Георги Константинов

Колкото повече време минава, все по-често се запитвам: съществуваше ли Петър Ненов наистина? Такъв човек не ми се случи да срещна по-късно на белия свят. Той беше най-странното съчетание между романтичен рицар и софийска бохема, между човек на перото и бивш спортист-боксьор, между радиожурналист и трудовашки офицер /необлякъл, впрочем, нито веднъж униформата си/. Аз, младият автор на стихове, току-що завършил Университета и пробващ себе си в журналистиката, гледах мускулестия мъжага, разлюлял посивял перчем, с ококорени очи. Допадаше ми този човек с ъгловати жестове и непремерени думи, който държеше в нервен респект и радиошефовете, и висшите началници в Строителните войски /където и двамата се числяхме на заплата като военни журналисти/. И ако моят случай беше съвсем ясен - нямах софийско жителство и моето временно зачисляване към трудовашкия Ансамбъл ми даваше възможност да работя във Военната редакция на телевизията - то при Петър Ненов нещата изглеждаха направо необясними. За какво му беше нужно на него, софийския мустанг, такава военна юзда? Дали не търсеше спасителното покровителство на офицерската карта, та да се разпорежда със своя журналистически ден както си иска? Тогава имаше такива ведомствени рубрики в радиото и телевизията, доста независими от останалата програма. Ала бохемските изпълнения на Петър Ненов често озадачаваха високите началници и те неведнъж безуспешно се опитваха да променят нещо в неговия стил на живот.
“Ако аз само веднъж направя такова нещо - рече ми веднъж добродушният полковник Китински, - ще ме уволнят веднага, а жена ми ще ме изгони от къщи…”
Но Петър нямаше такива скрупули. Една весела усмивка на красивото му лице /приличаше много на френския артист Жан Маре/ и няколко шеговити лафа оправяха поредния скандал и той продължаваше да се движи по своята независима орбита. Пътуваше из страната, правеше различни радоипредавания за трудоваците, написваше отвреме-навреме по някоя документална книга. Някои от тези книги - например, “Ще ви разкажа за моя син”, посветена на Боян Чонос и “Смъртта не побеждаваше всяко сърце” за Александър Димитров - Сашо, имаха по няколко издания у нас, дори излязоха в преводи зад граница. Петър Ненов беше човек с талантливо перо, но май нямаше достатъчно търпение за професионално писателство. Ако не го задържаше неотложна работа в радиото, предпочиташе да отиде на “важна творческа среща”. А най-често срещата беше с куп приятели в някоя от софийските кръчми: “Дълбок зимник”, “Ариана”, “Ропотамо”… Обикновено това ставаше в по-късните часове на деня. Но не бяха изключения и целодневни “засядания”, когато приятелският обед се превръщаше във вечеря, а вечерята - в поредната чашка в среднощно заведение. И аз съм участвал два-три пъти в подобна пиеса. Тайно се гордеех, че лидерът на компанията е сложил и мен между приятелите си. Гледах да отпивам с неговия жест поднесената чаша /въпреки че доскоро бях въздържател/, да се приобщавам към неговия буен смях /надвил провинциалната си затвореност/ и да се правя, че не ми пука от нищо… А, честно казано, доста ми пукаше. Особено когато Петър вземаше страна в неочаквана свада на съседната маса, или се намесваше в някой уличен скандал. Понякога влизаха в действие бързите му юмруци /така разбрах, че е бил в ранната си младост републикански шампион по бокс/ и проблемът намираше бързо решение. Не всякога настъпваше желания мир обаче. Спомням си онзи ярък случай, когато един музикант в бар “Астория” го напсува през рамо и Петър Ненов го наказа с дясно кроше, изхвърляйки го по посока на барабаните /оттам в София се появи изразът “Хвърлям го в оркестъра”/. И тогава в заведението, необяснимо защо за мен, започна всеобщ бой. Стоях изтръпнал до стената, вдигнал пред себе си някакъв стол и чаках да бъда смачкан от настъпилия хаос. А Петър беше в стихията си - раздаваше юмруци наляво и надясно, абсолютно убеден в миротворната си мисия. Сигурно имаше нещо вярно в това, защото пристигналите милиционери, след като проучиха случая, стигнаха до извода, че споменатият музикант е в дъното на скандала. Всъщност, така си и беше…
Мога да разкажа и други подобни истории, но ще спра дотук. Не ми се иска да създавам лековата кръчмарска легенда за Петър. Защото той беше такъв само в отделни моменти, когато по своему определяше кое е добро и кое - недостойно и нелепо. А дълбоко в себе си беше ведра и романтична натура - умееше да обича хората от своя кръг без преструвка, интересуваше се от поезия без капка графомания, към жените се отнасяше с удивително кавалерство. Комай само от него не съм чувал да разказва в пийнала компания за личните си любовни подвизи. А по отношение на поезията беше истински хидалго - не само четеше /или слушаше/ хубави, според него, стихотворения, но искрено им вярваше. Мой познат ми разказа как Петър слушал едно Вазово стихотворение на Балдуиновата кула във В. Търново, след което, дълбоко развълнуван, направил опит да се хвърли от канарата… Едва успели да го възпрат. Невероятно звучи, но си мисля, че това може да е вярно.
