаването между намерения и реалност е тъжен факт. Могат да се посочат още нередности, но първопричината е ясна: реалността в България, заедно с липсващото й бъдеще, не вдъхва доверие в сънародниците по света. Медените приказки не ги удовлетворяват. Има защо…
Италия, Полша, Ирландия, Сърбия и пр. са страни с дълга емиграционна история. С опит в приобщаване на хората и в реинтеграция на човешкия поток зад граница. Бабувачките на нашия Закон биха могли да се заинтересуват от този опит, но им пречи политическото вирене на нос и убеждението, че знаят всичко. Комай ни лъжат тия синковци, бе казал по друг повод поетът. Защото пак в този неумен текст не се визират отчетливо проблемите със сънародниците ни в Турция. Които проблеми без отдих се подлютяват от емисари, разхождащи се из Родопите и където си щат. Изводът е един: официална България не е за вярване. И да ни смаят със свестен Закон чиновниците, той винаги може да бъде променен от услужливото Народно събрание в полза на властта. Пак ще има измамени и никакви облачета бели не ще избършат горчивите сълзи на чедата от странство. Не от носталгия, а от гняв и обида. Днес само размерът на парите, харизани от някого, дирижира размера на братските чувства и копнежа по роден край. Впрочем, комуто много домъчнее, хайде на самолета и право в България. Добре е, против уроки от реалността, билетът му да бъде с обратно връщане…