СКРЪБ ЗА БЪЛГАРИЯ
СКРЪБ ЗА БЪЛГАРИЯ
„България ще предостави своя територия за
4 военни бази на САЩ” (заглавие от български вестник)
Паисий тъне някъде в забвение,
а Вазов стана вече демоде.
Пак търсим за България спасение,
където силен „брат” ни поведе.
Даряваме земята своя скъпа
на „гости” в камуфлажно облекло.
И в този наш съюзнически пъкъл
забравяме и чест, и потекло.
На герба лъвовете ни беззъби
с безсилна ярост се крепят едвам.
Балканът от покруса се прегърби,
а Ботевият вълк зави от срам.
Отродници-лакеи пак продават
за купа леща родната страна.
Защо ни са история и слава,
когато тъпчем дух и знамена?
БЪЛГАРСКА ХРОНИКА
Безродно време. Време на Мамона.
Бездушни олигарси превърнаха в декор
светите наши знамена.
Градежите на Кольо Фичето потръпват
под напора на непотребните закони.
В свещената Баташка църквица
свещици сълзи ронят
пред поруганите икони
на България.
Измислен заборчлял монарх
кощунства с родните слова
и бърза вълчия си нрав да скрие
в покоите на Чамкория.
Прежалили и майка, и баща,
децата ни поемат по света -
богунемили гастарбайтери,
загубили компаса си за род.
Под нажежения ни небосвод
безропотен народ,
забравил що е барикада,
сред чалгата кръчмарска страда.
Това ли си, Родино,
на Тервел и на Калоян?
Дали ще те опази
щита на стария Балкан?
Или духът ти - наранен орел -
епично ще се рее
да дири гроба на Апостола?
И твоето величие,
и твоите герои
нима ще се превърнат в митове,
затворени
в забравените страници
на някоя си овехтяла книга?
ГУРБЕТЧИЯ
Ти тръгваш за Лондон. Глобалната гмеж,
всеядна, и теб ще приеме.
Как искаш за миг още тук да поспреш
и спомен последен да вземеш!
Дали дъх на дюли и майчина жал,
преляла на твоето рамо,
ще скъташ - най-скъпия роден скрижал -
във скрина на своята памет…
И замъци строги, и кралски кортеж
ще видиш - британска програма -
докато не лумне във тебе копнеж,
кървящ в емигрантската драма.
И топлият глас на Емил Димитров
душата ти в стон ще превърне,
а ти в мегаполиса - чужд и суров -
ще искаш Силистра да зърнеш.
Ни драма на Шекспир, ни Чаплинов филм
ще носят покой и забрава.
От твоя стих, родната мъка попил,
мъглата по-влажна ще става.
ПЪТУВАНЕ
Каква е тая наша орисия българска -
да бродим все по пътища далечни,
за да намерим пътя към сърцето си?
Децата ни политнаха от тука
към всичките посоки на Земята -
да търсят бялата си лястовица.
Без тях са все по-глухи къщите,
огласяни от улулиците на спомена.
И се рушат като души без път.
А те - обичните ни Одисеевци -
едва ли някъде по пътя си ще срещнат
селяка, от когото да научат,
че птицата вълшебна е пред тях -
там, по-напред, по жицата, по жицата….
Но дай им тази милост, Господи,
когато се завърнат в родните места
да съградят гнездата си със кал,
замесена от нашите гробове!
ЗАВРЪЩАНЕ В РОДНАТА КЪЩА
Свидетел ням на жмичките безкрайни
и мъдро скътал детските ми тайни,
домът ми роден днеска сам се крие
сред диви сливи, повет и коприва.
И милостиви дъждове го мият,
а зимата го храни с бяло мливо.
Поспряла миг житейската совалка,
съм свърнала от пътя си за малко
и гледам мълком тази тъжна жмичка,
на влюбено семейство лястовички,
които винаги се връщат и намират
под стряхата ми родна своя диря.
И пърхат в мене спомените живи
за мигове и тъжни, и щастливи.
И облажавам птичето семейство,
което у дома свещенодейства.
Стоя на двора - чужда, непозната,
разперва смутните криле вината,
че чаканата лястовица бяла,
в незнаен ден и час е прелетяла
над моя роден дом до болка свиден,
но мен ме нямало, за да я видя.
СТАРИТЕ КЪЩИ
В прегръдката на шумнали лозници,
затоплени от птичите гнезда,
сънуват често къщите старици
последната си падаща звезда.
С препатилите дървени стобори,
свидетели на порив, радост, стон,
те старомодно вписват се в декора
на нови исполини от бетон.
Оазиси от време романтично,
се взират със мушкатени очи
в света, залисан в битки прозаични,
отвикнал пред Небето да мълчи.
Провинциални къщи-ветерани
предчувстват вече багерната смърт.
И с грозде необрано - птичи рани -
във нас сълза и притча ще родят.
СЕЛСКИ СТАРИЦИ
До портите на разкривени пейки
седят старици. Залезът едва
докосва излинелите жалейки
и пада в уморената трева.
Седят старици - залеза изпращат
ведно със спомените си безчет,
че сещат мрака - стара кукумявка -
как дебне над порутения плет.
Когато и последните си бримки
изпусне слънцето на всеки праг,
ще седнат пред иконостас от снимки
с деца и внуци да хортуват пак.
Изпод забрадките на самотата
в косите свети сребърен товар,
харизан милостиво от съдбата
до гроба да им бъде за другар.
Въздишат и за мъртви, и за живи -
на мъката и спомените в плен.
Отдавна взели - дали. Търпеливо
очакват залеза на своя ден.
ЕЛЕГИЯ
Буренясват гробищата с мъртъвците ни,
ослепяват къщите на гурбетчиите.
Глъхнат в тлен селата, запокитени
в алчните ръце на чифликчиите.
Плаче за стопаните земицата -
чужди без мерак орат и сеят я.
Плачат за стопаните вдовиците -
да замръкнат в тъмното не смеят.
Божич срещаме без коледарите,
Лазар - без буенеца, венчетата.
За Великден ни провождат дарите -
снимки с иноземнешни момчета.
Внуци наши те са всички, божем -
отродени, в златна клетка хванати,
тук от тях се връща, който може,
щом за смърт го позове камбаната.
Скитат в къра подивели кучета,
а крадците ни бастисват къщите.
Големците ни въртят и сучат я -
от селата си глава отвръщат те.
А когато нощем по харманите
си прибира хляба месечината
и си ближем като псета раните,
и си мерим спомените с крината…
„Беж от тука! Всичко е залудо!” -
пак повтаря селският ни луд.
„Сигурно и Господ е прокуден
и забравен в старчески приют…”