Спомням си и факта, че той подари авторството на своята най-успешна книга “Ще ви разкажа за моя син” на майката на Боян Чонос, за да може тя да му издигне паметник в родния Видин. Книгата беше написана от първо лице, от името на майката, но това беше само писателски похват. В следващите преиздавания, обаче, името на Петър Ненов като автор вече не се споменаваше. Майката почина и значителните хонорари, идващи от нашите и чуждестранните издателства, се получаваха от нейните наследници. Когато ставаше дума за това, Петър само махваше опрощаващо с ръка… А живееше доста трудно от материална гледна точка, защото имаше широки пръсти и парите никога не му стигаха.
Що се отнася до мен самия, донякъде на Петър дължа навика да казвам свои стихотворения наизуст. За да не бъда упрекнат в нескромност, ще спомена, че по онова време съществуваше такава мода между по-младите поети - да си казват един на друг в някоя кръчма последните творби. Петър Ненов знаеше това и неведнъж е настоявал да му изрецитирам какво съм написал напоследък… И аз започвах стихотворението. Всъщност, стараех се да не правя рецитация, да не “актьорнича”, а сдържано и ясно да изричам стиховете. Понякога идваше и високата похвала: “Какво си направил бе, Георги… Това стихотворение направо ме уби!…” Излишно е да казвам, че бях упрекван в “убийство” не толкова често. Петър не умееше да изрича лицемерни комплименти.
Ще отбележа и своята изненада от това, че той самият бе писал и публикувал стихотворения в ранната си младост. Една вечер, след кратка почерпка в квартална кръчма, Петър реши да ми покаже “нещо лично” от собствената си творческа архива. Малко се учудих на думата “архива”, неподходяща за разпиляния му живот. И се оказах прав. След като врата бе отворена без никакъв възторг от тогавашната му съпруга Лили /младата Павлина Павлова се появи на съпружеската сцена по-късно/, Петър ме въведе в собствения си “кабинет”. Стаята бе малка и обикновена, но масата, о, масата! На кръглата дъбова маса бяха натрупани, по-точно - изсипани безразборно и размесено машинописни страници от няколко непубликувани романа, от десетки сценарии на радиопредавания и между тях - стихотворения. Самият Петър трудно се оправяше в хаоса, следвайки шрифта на машината или вида на хартията на един или друг ръкопис. Но все пак, стихотворенията се откриваха значително по-лесно… Четохме ги до късно заедно. И заедно се удивлявахме на романтичните изблици, вълнували в следвоенното време един юноша, преминал през оскъден и нерадостен, почти “гаврошки” живот. Тогава усетих, че поезията има божествената способност да подбира много точно своите поданици. Не се влияе от тяхното богатство, от тяхната високопоставеност в обществото, от тяхното улично или домашно възпитание. И търси истински хора. Тя протяга ръка към тях /и те протягат ръка към нея/, защото такава духовна връзка е възможна само в пространството на автентичната човешка жажда за свобода, обич и красота…
А Петър Ненов беше точно такъв автентичен човек. Приличаше само на себе си. Жалко, че това не беше разбрано от всички хора, които го познаваха - и близки, и далечни…
Отиде си твърде рано, преди да е настъпила старостта, в самото начало на “голямата обществена промяна”…