Панко Анчев

1.

Почти цялото творчество на Антон Дончев е посветено на българската история, на създаването и развитието на българската държава и нация през Средновековието. Няма друг български писател, който да е толкова последователен в своите концептуални търсения и изображения на историята в различните й периоди и личности. Той пише предимно романи и този жанр му дава възможност да разгърне мащабно и продължително повествования, в което освен извайването на отделните персонажи с техните чисто човешки преживявания, мисли и чувства, изгражда своя стройна концепция за историческото развитие и за идеите, които го направляват в една или друга посока. Няма друг български писател, който така трайно да се пресъздава художествено философията на българската средновековна история.

Модерната българска литература винаги е проявявала интерес към историята и успешно е разработвала във всичките си жанрове исторически сюжети. Нейният зачинател преп. Паисий сам написа историята на българския народ и на неговата средновековна държава, за да даде пример на новите поколение как трябва да се живее, каква трябва да е съединяващата идея и как да я следваме и осъществяваме. Това никак не е случайно и не омаловажава литературата, защото „История славяноболгарская” като творба на литературата залага основната идея на българското възраждане - идеята за националната държава и освещава рационално националното съзнание. Чрез тази творба българите заявяват, че се осъзнават като нация и отхвърлят политическата си робия. Чрез нея обществото проговорва на друг език, а това е по силите и в правото единствено на художествената литература.

Историята и литературата винаги са били изкуства от един и същ разряд, защото разказват сюжетите от живота, описват личностите като персонажи и герои на хода на времето и защото от всичко това извеждат поука и създават удоволствие от четенето. Историографът е също такъв писател като „съчинителят на истории”, както и „съчинителят на истории” описва истинската история на държавата и нацията, на човечеството. Затова и историята не е само рационално познание, а съпреживяване на автора и самоизразяване на времето и обществото, осъзнаване на нейния смисъл. Литературата на историческа тематика „допълва” историята с несъществуващи факти и личности, но с тях тя изяснява нейния смисъл и осъзнатост от обществото. Онова, което не може да си позволи историософията, тъй като претендира да е наука, го прави литературата. И обратното: невъзможното или непозволеното за литературата се осъществява от науката за историята.

В традициите на античността и средновековието историята е предимно летопис или животопис и принадлежи към литературата; тя е част от нея, защото тогава литературата не е била „измислица” и начин за изразяване, а записване на ставащото. Тя е дейност в служба на религията и църквата и не всекиму било позволено да пише. Модерната епоха придаде други функции на словото, раздели видовете и жанровете, отчужди ги един от друг, за да ги направи изразители на моментното обществено и личностно съзнание. На писателя вече е „позволено” да измисля, да пресътворява нови светове, да влага личните си чувства и идеи и да не служи някому в словото си. Античната и средновековната история напомня  днешните приключенски романи. Тогава тя разказва динамични истории за приключения, случили се с бележити хора, а „не проучва”, не издребнява в подробностите от дати и имена на хора, местности и държави. За нея е важно да проследи основната нишка и чрез този разказ да внуши идеята и поуката за хората. А какво са, примерно, житията на светците и мъчениците? Не са ли те исторически биографии, изпълнени с факти из живота на своите персонажи? Колко труд е бил необходим на авторите им, за да издирят тези факти и да ги систематизират, за да се получи образът на светия човек, да му се придаде нов достоверен живот.

Отделянето на историята от литературата и „влизането” й в състава на хуманитарните науки задълбочи потребността от „исторически художествени четива” за миналото. Науката е за посветени и не всеки прибягва до нея, когато пожелае да научи нещо ново за него. От тази потребност се ражда и литературата с исторически сюжети и тематика.

