Галина Иванова

ОГЪН БЕЗ ДИМ

И какво че потъвам в очите ти трайно - фатално?
Аз отдавна си знаех - отпивам с теб вино, не чай.
Само, Господи, мислех си, здрачът звездици да палне
и ще плиснем страст дъхава с всичките билки на май.

Богохулно ли тайнство е да бродим най-трескаво шепота
на тревите крайморски, а вятърът - стенещ и луд,
доловил, че напразно е - пак да ревнува нелепо.
Та нима той не сеща - любовта е Вселенски уют?

И е топло във ириса твой, а изгарящо - в сричките.
Аз самата гадая ги - с вкус на шира, ту пелин -
от какво тъй магични, безумно - желани са всички,
че със тях дваж по-ясно е - всъщност сме огън без дим.

И в мечтателно-синкаво ще прииждат утрата с годините -
да не губим платното на първото сбъдване с теб,
все така да изгрявам - момичето с галено име
над пейзажа на делника твой - като в слънчева степ.

А искрящите глътки да палят кръвта ни по залез.
От глухарчета вино ли или просто шампанско в кристал -
все едно е когато един на друг всичко сме дали.
И се сгушва светът във очите ни - влюбен и цял.

НАДЕЖДА СРЕД ЗВЕЗДИТЕ

Тъга в насладата и в радостта - печал -
така връз дните, мъдрост, се стоварваш.
Снежинка блесне, а под нея - кал
и в миг сълзица миглите ми парва.

Чия ли веща скитаща душа
вместо покой - порой от страсти дири?
А аз - в човешки лик - ще предреша
поле и вятър, който в клонка свири.

Наум ще пея. Всякога - наум.
На глас ще трупам хълми от въздишки.
Не съм на радост ода, ни триумф,
а най съм къс атлаз с горена нишка.

Защо така? Със сигурност не знам.
Попитай вън брега, града средзимен.
Там час по час строи снежинков храм
декември, чакащ празник в миг сюблимен.

А аз - не чакам празник. Само теб.
За Коледа - което искам - ти си.
Вихрулка бих била в смразена степ
или пък друм, в посоките орисан.

И всяка нощ, зад лунната печал
една надежда пламва сред звездите -
светът да съмне бял, красив и цял
ако да върна теб поне опитам.

ЛЮБОВНА МЕЧТА

Щом Ференц Лист на крушов лист
засвириш ти - и аз замлъквам.
С взор, втренчен в облачната вис,
рисувам блян, докато мръкне.

Например, как ще пресечем
наум полетата любовни
и мак и нарцис за кадем
във делнични утра ще боднем.

А в празник как ще прекосим
величествени Хималаи
от срички, за да е сравним
със ода походът омаен.

Обаче днес сме само звън
на елегични подвъпроси,
гадаем как се вади трън
от самота в петата боса.

Или пък как се пишат стих
и обещания за вярност,
в които всеки миг е тих
под чудното небе на Варна.

И всеки тон е нежно - чист,
щом свириш ти на лист от круша
“Любовната мечта” на Лист,
а аз унесено те слушам.

ГОРНО “ДО”

Ти знаеш ли, че всъщност всичко,
което подозирам в мене,
се свежда до небе и птичка,
но нямам горно “до” в рефрена.

А уж бях славейче. Сега съм
със глас на уморена чайка.
Как в делника си да сколасам
да съм съпруга, фея, майка?

Това - със феята - зачерквай
със две черти и две пресечни.
Не ми е тихо като в черква.
Не ми е свято, безупречно.

Не знам какво ми е, но зная,
че музика ако поръчваш,
ти нямаш място в тази стая,
а имаш място в шумна кръчма.

Но мен ме остави самотно
да си допия от тъгата,
да грабна молив неохотно
и този стих да ти изпратя.

ПЯСЪЧЕН ЗАМЪК

Едно такова замъче за мен
от мокър пясък - в дланите пази ми.
Ах, бог ако поиска - ще е ден,
натам ще хукна - даже и без име.

С ключе от шепот - портите сами
в единствен миг - пред мен ще се разтворят
и ще целувам - с устни във кармин,
с почуда сляпа - всички спящи хора.

Магия зла разнищила докрай,
накрая - и до теб - току-виж - стигна.
Ах, друга беше приказката май.
Не беше чак така - мъгла - енигма.

