Димитър Боримечков

Владимир Калоянов засега е единственият таврийски поет в съвременната бесарабска българска литература. Следва да посочим и други интересни моменти в неговата творческа биография. Той пак е единственият сред тези творци - завършил е Литературен институт “Максим Горки” /1981/.
Макар че е дълбоко лирична натура, Вл. Калоянов години наред изследва исторически аспекти на българите в Украйна. Като резултат на тази изследователска дейност пише научни и публицистични статии по българската проблематика и завършва аспирантура в Института по история при БАН, София. В столицата на България излиза и неговият дисертационен труд - книгата “Българите в Таврия”. Така Владимир Калоянов, поетът с лирично-философската си поезия и ученият с научните си постижения, става един от водещите фигури в литературата и науката в Бесарабия /Молдова и Украйна/ и много известен в тези области и в България.
Владимир Калоянов е роден на 22 септември 1954 г. в с. Лозоватка, Приморски район, Запорожка област на Украйна. Пише стихове на български от ученическите си години. Работи като литературовед в отдел “Българознание” при Молдовската академия на науките в град Кишинев. Тук издава и дебютната си книга - стихосбирката “Капки от корена” /1991/. По думите на автора на предговора й Иван Миглев, тази книга е още едно клонче от бъдещото българско дърво, което започва да извисява снага в южните степи на Бесарабия.
Поезията на роденият в далечна Таврия /днес Запорожка област на Украйна/, край Азовско море Вл.Калоянов, твърде осезателно се различава от тази на авторите от южните буджашки степи. Както пише доц. д-р Елена Налбантова в “Промислени истини” /в-к “Словото днес” на СБП, София/: “Докосването до поезията на Вл. Калоянов създава усещането за докосване до нещо неуловимо - сякаш това не са думите, които употребяваме непрестанно и които в тази непрестанна употреба са изгубили своята душа и своя вътрешен неуловим смисъл. Това е една поезия, която обсебва сетивата на читателя си с чувството за изключителна деликатност, тя го кара да притихне пред магията на нейните тихо промълвени истини, които са много повече обърнати навътре, към съзнанието на своя автор, към съзнанието, което ги е създало, а не към разума на читателя. Нейният смисъл е постижим с чувствата, а не с логиката”.
С поезията на Калоянов ставаш част от вечната хармония на природата, в творбите му откриваш съкровените интимни пространства на неговата поетова душа. Неговите внушения на безгранична свобода намираме в картината на препускащите волно коне, на лудия вятър, на шумната пяна на прибоя в стихотворение без заглавие “Една далечна конница - луд вятър…”. Същото внушение търси и друга Калоянова творба “Брегове”, в която отново символ на свободата и волността са предисторическите “устремени коне, непознали камшика и плуга”. Волността на безкрайния простор /”безкрайно поле”/ и на препускащите под “синевата на юга” коне - това е въплътена представа за щастие, което героят на Калоянов познава и което единствено цени.
Поетът и скитникът /то май че всички са такива/ от далечната Лозоватка на Таврия Владимир Калоянов често пъти е споделял: “Благодарение на моите родители, аз още от малък съм се потапял във водите на Азовско море. Къпал съм се с конете и съм израснал с тях… Общувал съм и с животните, и с цветята - основно това, което ме подхранва в поезията, това, което иде от детството”.
Духовният и поетичният свят на Вл.Калоянов го различава от другите творци, от другите лирици. В поезията му се разкриват човешките и духовните ценности на твореца, в случая - на поета. Именно там е неговата стихия. В поезията Калоянов отстоява своето българско “аз” и реализира себе си.
През 1994 г. Вл.Калоянов издава в София стихосбирка за деца “Звънлив капчук” и книгата “Българска литература” в съавторство с проф. Симеон Янев.
В “Звънлив капчук” поетът от Приазовието ” предлага на малките читатели своите стихове за деца, пропити с изворна свежест, с онези изворно чисти звуци на старинния български език, който говорят неговите земляци… Той одухотворява природата, побратимява птици, дървета, животни, треви, сродява ги с човека…” /Александър Миланов/. Чрез света на тази Калоянова детска книга, чрез неговите стихотворения и гатанки за деца малкият читател се учи да обича и да съпреживява това, което обича и съпреживява авторът. Стиховете му са изблик на доброта и подтик към доброта.
Книгата “Слънчевото училище” /1997/ на Вл. Калоянов е превод от украински на български език и е издадена в Киев, столицата на Украйна.
Освен тези авторски книги, издадени в Кишинев, Молдова, в Киев, Украйна и в София, България, Вл. Калоянов спонсорира книгата на Стефан Стефанов “Пред олтара на отечеството”, отпечатана през 1995 г. в София.
Името му стои до името на Мишо Хаджийски /1916 - 1944/ - известен таврийски писател, наречен от Ал. Миланов “Таврийският Йовков”. И двамата ги е родила Таврия. Общото е в това, че и двамата големи тавричани се занимават с един и същ проблем - пишат за българите в Таврия и са посветили живота си на Украйна и на България. Както виждаме, Мишо Хаджийски и Владимир Калоянов ги обединява родината и любовта към отечество България, към българското слово, изразено в творчеството им. Различана ги само това, че Хаджийски е писал проза, а Калоянов - основно поезия.
Във връзка с тези двама творци на перото не можем да не споменем и за книгата на Александър Войнов “Национервизъм и сугестия”. Тя е издадена през 2005 г. в софийското издателство “Рал-Колобър”. Изборът на Ал.Войнов точно на тези автори /М. Хаджийски и Вл. Калоянов/ не е случаен. И двамата са се родили в една област на Украйна, в райони с компактно българско население. Създателите на анализираните произведения са талантливи автори, които е трябвало да творят далеч от своята “историческа родина”. Освен това, М. Хаджийски и Вл. Калоянов са изпитали всички трудности на съществуване в условията на тоталитаризма, което също е особено интересно.
За отношението на Вл. Калоянов към културата и историята на България и на българските преселници говорят стихотворенията му, които са посветени на различни национални феномени /”Памет”, “Родина на предците”, “Буджак” и др./.
Както се вижда от произведенията на поета, пристрастното му внимание към всичко национално е предизвикано от мислите за това, че неговият творчески живот е невъзможен без родната култура, без родния език, който е извор на поетическото вдъхновение:

