Благой Ранов

Безкрайността на думите те плаши. Навярно от моето словолеене ти доскучава и обрамчва минутите край теб с празнота, но ти не протягаш ръка, за да ме спреш!
Стоиш загадъчна и тайнствена, вплела грижите си в нежните си пръсти и търсиш изискани слова за отговора си…
Но преди да сториш това в очите ти зървам усмивка-преграда. Искаш да узнаеш дали от празнодумството вече не съм оглупял или просто така съм устроен … А аз самозапален се плъзгам по наклона на собствената си самовлюбност и с рояк от думи те обсипвам.
И веднага, може би за секунди, ми се мярва мисълта, че искам да се изприказвам, зареден със словоенергия от години. Страхувам се да спра… После не бих наредил думите така.
Навярно с години съм ги отглеждал и сега…?
Думите не цъфтят красиво, като белите нежни цветове на маргаритката, ако с нежност не си ги отгледал, ако от всяко слово-цвят, нектарът не си изпил, ако …
От всяко слово никне любов, ако такава си посадил!