Дали не трябва пак да потопя
крака си бърз в соленото на здрача?
А ти да пишеш в стихове: О, тя
е тази, за която век ще плача!

Простете, но това е само сън!
Вълна - будилен звън… след нея - втора.
И си отдъхвам - все пак фея съм,
щом ти си принцът, пушещ на прозореца.

МУЗА

А зад тази девойчица щура
с бледи устни и къдри - смола
се търкаля мълва като бурен -
казват - ничия някак била.

Ех, защо да е ничия тя пък?
Та нали приютена е в стих.
Значи - вместо дъждът да я капе -
нечий глас ще я милва пак тих.

Постепенно, дордето заспива,
ще отгатне тя име и лик,
че нали е била самодива
в някой друг живот, ера и миг.

Значи - код за отгатване - лесен -
там, в света й ще властва Поет,
който носи в душата си есен,
ред лъчи и листа - следващ ред.

И докато рои листопади
стих по стих или нощ подир нощ,
той ще сбира целувки - награда,
че е вплитал в деня й - разкош.

А пък тя ще разлиства цигулков
или ветрен в тъгите му тон,
докато Бог - най -вярно дочул ги,
им скове от безсъници - дом.

ТРЕВИЧКА В ЮЛСКИ ПЕК

         “Мъчителна е мисълта ,че ти даваш всичко от себе си,
          а насреща си получил само прах във вятъра”
                               Милена Бранимирова - Белчева
                                                    из “Ванилено небе”

Раздала всичко, пак получи вятър.
Но се научи да не я боли.
Стрелки да не преброждат път обратен
по циферблата плавен на Дали.

Та тя е само някаква тревичка
в пейзажа сънен, здрачен и мъглив.
А кой ще дойде нощем да ровичка
на дух тревист в изящните мъгли?

Могъл би, ах, да срещне глух сарказъм
и даже ропот, виж, съвсем неглух.
Че то - в тревата - има ли омраза,
тъй както има в някой дънер кух?

“Момиче смешно, пак бълнуваш вещо.”
“Поне е вещо” - казвам. “Или не?”
И чий е този глас? На някой грешник,
препуснал вън на облачни коне?

Такива няма. И - не е ли драма,
че облак с вятър сбирам само в сън,
а резултатът - с дъжд и стих ме мами,
при все че юлски пек цари навън.

Раздала всичко - пак получих вятър.
Не ме е грижа, свикнах и цъфтя.
А ти - ровичкай. Гъста е мъглата
на този стих, но ще се вдигне тя.

ЕСЕННО ГЛЕДИЩЕ

Русалково - xлъзгави мигове
и ден - костенурково - грапав.
Учудено още премигам.
Дъждът е предизгревно капещ.

Какво ли ми носи с бемолите?
Заслушвам се - грижи ли, ядове?
Понякога - истини голи,
но тях ги броя за наслада.

А всъщност - горчиво - кафени са.
Насилвам се. Гълтам с усмивка.
Утайката даже ще взема
за глътчица прелестно - пивка.

Въпрос е на есенно гледище.
По - рядко - на пролетно свикване.
Приветствам шамара пореден.
В ритника провиждам реликва.

Тъй, казват, редял изпитания
единствено Господ за силните.
Понякога - с профил съм каменен,
а ти до мен съмваш - немилнат.

ЗАД ПЛЕТА

             “Дали вихрулка си в степта,
              дали си хладинка в пустиня”
                                  Валери Станков

Последно време, виж, поете
наистина съм трън и глог,
задрасках званието “цвете”.
Не ми прилича сърнен скок.

Последно време - ни вихрулка
съм, ни в пустиня - хладинка.
Безструнна - по - скоро - цигулка,
в родината си - чужденка.

А в чужди строфи пък - любима,
без даже да съм дала знак.
Последно време - кътам рими
единствено за мрак и сняг.

Какво да сторя? Бях и фея
и Палечка и розов храст
и птичи мах по ветровея,
а май че бях и блян и страст.

Сега съм в рамка неуютна.
В ръждиви дрипи, есента
мечтае с кикот да ме бутне
на зла самотност - зад плета.

МИСТЕРИЯ БЕЗ КОД

Ти пак ми бягаш - заек, изтърван
в безкрайността на ловните полета.
А мислех с шепи - вярност да ти дам
докато спя, будувам или шетам.

