С Драган Тенев разговаря Красимира Василева

- Вие сте автор на редица книги, популяризиращи музиката, литературата, изобразителното изкуство. Как се формира този голям интерес към тях?

 - Той бе създаден в семейната ми среда - баща ми е художникът Димитър Тенев, а майка ми - поетесата Ружа Тенева - Северина. Те от малък ме водеха на спектакли, в къщи идваха хора на изкуството. Интереса към музиката у мен пък създаде моят дядо, който всеки ден ми пускаше плочи със записи на световноизвестни певци и оркестри, като същевременно ми разказваше за композиторите и техните творби. Така навлязох в света на изкуството, изпълнен с много вдъхновение, красота и творческа мъка, и контактът с този свят стана необходимост за мен.

 - А как започнахте да пишете?

 - Когато осъзнах, че съм получил от семейството си много знания за изкуството като “готова храна”, аз изпитах желание да ги предам на тези, които не са имали същата възможност. Според мен няма по-голяма радост и удовлетворение от възможността човек да установи, че е дал нещо на другите.

По образование съм юрист, но веднъж случайно ме въвлякоха в написването на един материал, който попадна в пресата. После аз сам занесох друг и така се завъртя колелото. Искам да Ви кажа, че “Чудната история на изкуството” написах още когато бях действащ адвокат - след напрегнатия работен ден сядах и започвах да мисля за великите творци и това беше голямо удоволствие за мен.

 - Вие сте автор на “Малки разкази за велики хора”. Като дете мечтаехте ли за велики дела?

 - Много е важно човек да усеща границите на своите възможности и да не си създава илюзии, чувството за мярка е основен белег за ум и интелигентност. А и всички велики дела са сътворени не със съзнанието за величие, а с желанието да бъде свършена добре дадена работа.Тези, които обявяваме за гении, винаги са живели с чувството на обикновени хора, изпълнени с желанието да направят нещо добро за другите. Всеки според възможностите си оставя различна следа. Дирята след талантливите е най-дълга, но едва ли някой от великите е искал приживе да му построят паметник…

 - От книгата Ви “Цветни картички от …”  разбираме, че много сте пътувал по света. На какво Ви научиха тези пътешествия?

 - Започнах да пътувам още от дете, а по-късно, понеже знаех чужди езици, имах редица командировки в чужбина. Така посетих повече от 30 страни и се запознах с техните културни богатства.

Когато поскита по света, човек разбира, че няма нищо по-мило от родното място. Той по-дълбоко осъзнава, че принадлежи към един народ като част от огромна верига, в която сме наредени заедно с нашите прадеди , деди и внуци. Заради принадлежността си към тази верига хората отиват на война и умират по бойните полета, разбрали, че няма нищо по-скъпо от родната земя.

 - Като добър познавач на световната изкуство как оценявате българския принос в него?

 - Той е значителен. Не е ли удивително, че още през 10 век в Преслав е имало книжовна школа? Много от културните ни паметници са били разрушени от завоевателите, но и това, което се е запазило, говори за силата на българския дух. Знаем, че още преди падането под османско робство у нас има наченки на Ренесанс, което се доказва и от Ивановските стенописи във вашия окръг. Мисля, че нито един народ нямаше да устои на силния натиск, който бе оказан на българите по време на робството. Но ние оцеляхме и днес, като сравнявам равнището на съвременните български творци с това на техните колеги от Запад, виждам колко високо е то. С това можем да се гордеем.

 - Вие сте автор на книгата “Стъпалата на славата”. Защо решихте да напишете романизирана биография именно на Иван Вазов?

 - Всеки българин, взел книга и перо в ръце, не може да не се преклони пред Вазов - този вековен дъб, под който сме всички ние. Но нещата, написани за него, бяха разпръснати, затова създадох  книгата  “Стъпалата на славата”, а сега подготвям втора под заглавие “Животът на Вазов”,  в която проследявам целия му житейски и творчески път. От него има на какво да се научим.

 - Бихте ли споделили разбиранията си за езика на литературата?

 - Нашият език е като музика, в него има изразни средства за всичко и не са нужни чуждици. Целият въпрос е за хората да се говори човешки, не обичам високопарните фрази, с които някои прикриват липсата на мисъл. Винаги съм се ръководил от разбирането, че не е нужно да показваш  на другите колко много знаеш, а да им помагаш да научат нещо от теб.

 - И накрая, с какво чувство отивате на срещи с детската аудитория, която е Ваш читател?

 - С най-голяма радост, защото децата са непринудени. Това, което чувам от тях като оценка за книгите ми, за мен струва повече от всичко друго, то доказва смисъла на моето творческо дело. Ето защо винаги имам желание да се срещам с децата - моите най-добри читатели.

в. “Дунавска правда”, бр. 99, 1987 г.