Историческата литература по своята същност е предимно есеистична и концептуална. Тя, разбира се, трябва да притежава качествата на художествената литература, да е психологична, естетически значима, с пълноценно обрисувани персонажи, с жив диалог и художествен разказ. Но освен качествата, които са задължителни за една истинска литература, тя трябва да притежава и идея за историята. Иначе само по сюжет ще бъде свързана с миналото и нищо повече. Когато говорим за такъв тип литература, непременно трябва да държим сметка за тази идея. И тя стои не просто в смисъла на повествованието, но и достатъчно открито, да се налага категорично и ясно. В много отношения такава проза е дидактична и илюстрираща някаква лична или обществена представа за миналото, за определен период или личност, а често и за определено събитие - известно или неизвестно. Почти във всички произведения от този тип надделява романтичният поглед, тъй като на миналото (особено на нашето) писателите обикновено гледат с някакъв възторг и възхищение. Такава традиция заложи преп. Паисий, която по-късно бе утвърдена и развита от Иван Вазов.

Но може ли (и трябва ли) всичко това да бъде условие, за да говорим за едно художествено произведение като за творба на историческата проза? И защо?

Литературата може да се дели по тематичен и  сюжетен принцип, но това е повърхностно определение, което не дава представа за нейната същност и за същността на творбите, които според този принцип се съотнасят към една или друга тематична или сюжетна класификация. И ако ние оценяваме един писател по това за какво пише, какво време присъства в книгите му, все едно да не кажем нищо за него. Това е особено важно за типа литература, за който тук говорим. Този тип се връща в миналото не защото му липсват сюжети от настоящето или за да търси екзотиката на времето, а защото обществото се нуждае от определени отговори за своята историческа съдба, за натрупванията, които през годините и вековете оказват в актуалния момент влияние върху състоянието и перспективите в развитието на нацията. В такъв момент винаги нараства интересът към историята, към нейните тайни и истини и се появява потребността и от тяхното художествено пресъздаване и  осмисляне. Това обикновено се случва в периоди на някакви кризи или радикални преходи от едно състояние към друго - особено когато се разпада колективистичното общество и човек започва все повече да се чувства самотен и безпомощен пред изникналите пред него трудности и несгоди.

В историческата литература най-важен е проблемът, идеята за историята, концепцията за конкретния исторически етап, предмет на изображение, който се поставя за художествено разрешение. За преп. Паисий това бе свободната българска  държава в нейния  средновековен вид, защото през средновековието тя е била силна и свободна. Имали сме такава държава, защо да нямаме и сега. Примерът е ярък и заразителен и той трябва да вдъхне смелост и увереност у българите, за да отхвърлят политическото и духовното иго и по примера на своите средновековни предшественици да се помъчат да върнат България върху картата на Европа.

Иван Вазов пише своите исторически произведения (предимно драми), когато българското общество е раздирано от противоречия и политически конфликти; когато разочарованието от действителността е огромно и почти липсва перспектива пред хората. И той открива епохата преди падането на България под османска власт, когато българите са също толкова разделени и неспособни да намерят път към единението, чрез което  да се спасят от надвисналата трагична опасност. Опитът на предходниците може да поучи съвременниците и те да се вразумят, да се откажат от болните си амбиции и гордост желанието за лично облагодетелстване. Дошли са нови хора, за които идеалите на поборниците за свобода нищо не означават пред парите. Но страда държавата, за чиято свобода се е проливала кръв и са давани жертви. Вазов показва, защото има примери в историята, до какво води всичко това, което става в България по негово време.

Виждаме кое провокира интереса към историята в художествената литература: в историята се търси съответствието на съвременността, нейния опит и възможност за разрешаване на трудностите и конфликтите. Писателят проецира съвременността върху историята, за да измери историческата й стойност, значение и сила в борбата й срещу злото. Концепцията за историята е концепция за настоящето. И обратното: концепцията за настоящето е идея за миналото, ключ към неговото осъзнаване и разбиране.

Не са много, разбира се, принципите, по които да определяме дали едно произведение принадлежи на историческата литература. На първо място е сюжетът, който естествено трябва да е взет от историческото минало, т.е. то да е достатъчно отдалечено от днешния ден, за да е възможно да го преценяваме от гледната точка на историята. Няма правило, според което да твърдим за един период, че е история или че не е, но все пак той би следвало да бъде оглеждан отдалеч, документите за него да се разсекретени (а за разсекретяване на секретните документи срокът е поне половин век), да не са останали живи участници, животът да се е променил толкова, че да не напомня особено на актуалния, в който живее авторът.