Аз се завърнах
във Буджак
и сила взех
от родния език.

Тези редове принадлежат на автор, който се е озовал в чужда за него културна среда и затова по-остро от мнозина други чувстващ и разбиращ красотата и силата на българската реч - единствената може би радост, даваща му надежда да не загуби себе си:

И досега в Буджак
кръшни песни
пеят,
жив дух
в хоро
запазен е до днес.
На тази
мъничка планета
се лее все
позната реч…

Поетът притежава и прекрасни знания за специфичната национално-художествена действителност, което му позволява да проникне доста дълбоко в психологията и логиката на всеки образ или събитие.
Даже и когато Калоянов оперира формално със стереотипни образи, те се възприемат в руслото на културния живот. Неговата поезия, както забелязва и Сами Поликар, е “населена с животни, растения и е одухотворена от природата…”. Такова положение на нещата естествено предполага, даже и да бъде неосъзнато от самия автор, опериране с универсални образи, както е в следната версия:

Сред птиците, горите, зверовете,
тук, само тук приют намирам аз -
далеч от злобата на враговете.

Когато говори за Русия, Калоянов често споменава Лермонтов и Тютчев с чувство на особен пиетет, понякога сравнява себе си с някой от тях:

А може би не вярвате, че аз
сега съм проповедник на слова,
изгубили предишната кристалност,
пред Лермонтов ще скланям аз глава
за тая нежна чистота във тях
на божи съд от загуби реални.

По този начин отношението му към другите национални култури, макар и до голяма степен противоречиво, е достатъчно определено.
Към числото на особените човешки качества, които могат да бъдат издигнати до ранга на психическата патология, които впрочем са свойствени на много и много хора, може да се смята и неговата необикновена обич към майка му. Може да се каже, че обичта към рано починалата му майка, чувството на дълбока вина пред нея, угризенията на съвестта и спомените с трагическата си същност преобръщат всичко в живота на поета. Известни представи за това се изразяват в много от най-добрите и най-силните му творби, например, “Спомен за мама”:

И денят - като нощ.
…А домът -
без радост.
Няма я мама.
Земята обедня.

В поезията на Владимир Калоянов в най-незначителни размери са представени такива символи като знак и алегория. Знакът като символна единица е представен в стихотворението “Буджак”. Авторът придава на даденото име такова съответствие, което го издига до един от символите на духовната му родина.
В целия кръг на символически знаци в единството на образи, централен се оказва този - на галопиращите коне в стихотворението без заглавие - “Литват в синьо море устремени коне, /непознали камшика и плуга…”. Впрочем, в поезията на Калоянов образи от подобно естество не са рядкост. Конете символизират от своя страна, първо, състоянието на душата и, ако щете, жизнената позиция и, второ, естествената динамика на живота.
Най-устойчивият двоен символ в поезията на Калоянов и следният: коне - бряг; всеки от тях съществува като отражение на динамика и статика, движение и покой - две начала, предполагащи битието. Като централен се налага символът на майката. Позволяваме си смелостта да потвърдим, че той доминира не само в аспекта на митологическата символика, но и в цялостното творчество на Вл. Калоянов.
Лирическият герой в произведенията на Калоянов е автобиографичен; в него отсъства такова преднамерено-игрово качество, каквото е безсмислието. Лирическият герой на Калоянов е разсъдителен и самотен. Поетът ще каже за себе си: “Чрез любовта аз съм свързан с целия свят”. Това е изповед. Много са изповедите, в които той споделя своите тихи упования и наблюдения, своя вътрешен живот. Както и своята изстрадана и промислена истина за себе си и за света, който ни обкръжава.