Защо ли всъщност? Тя ще ти тежи.
Теб вярности отколе те обграждат
с красив воал, гланцирани лъжи,
а аз пък - виж, потънала съм в сажди.

Какво ти пука? Дим си и така.
Къде изчезваш - дявол ли те знае.
Довчера мил бе, с ангелска ръка
редил ми бе звездици от безкрая.

А днес си пак - мистерия без код.
За да не хлипам - просто се отдръпвам.
Ще те прегърна - в някой друг живот,
понеже в този есенно е скръбно.

МОНОЛОГ НА БЕЛОЦВЕТНАТА ВИШНА

Ти във моите листи до днес вишнев цвят не видя,
несъгласен остана с рефрена на моята пролет,
а когато по птичи до устрема устрем редях,
ти ми рече, че всичко това са наивности голи.

И присвивам се плахо и крия сред клоните дъжд -
можех всъщност обилно със него стиха да поръся,
но те знам, че по принцип не си от сълзливите. Мъж
все за битки и разпри си, вкопчил се в делника свъсен.

Но когато на лято до мен уморено поспреш
аз дали не ще бъда най-потребно-тръпчивата същност -
тази вишна - наслада, която си търсел със свещ,
а пък тя те е чакала близо до твоята къща.

И дали не ще търсиш разлистени ноти до мрак?
Киселея на вкус, а на звук пък съм, знам, елегична,
но все пак по-добре е, отколкото пряспата сняг,
дето трупа в душата ти сума въздишки безсрични.

Белоцветна съм вишна - на цвят, на рефрен и по дух.
Като тръгваш нанякъде - моля се да ме погледнеш.
И какво, че до днес даже дума възторг не дочух,
щом надеждата светла във мен не цъфти за последно.

ЗРЪНЦЕ ПО ЗРЪНЦЕ

Ах, къде е момичето, за което отронва се хлип
и посяват се нощем въпроси в бразди елегични,
а в петата не трънче - забожда се дяволски шип
и превръща се делникът в някакъв страдащ езичник?

Ще си дойде ли то, или вечно ще скита с дъжда?
И нима няма страх от гласа на самотния вятър?
Между него и нищото - само тъничка бегла межда,
а пък то - все така да се лута по пътя ли смята?

И нима сам-самичко не сеща тъгата в деня?
Ах, без него дори всеки блясък по изгрев изтрит е,
всеки дълъг следобед - вторачен е в себе си, ням.
Ще си дойде ли то - цяла нощ после питат вълните.

Ще си дойде момичето - само трябват ? вяра и лъч.
Та нали е врабче - нейде пътем навярно се гуши -
да отмине студа, да постихне Вселенската глъч,
да примъкне пак лятото кошница с песни и круши,

да не помни то зимата с всяко нейно фучене и мрак,
да се сети, че нейде някой пази му обич със крини
и - зрънце по зрънце - да забрави самотния сняг,
върху който надеждата в него едва не погина.

КЪЩУРКА И ЧИСТ КАЛДАРЪМ

А щрихът все така със любов ще обрамчва полето
или хълма ръждив или някой сънлив ракитак,
камък остър по скат, претъркулен в призвездния шепот.
Само дай ми статив и ми вярвай от другия бряг.

Ти ми пишеш отдавна за свойте тъги емигрантски.
По - красиво ли става за теб всичко родно насън?
Аз за теб ще открадна варака на шумата ланска,
виж - рисувам ти плавно къщурка и чист калдъръм.

Ето кътче от Жеравна, ето вихрулка от Трявна,
ето даже среброто в звъна на родопския чан.
Знай, пейзажът е верен дори шепа пясък да грабна
от брега, гдето Фотев пристъпяше, сякаш че в храм.

Ти обаче ела си, дори да е малко по-късно,
та над всякоя хубост да цъкаме двама с език,
нека устни наквасим в поточе и дъжд да ни ръсне.
Там си някак изгубен, аз тук пък съм търсещ светлик.

Знам какво е Родина, но сещам и болка какво е.
Още колко, се питам, без теб ще изгряват утра.
Вятър свири в комина и песничка бди зад завоя,
но без теб те са скрити и чужди - нима не разбра?

Исках може би ода да напиша за малка България,
но допуснах навярно елегични две капчици дъжд.
Нищо, нека ме водят и нека за теб са подарък -
две сълзи благодарност в съня ми за връщащ се мъж.