На второ място е достоверността на описваната обстановка, изразяваща се в облика на персонажите, езика и жестовете им, облеклото, модата, начина на говорене. След това поставяме принципа, за който стана дума още в началото: идеята за историята. Ако авторът не предлага такава идея, творбата или творчеството му е само със сюжет от историята и нищо повече.

Много важно е да се подчертае, че историческата проза е повествование за исторически личности, колкото и разказът да е свободно художествен и в него да има повече художествена измислица отколкото достоверна истина за всичко.

Принципите, за които говоря, са условни обозначения на един тип литература, а не строги маркери, извън които няма нищо. Но движейки се в подобни рамки, ние можем по-лесно да идентифицираме литературата и творчеството на отделните писатели и да прилагаме към тях съответните критерии за оценка, а не да предявяваме изисквания, на които те не биха могли да отговорят.

В контекста на написаното до тук аз поставям творчеството на големия наш писател Антон Дончев - при това не единствено със знаменитият му роман „Време разделно”, а и с останалите му исторически романи. И най-вече „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”. Този роман, както самият автор отбелязва в края на книгата, е писан от 1968 до 1992 г. и предлага богато обоснована идея за историята на създаването на българската държава и българската народност, за механизмите, чрез които се е осъществил Божият промисъл по отношение на нас българите и, разбира се, за образа на основателя на Първата българска държава хан Аспарух.

2.

Проблемът за създаването на българската държава и особено за създаването на българската народност е най-сложният в българската история. Той, за съжаление, все още няма достоверен отговор. Общоприетата теза за трите субстрата решава този проблем твърде механично и не отчита както продължителността на времето, за което се смята, че народността се е създала, така и особеностите на средновековните нрави и морал, които не допускат (или поне го правят изключително трудно и почти невъзможно практически) такова механично и чисто биологично сливане. А и дори да е било възможно, то още не е достатъчно, за да се смята, че се е получила нова народност, ако не се е формирало у членовете на трите отделни народа единно народностно съзнание. Пък и какво означава единно народностно съзнание при обществено-политически живот съсредоточен в малка група хора, които дори не са се още организирали като аристокрация? И как толкова бързо прабългарите свикват с уседналия живот и бързо успяват да организират държавата, да я въоръжат с администрация и закони и да успеят да примирят неизбежните противоречия между разнородните племена и езически вярвания. Очевидно е, че това, което говорят историците (Димитър Ангелов и др.) трудно може да се приеме за истина, макар тезата за това сливане да е изградена логично и привидно доказва, че това е възможно.

Интересен е въпросът как са се обединили славяни и прабългари в една държава, по какъв начин това е станало и защо начело на държавата застават прабългарите, а официалният език е славянският; каква роля са имали славянските водачи и доколко активно е било участието им във властта. Към това следва да добавим и отношенията с Византия и войните с нея.

Науката история кръжи около тези въпроси и не успява да им отговори убедително и аргументирано. Тя се оправдава с липсата на документи. Документални свидетелства действително липсват, но причината според мене е в слабо разработената у нас философия на историята, която единствена би могла да съобрази наличните и достъпни документи и свидетелства със закономерностите в историята, с нейната логика и с идеите, които я движат, за да се очертая пълноцветна картина на началото на българското историческо битие. Странно е и е дори нелепо, но българската философия на историята се проявява повече в литературата отколкото в науката. Защото да си философ, трябва да си надарен с въображение, да умееш да примиряваш противоречията и да намираш тяхната сложна диалектична връзка. Историческата литература далеч по-смело от науката навлиза в тези дебри на познанието и смело достига до интересни и нелишени от разум и аргументация изводи.

„Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” от Антон Дончев е такава именно „философия на историята”. При това много стройна и последователно развита философия на историята на създаването на Първата българска държава и формирането на българската народност. Тук не става дума само за някакъв проблем или идея за историята на определен момент или явление, а за цялостна концепция, за откриване на цялата система, в която се подготвя, протича и завършва процесът на образуването на държавата на славяните и прабългарите.

