СПОМЕН
СПОМЕН
В леса на твоята душа
аз търсих чувства - зрели ягоди.
Навлизах смело в хладната тъма,
поспирах доверчиво до дърветата,
поемах дъх и пак напред потеглях.
Издрасканите си ръце не забелязвах
и не усещах своята самотност
във безразличието на смълчаните растения,
останали без въздух и без слънце.
Накрай се изморих, загубих сили,
раните по тялото боляха.
Нещо там наблизо червенееше,
но не можах да стигна и да видя
ягода ли бе, или отровна гъба.
Или трева, с кръвта ми оросена.
МОРЕ
Извор бях във младостта си -
повдигах камъните и тревите,
измествах всичко във света около себе си,
всемира сякаш дръзвах да изпълня.
А в зрелостта си съм море -
поглъщам, пазя, отразявам,
и колкото водите ми нарастват,
със толкова по-силна жажда
притеглям другите към себе си.
И никой никога не може да изпие
водата ми, солена от познание.
ДАЛЕЧНОТО
Аз цял живот с илюзии живях
и цял живот все нещо си представях.
Светът ми ставаше на пух и прах,
но все не спирах, вечно продължавах
Навярно аз не съм устроена за близкото -
то беше, и го имах, и го имам,
но никога докрай не съм го искала.
Все за далечното са мойте рими.
ДИЛЕМА
Ако нагазим във зелената ливада,
ще видим колко свежи са тревите й.
Ако поемем тихо през гората,
ще стигнем сянката на дълбините й.
Ако накрай открием светъл извор,
ще пием дълго от водите му.
Дали да скочим от съня в реалното,
или да съхраним мечтите?
ОБЕЩАНИЕ
Не зная точно как се появи.
Като кокичето. Като дъгата. Като мрака.
И мисълта за теб гнездо във мене сви,
когато вече никого не чаках.
Отчаяно се чувствам. Безнадеждно.
Дърво с жълтеещи листа на вятър.
А скоро ще е ледено и снежно -
последна сцена в този тъжен театър.
И питам се сега какъв е смисълът
да бликнат златните искрици на душата.
А може би така било е писано.
А може би е обещанието за Оттатък.
СРЕЩА
Усетих в думите ти ритъм,
накъвто и във мен звучи,
и нежност с болката се сплита
като във моите очи.
Усетих и божествен порив,
към който дълго се стремя,
и сън за щастие, отворен
към мен и цялата земя.
Мой “сън за щастие”, несбъднат,
сърцето, болно от тъга.
И в мене изведнъж разсъмна
и грее слънце досега.
ВЕНЕЦЪТ
Само тънък копринен конец,
нежна нишка над дните ни свърза.
Това е моят невидим венец,
който ти ми дари. Не прибърза.
А дори закъсня с цял живот.
Но е важно какво става в края.
Дълго влачили земен хомот,
скоро можем да литнем към Рая.
ТЕЖЪК ЦВЯТ
Все такъв “безразличен”,
но за мен романтичен,
все такъв недочакан,
но нежен във здрача,
такъв те сънувам
и такъв те обичам.
Тежък цвят е душата ми
и на теб го обричам.
ПОСВЕТЕНО
Цъфтеше в синьо, розово и бяло
тогавашната пролетна градина,
и бе във светлина обляна цяла,
и толкова зелена и невинна.
Тя оцеля сама чрез щедростта си -
и недостойни браха плодовете й.
Кали се в суша и в нещастия
и в злобната игра на ветровете.
Златисто днес е нейното сияние -
градината празнува свойта есен.
Поканен е единствено избраният
със боговдъхновената си песен.