Из дневника на Димитър Боримечков

21 януари 2001 г.

Днес е Бабинден по стар стил.
Преди десетилетия този ден най-вече отбелязваха бабите, които бабували, и родилките, които раждали в къщи. Интересен е бил ритуалът – къпането на бабата, а също и взаимното ходене на бабите и родилките.
Сега жените раждат в родилния дом, а малките деца приемат акушерките. Но това, което се е правело векове, не се забравя, не се загърбва. Има баби, които някога са помагали при раждането на деца, и които сега са на почит и уважение.
Бабинден като че ли завършва ако не зимните празници, то поне празниците през януари.
Вчера беше също един голям религиозно-народен празник – Ивановден. Той е свързан с името на библейскея светец Йоан Кръстителя, който е кръстил в река Йордан Иисус Христос. Името Иван, може би, е най-разпространено, затова този празник е уважаван и тачен от хората.
В нашето семейство майка ми е Ивана, баща ми, Бог да го прости, се казваше Иван. Брат ми – и той е Иван. Аз и сестра ми носим презимето Иванов и Иванова. Един от племенниците е с името Иван – с името си на дядо. Едни Ивановци в нашето семейство.
Зимните празници като че ли са най-емоционални и по-тържествени – очаквани с радост и нетърпение.
Есенните празници пък имат свои особености, като, например, Димитровден. Той е повече делничен, когато се прави равносметка, когато овчарите и собствениците на овцете уреждат сметките помежду си. По това есенно време хората си имат и други грижи – по-добре да се подготвят за зимата, през която има повече време за почивка и развлечения.

ИВАНОВДЕН У БОРИМЕЧКОВИ

Беше около пет (часа) сутринта. Някой почука на вратата. Не го видях, ранният гост, чух само гласът му: “Иван Иванич!” Брат ми като че ли хич не е спал – веднага го посрещна. Гостът беше негов познат и бивш участник в театъра Владимир Кайряк.
Преди години приятелят Кольо първи идваше да поздрави брат ми с деня на ангела. Кольо не е сред живите, Бог да го прости. Времето си тече, животът продължава. Отиват си и стари и млади, а идват неизвестни, с желание да направят нещо, да изявят пред другите своите способности, по-даровитите – своя талант.
Изпратихме Владо, а след малко, някъде към шест часа затропаха пред прага на братовата къща нови гости, и все приятели, които помагат и участват в работата на читалището и театъра. Из цялата махала чуха се техните възгласи. Едните от тях дърпаха ушите на Иван, другите поливаха, а третите миеха лицето му със студена вода от кладенеца в двора. Изтривайки си лицето с подарената кърпа, брат ми все викаше: “Ах, челцето ми, ох, челцето ми!” Защо ли така той викаше? Защото започнаха още от Йордановден: уж да се подготвят както следва, уж само чаша-две, а стана повечко и ето – сутринта главата боли ли, боли.
Кой главата го боли от прекалената вчерашна доза, кой не си е доспал, защото си е легнал късно през нощта, ама празник ли е – Ивановден ли е! – почти всички от вчерашната компания са като войници – на крак. Шумът и крясъците стигат до Бога, когато се открива бутилка шампанско. Всички честитят Иван, защото е денят му, защото може ли без Иван Боримечков читалище, театър или, например, конкурс на естрадна песен “Златният Орфей”, конкурс “Майчина песен” за малки деца… Не, разбира се. Иван е всеотдаен в работата, цени и уважава тези, с които работи заедно, затова и го обичат и се стараят да му помагат и в делници, и в празници.
Веселието продължава до обяд, прекъсва се до към шест часа вечерта, когато разрасналата се компания отново е заедно, а емоциите стигат своя връх и се изразяват в песен и поздравления в адрес на стопанина Иван Иванич. Чудя се, как в една малка стая се събраха повече от двайсет (20!) души да гледат цветна телевизия и как водещата на програмата поздравява на български техния кумир и моя брат Иван. След това пяха песни: много и на различни езици. Мен ако питате, ще кажа: най-много ме развълнува българската песен “Пътнико млад”.

… … …

И досега ме вълнува. Пантелей-пътник съм, макар че не съм толкова млад – душата ми е млада, а сърцето по-юнашки бие ли, бие…
Братко, земляци мои – какво ли правите без мене?…
Живи и здрави да сте! И напред с доброто и прекрасно-незабравимото ни минало!
Живеейки днес, да мислим не само за своето бъдеще, а и да си спомняме за времето на нашите баби и дядовци, майки и бащи…
Защото сме хора. Защото сме българи.