Създаването на славянобългарската държава не е случаен факт, а проявление на Божия промисъл. Божият промисъл е неразгадаем, но Бог дава множество знаци, чрез които го разкрива и подсказва на човека в каква посока се движи историята. Антон Дончев разказва за такива знаци, проявяващи се в съдбата на Аспарух и Кубрат. Техният живот е постепенно натрупване на предпоставки, които по-късно да отворят пътя и на славяните, и на прабългарите към историческия акт на тяхното обединение в обща държава. Тези знаци могат да се осмислят единствено от философията на историята и от историческата литература, в която те може и да са измислени, но са показани като логични и напълно възможни. Малкото факти, които са известни на науката от живота на Кубрат и Аспарух, са развити в повествованието именно като знаците на Божия промисъл за българите и България. И двамата владетели преминават през целия път на историята, запознават се с траки, славяни и ромеи, с варварските племена и народи, за да свържат чрез себе си тяхното участие в родната ни история.

Писателят подчертава няколко опорни места в историята. Първото е, че и славяни, и траки, а и самите прабългари далеч преди да започне процесът на тяхното единение на Балканския полуостров усещат необходимостта от съвместното си съществуване, за да оцелеят под напора на предстоящите събития. И предприемат действия за ускоряване и осъзнаване хода на историята. Те разбират, че Византия ще бъде техен общ враг, но и кърмилница на тяхната обща култура и цивилизация. Затова я опознават издълбоко, преживяват нейния бит, морал и начин на мислене и се готвят усилено за решаващата среща с нея.

Аспарух, а преди него баща му Кубрат, изучава културите и религиите на бъдещите родствени племена. Той сам става „политеистичен” - в смисъл, че започва в някаква степен да почита славянските и тракийските богове, наред с Господа на ромеите във Византия. Антон Дончев не твърди, че бащата и синът са приели християнството, но постоянно подчертава, че те познават християнството и почитат Иисус Христос - най-малкото като Бог, равен на боговете на своите племена. Но същото важи и за княз Слав и жрецът Терес и техните съплеменници. Така въпросът за образуването на българската държава се превръща във въпрос на естественото сближение и сродяване на култури, интелект, морал, познание, а чрез това и средство за оцеляването им. Антон Дончев прокарва идеята (при това художествено и научно достатъчно убедително) за идейната и културната изравненост на тези племена. Чрез тази изравненост обединението става лесно и безболезнено, а сливането - сравнително бързо. Т.е. става дума за „цивилизационен избор”, за Божи промисъл, а не за военна авантюра, набег на варварин срещу уседнал, на случайна среща на племена, след която нуждата ги принуждава да обединят усилията си срещу Византия - както впрочем твърди открито или с известни недомлъвки  нашата историография.

Не е случайно, че значителната част от повествованието на романа (повече дори от  ?) обхваща „предисторията” на славянобългарската държава, узряването на идеята за нея, подготовката за осъществяването й. Богатият и смислен духовен живот на прабългарите, славяните, траките и ромеите, който авторът описва, доказва цивилизационния характер на процеса на формирането на държавата и че в него те участват съзнателно и по своя воля (подчинена, разбира се, на Божия промисъл). Скитническият им живот не им пречи да се задълбочават в познанието и в мисленото и взимат важни и аргументирани решения след анализи и размишления на мъдреци и дълбоки мислители. Това са хора смели и решителни, но и фини, отговорни, умни, чувствителни. Впрочем, за техните военни умения се разказва малко в романа, защото не те са най-важните. Важно е не толкова онова, което е плод на силата, храбростта и военното майсторство, а на ума и сърцето.

Както и в останалите си романи, така и в „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” Антон Дончев разказва от името на летописец и предава този разказ в стила на средновековната  летопис - протяжно, леко приповдигнато, с красиви думи, тежко. Но самият летописец дискретно стои зад разказа, появява се рядко, но достатъчно категорично звучи гласът му, за да нямаме съмнението, че четем измислици. Но аз не бих казал, че романът е епически, макар да е обемен и да обхваща много дълъг исторически период . Той е по-скоро социално-политически роман, показващ как няколко разпадащи се власти се преливат в една силна и предопределена от Божия промисъл власт. Тук виждаме как разпадът и слабостта на отделните елементи раждат единението и силата на новото политическо тяло.

Четирите части на този забележителен роман носят показателни названия: „Степта”, „Константинопол”, „Подунавието” и „Началото”. Всяка от тези четири части повествува за един от стадиите на Първата българска държава”: зачеването, появата на зародиша, износването му и неговото историческо раждане.

3.

Антон Дончев лансира и разработва художествено една много интересна идея: Аспарух и държавата му като „проект на Византия” за усмиряване на славяните и запазване на северните граници на Империята. Кубрат и Аспарух са живели и учили в Константинопол и там са били под постоянно наблюдение и дори ухажвани от императорите с оглед бъдещи съвместни действия. Васил Златарски привежда свидетелства, че Кубрат дори е бил покръстен. В романа Аспарух научава много за живота на баща си във византийската столица от героинята Хелиодора и от много други местни велможи, които съхранили незабравим спомен за великия пълководец. Аспарух не само много прилича на баща си според хората, с които се среща в Константинопол, но и повтаря живота и политическия му опит на водач и държавник. Приемат го навсякъде с уважение и почит най-напред като син на Кубрат, а после и като човек, надарен с огромни способности и с надеждата, че той един ден ще бъде съюзник на Империята.

В сложните времена Византия оценява кои са Кубрат и Аспарух и си дава сметка за ролята, която по-късно ще играят прабългарите в световната история и в съдбата на Източната Римска империя. Това разбира се не е политологичен анализ и прогнозиране на бъдещето, а преценка на личните качества и съобразяване с огромното обаяние, което бащата и синът притежават. Според  Антон Дончев в Константинопол са си давали сметка за предстоящото ново Велико преселение на народите, при което прабългарите ще тръгнат на Изток и ще потърсят сами нови места за установяване. Натискът срещу тях на арабите ще ги принуди да поемат, но не към неизвестното, а към опознати от тях земи, населявани от славяните. Византия се готви да ги посрещне, но не с военни приготовления и усилване на северните си граници, а с образованието и възпитанието на Аспарух, с омайването му от жени, сприятеляването му с ромеи и евреи, които да му бъдат първи и най-близки съветници в бъдещата му дейност на велик хан - макар сам той да се готви да стане жрец, а не пълководец. Византия залага на силните и умните, на мъдрите и младите, на тези, които имат здрава ръка, светъл ум и умеят да боравят с оръжието.

В основата на цялата тази политика, която превръща прабългарските ханове герои и на византийската история, лежи принципът „Разделяй и владей”. Византия, в романа на Антон Дончев,  добре си дава сметка, че историята на прабългарите неизбежно ще се преплете с историята на славяните и траките. Това е много важен момент в развитието на романа и в идеята на Антон Дончев за историята. Тя разбира това във време, когато трите народа живеят на огромни разстояние един от друг и от нея също - дори все още  нямат никакво намерение не само да живеят заедно, но и да пресекат съдбите си.

Византийският проект иска прабългарите на страната на Империята, защото разбира каква сила се крие в Аспарух, в неговото военно умение, в ума и ръцете му. Византия знае какво представляват прабългарите и се надява заедно с тях да отрази арабското нашествие - и изобщо нашествието на исляма срещу себе си. Както и да усмири славяните и да си осигури с тази политическа маневра мира и спокойствието. Антон Дончев лансира напълно логична теза. Великата империя винаги е търсела не само военни, но преди всичко политически и дори психологически решения на сложите геополитически проблеми, които историята е поставяла пред нея. Тя е осъзнавала и силата на създадената от нея цивилизация. Всъщност, Византия малко е покорявала земи и народи непременно чрез войни. Тя е империя на цивилизацията, културата и духа, които са включвали в състава й страни, които били независими политически. България е била една от тях през цялата история на своето съществуване през Средновековието.

4.

Славянобългарската държава обаче е създадена по проекта „Аспарух”. Този проект има друг смисъл, коренно различен от византийския и в никакъв случай не е обикновен резултат от т. нар. преселение на скитащите народи от Изток към Запад. Макар че се осъществява именно като такова преселение. Ако го нямаше, не би било възможно да стане реалност. Антон Дончев размишлява върху това кое именно е задвижило прабългарите да тръгнат към Подунавието (защото той смята, че те са тръгнали именно натам и то съзнателно и целенасочено) и да се установят завинаги между Дунав и Балкана. То, разбира се, не е търсене на прехрана, на нови пасища и заслон от бедите, които природата и войнствените вражески племена постоянно сипят върху тях. Средновековните народи живеят в постоянни войни; те са техните обичайни състояния. Когато не воюват, оръжията им ръждясват и войните стават лениви и бързо загиват. Аспарух на Антон Дончев размишлява за противоборството, заключено в Стария завет между „земеделеца и конника”, между Каин и Авел. Той знае, че народът му не може вечно да съществува „на коне” и че един ден непременно ще уседне и ще хване ралото и ще започне да сее и жъне, да строи домове. Аспарух е видял могъществото на Византия, разположила се върху земята, за да пребъде там вечно.

Аспарух обикаля много земи, среща се с различни хора, изучава техния бит, вярвания и култура, за да прецени с кого един ден ще осъществява своя грандиозен държавен проект. Той проумява защо земеделецът убива конника, защо е по-силен и остава в живота. Тази истина за двамата библейски братя, синове на Адам и Ева, отваря пътя към славянобългарската държава между Дунав и Балкана.

Самата държава не се образува механично. И тук трябва непременно да изтъкнем богатото майсторство на писателя, който в биографията на своя главен герой вмъква събития и хора, които правят процеса почти незабележим и естествен. Да погледнем само жените в живота му: Акага е болгарка, Земела - тракийка, Лада - славянка и Хелиодора - ромейка. Всяка една от тях дарява не просто себе си, а културата на народа си, неговата религия и начин на възприемане на света. Така Аспарух изгражда най-напред в себе си това единение, проверява неговата жизненост чрез собствената си съдба, чрез действията си на пълководец и творец на историята.

И понеже е творец на историята той съзнава, че най-големият му съперник и враг в историята е Византия; тя застрашава живота на народа му, но и могъществото на държавата, която той иска да създаде. В концепцията на Антон Дончев българската държава се образува, за да съперничи на Византия и да я измести от историята. Тя има това право, защото наследява всичкия опит на народите на Изтока заедно с опита и цивилизацията на Източната Римска империя. Той търси мястото й в близост до Византия, защото са му е близка духовната същност на славяните. Затова смята, че земята между Дунав и Балкана трябва да е неговата нова родина.

Аспарух е готов да сътрудничи на византийския император, но не като предводител на народ от степта срещу уседналите славяни и траки, а като водач на преобразения си народ, който заедно със славяните започва своя нов път. Държавническата му мъдрост му подсказва, че не бива да е оръдие на чужди имперски интереси и амбиции. И че на Византия й липсва онова, което той носи в себе си и което иска да влее в славянската душа.

5.

Антон Дончев е писател, който изразява началото на разпада на колективистичното общество през  60-те години на ХХ век. Този разпад още не се осъзнава от обществото, но се усеща от литературата и се изразява в творчеството на най-големите писатели от онова време. Той продължава до средата на 80-те години, когато окончателно са установява индивидуалистичното общество (за механизма на смяната на колективистичното с индивидуалистично общество вж. моята книга „Философия на литературната история”). Това е драматично време, в което личността се усеща постоянно заплашена, неуверена, разколебана, унила, трудно намираща опора и вяра, обезверена и жадуваща единството на общността, в която е живяла до преди малко. Историческата литературата на преживяващото разпад общество е със сюжети на точно такъв тип общества от миналото. Тя там търси аналогиите и поуките за излизане от тежкото състояние на обществото и личността.

В „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” