Георги Н. Николов

Лятото на нашето недоволство набъбна с още един цирей - ценовите повишения на хляб, мляко и месни произведения. Те са естествено продължение от 13% скок на електрическата енергия, за който вече нито се говори, нито пък - протестира. Защото бе автоматично последван от завишението на горивата, с всички произтичащи от това бедняшки последствия и тегоби. Макар само преди месец да слушахме клетвите на земеделския министър Найденов, че оскъпяването на хляба е слух. Безспорно зловреден, измислен от Тройната коалиция и нямащ нищо общо с чудесното качество на пшеницата тази година. Оказва се, че когато министър ти говори нещо, трябва да гледаш слънцето. Иначе ще видиш звезди по пладне… Впрочем, те вече изгряват. По всички медии се обясняват причините за новия ценови скок. С колко? С малко. С толкова, че няма да се усети от потребителя. Но някой високопоставен правителствен чиновник пита ли се друго? Дали пулсът на потребителя се усеща все още… Броеницата от „малки” завишения стана безкрайна: на ток и вода, на парно, на горивата, на храните, лекарствата, услугите. На погребалните включително, защото нашенецът вече мре с ударни темпове… Има ли нещо неповишено? Разбира се - доходите на средния българин. Той, обаче, не е представител на средна класа, каквато у нас практически няма. А е уплашен за физическото си оцеляване човечец. Забравен от народни представители, правителство, синдикати, партии. Абсолютно непотребен, щом не може да си плаща. Не може, защото държавата гледа на него като на поданик само с данъчни зъркели. Партиите пък: от избори на избори. Държава и народ у нас са на космично разстояние едни от други и все повече се раздалечават. Евтината демагогия, че живеем в данъчен и ценови рай, не минава даже пред пациентите на Психодиспансера. Впрочем, нейните пипала ни се пускат като райски газ - за успокоение и за примирение. За вечно очакване, че нещо ще се промени към по-добро. Което, естествено, няма да стане…
Много преди 1989 г. в обществото у нас се бореха за надмощие две социални формули: на „малката правда” и на „голямата правда”. Споменаваме ги отново, защото са болезнено актуални и взаимно несъвместими. Голямата правда в България е патент на олигархичната прослойка и обслужващите я изборни властници. Страната, видяна от птичи поглед, е красиво балсамиран покойник. С опнати като жартиер магистрали. С прекрасна природа и чудесни места за почивка. Но най-вече: място за персонално усвояване на европейски помощи и весел отдих от всякакво законово преследване. Тук си дават среща офшорни фирми, сдружения с вписана в регистрите измамна цел и емисари на приятелски правителства от цял свят. Идващи да се уверят лично, че дишаме все по-рядко. А по граничните КПП-та си играят на прескочи-кобила всякакви контрабандисти, емигранти с не дотам чисти намерения и уж осъдени нашенци, решили да опознаят света. Което впрочем и правят…
Малката правда отдавна е на гробищата, защото отразява мераците на обикновения човек. Те включват дом, осигурено с работа семейство, скромни спестявания за черни дни. Бели у нас вече няма. Може би почивка? Може би повече от едно дете? Или пък достойна пенсия? Днес тези бълнувания са чиста проба дрън-дрън. Фалшиви познавачи на човешката душа - добре платени висши чиновници и социолози, ги наричат „копнеж по комунистическото минало”. Явно комунизмът, разбиран като обикновено човешко добруване, е бил факт у нас още през Възраждането. После - в годините след Освобождението, та чак до наши дни. Не, това не е политическа, а социална носталгия по сигурността в живота. Каквато повече от две десетилетия не съществува у нас. Плутокрацията, родена от сливането на партия и държава, днес отново е факт, както бе факт до „онзи” 10-ти ноември. Тя няма интерес от сит и доволен народ. Иначе как ще го държи в подчинение? Как ще го лъже и ще му пречи да мисли? Как ще подритва всичко, що е младо и кадърно, да върви зад граница? И как ще пласира евтините си лозунги, че едва ли не космическият разум се грижи за нас, а ние сме низши неблагодарници?
За нашата мизерия и безизходица се грижи и политическата опозиция, която е такава само на думи. И за дядо Йоцо е видно, че всичките й партии са рахитични и малобройни. Водени от дърдорковци-егоисти с пъп, хвърлен в Парламента. Къде време и желание да се занимават с нас? С настъпващата гладория?… В България няма опозиция иначе, освен на втръснали ни лозунги. Тя е също толкова излишна, колкото обещанията за Шенген, за голямото европейско семейство и поздравите от американския голям брат. Вярно, човек не живее, за да яде, но яде, за да живее. Смайващото с безхаберие българско правителство явно е забравило това. То не присъства никъде, където всеки Божи ден изригват социални язви, а протестиращи правят живи вериги. Божествата на върха не само скучаят с нашите проблеми. Те ни се сърдят, когато ги показваме и искаме решаването им. Оставаме с впечатлението, че сме досадни и необичани от тях. Иначе казано: за имащите власт ние сме наглеци. Просещи хляб, работа, сигурност. Искащи защитената потребителска кошница на българина да бъде факт, а не празно дрънкане. И ако това не е глезене от наша страна, тогава какво е?
Факт е, че страшната социална нищета у нас съзнателно се загърбва с политически, административни и медийни дъвки. Загърбва се, пак съзнателно, истината за лавинообразната битова престъпност. Тя не ще бъде спряна с никакви назначения на още полицаи. Ще расте, защото гладът, безизходицата и отчаянието са по-силни от закона. Който е правен в нечия услуга, но не и за обикновения човек. Все още сме в разгара на летния сезон и новите повишения на цените са в сферата на нецензурния коментар. Но идва жестока зима. След нея - крайно несигурна социална пролет. Напрежението непрестанно ще се нагнетява и накрая, очаквано, ще избухне. Не е важно каква форма ще приеме - като начало на етнически конфликт, или на „хулиганска” проява. Лавината на гражданското недоволство не може да бъде спряна. Твърди се, че българинът е търпелив. Но не и безкрайно, когато не може да нахрани децата си. Да отиде на лекар. Да си плати данъците, за които същата държава, чрез шепа монополисти, го плаши със затвор. Когато близки хора умират в ръцете му, защото пари за болници и лекарства липсват. Конституцията е закачена за нещо си в клозета на българския политически живот. А живот за обикновения българин вече няма. Той е изчезващ биологичен вид. Защото закон за съществуването му Парламентът не е гласувал. Да, зимата ще дойде. Тогава какви закони ще предлагате, господа? И от какви скришни кьошета ще ги гласувате? Далеч от народната любов и навлечени топличко с имунитети?..