Георги Н. Николов

В душата на българина от всички времена хармонично битуват красиви противоположности. Сред тях е доказаната привързаност към дома и родната стряха. Съчетана с жаждата по своему да опознава света. Или с потребността да му напомни за себе си чрез възрожденското гурбетчийство. По-късно: с емиграционните вълни и с митарствата на писателите Антон Бозуков, Стоян Христов, Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Тодор Ценков, Стефан Кинчев, Люба Кутинчева, Данаил Руевски и пр. в различни точки на планетата. Началото на миналия век съхранява делото на забравения днес Христо Станчев Бучекчиев. Запазена е книгата му „Български пътешественик. Обиколил Европа на велосипед 9932 к. За 79 дена”. Подзаглавието допълва: „Тръгнал на 10 Юний 1901 год. през др. Румания, Руссия, Филандия, Шв., Норвегия, Данния, Германия, Холандия, Англия, Португалия, Испания, Италия, Швейцария, Франция, Белгия, Прусия, Бавария, Австрия, Унгария, Сърбия и се завърнал в България на 28 Август 1901 г.” Независимо от краткото пребиваване на автора в споменатите държави, впечатленията му будят интерес и днес. Още повече с наблюдения, които ни удивляват с проницателността си. Лондон той определя като „най-многолюдния град почти в целия свят” с дължина 30 км., ширина 20 км. и население 4,5 млн. жители. С възхищение споменава за посещението си в „Сент-Дженский парк” и за историческите артефакти в музеите. За Темза с извисяващите се по бреговете й фабрични здания. За облеклото и обноските на срещаните по улиците хора от различни съсловия. Не пропуска и Плимут, който лежи на маршрута му. Но особено важен е разказът за хармонизиране на отношенията между хората на физическия труд и собствениците. При това във време, когато у нас това е социална химера: „След свършванието на работа, почти всички работници се отправят в зданието за живение, което здание е направено от дружествената каса и всеки отива в определената тям стая. Тия стаи са така добре уредени, като че ли са някои пансионерски спални. Зданието е отделено от готварницата, в което се готвеше ястия, на много, па даже и за всички работници, която готварница се държеше до немай къде чиста. Доста големия губер, доброто кресло, няколко хубави порцеланови съдове, наредени в дъсчен дулап, няколко лика окачени по стените и най-после, голямата чистота, която съдържаше в себе си, всичко това показваше, че тук работниците живеят малко нещо по-богатичко…”
Дълго, след като прахът под гумите на нашия колоездач е слегнал, в Англия пристига бъдещият икономист Асен Христофоров. Студентството му в 30-те г. на ХХ в. ще роди „Скици из Лондон”- С., Издателство „Хр. Г. Данов”, 1945. Книгата вплита по страниците различни жанрове. Тя е пътепис, политически и социологически размисли, опити за вникване в психологията на хората от Острова. Достатъчно е да припомним отделните кратки раздели: „Университетски порядки”, „Празднични нрави”, „Театър и публика”, „Демокрация и плутокрация”, „Политика и характер”, „Чужденци в Лондон”… Център на страниците е обикновеният човек - съвременник на Христофоров. Чрез острата наблюдателност на автора можем да надникнем зад маската му на дистанцирана учтивост. Да открием, че искрено се гордее с миналото на страната си и с нейните национални герои. Че е много любознателен, добронамерен и отговорен в духа на поговорката: „Когато Бог желае някоя трудна работа да бъде извършена, Той възлага задачата на Своите англичани…” Христофоров не идеализира образите, с които ни среща. Те са живи люде със свои пристрастия и свое отношение към реалния свят. Но са видимо сплотени около държавата - островна и колониална. И олицетворена със символите на кралската институция. На този фон българските гости с държане на бай Ганьо, с надменно неразбиране на местните традиции, заливат Христофоров със срам. Правят го радетел дори на някои „достойни чудатости”. Имащи много по-дълбок подтекст от наглед видимата, уж извикваща смях причина: „Отношението на британския данъкоплатец към държавата се проявява често и по един твърде комичен от „континенталско” гледище начин. Укривателят на част от доходите си пред държавните бирници започва да чувствува угрезение на съвестта - той е ощетил държавата с няколко лири-стерлинги, той е постъпил нечестно както спрямо държавата, така и спрямо всички останали честни данъкоплатци. И някоя утрина данъчният укривател изпраща съответното количество лири-стерлинги лично до канцлера на съкровището, като придружава сумата с една малка бележка, в смисъл, че сумата представлява „пари на съвестта”. Канцлерът на съкровището, на свой ред, е длъжен да оповести в някое ъгълче на в. „Таймз” получаването на въпросните „пари на съвестта”. Книгата на Христофоров, писана от позицията на отминали вече години, излъчва копнеж към Англия. С осмислени впечатления, гореща емоция и надежда, че някога ще се върне отново там. Където, по думите му и мъглите имат някаква притегателност. Произведението е илюстрация на успешно интегриране в разноликото съцветие на непозната среда. С хора, история, икономическа и социална динамика, културен живот. На лица и събития, неотмрели в „Скици из Лондон”. Които продължават да са четивни, интересни, любопитни, добронамерени. И частица от българското познание за света. Отпило жадно от разноликия делник на британското общество…
Нашият народ казва: „Ново време - други песни!” Така можем да обясним книжката на някой си Ц. Брезов „Какво видях във Великобритания”, С., ДВИ, 1959. Пестеливият увод съобщава, че авторът дълго време живял в страната. Общувал бил с обикновени хора и разказва както за бита на обикновените люде, така и на управляващата върхушка. Днес оприличаваме написаното с жълт афиш върху Желязната завеса. Защото Брезов се е постарал да не види нищо хубаво. И кара читателите на ХХІ в. да се смеят от сърце. „Еднообразието е една от характерните черти на Лондон - тесни улици с още по-тесни тротоари без никакви дървета по тях. Чистотата и зеленината на нашата столица далеч превъзхождат тази на най-големия английски град. Вниманието ни бе привлечено от коленичил на улицата брадясал художник. Отворил купчина разноцветни креди, той рисуваше чудно хубави пейзажи по тротоара. От двете страни на картините бе поставена по една стара шапка, в които минувачите от време на време пускаха по някоя дребна монета. В Лондон има много такива художници. По-голямата част от тях са завършили художествената академия и не намирайки друг начин на прехрана, продават своето изкуство на безценица по улиците на града”. Бездомници, отрудени докери, несвързващи двата края семейства шестват по страниците като тъжни обитатели на Дантевия „Ад”. Поквара, занемарени и затрупани с боклук квартали. Хазарт. Ужасно скъпо образование. Бизнес и незачитане на човешките права. Тъжни африканци. Гладуващи в психиатрия страдалци и надути полицаи, допълват мрачната картинка. Читателя остава донякъде разочарован, че в думите за Шекспир нашенецът Брезов, няма как, смекчава тона. Пропускайки да вмъкне, че уж на пиедестала си бележитият драматург е вдигнал юмрук в протест срещу тежкото положение на трудовите хора… Платени автори се раждат във всяка епоха. Срамът е също лице на паметта. Грозновато, но много поучително…
Три заглавия от разни години. Съхранили впечатления, които възраждат представата на нашенеца за Англия в развоя на отминало вече столетие. Спомени от различен ъгъл и с различна гражданска съвест. Днес портите на българина са широко отворени за света. Но остава писаното слово и то неизменно ни връща към собствената история. С граждански копнежи да се приобщим към европейските народи и да им бъдем равностойни. Как? С отричане на техните върхове? Или с размиване на националната ни идентичност? Разбира се, не. А с предварителната убеденост, че сме граждани на планетата, както всички други. Длъжни сме да крачим в браздите й с добра усмивка. В търсене на хармония и обществен градеж напред и нагоре. Не губят истината си думите на поета: „Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?”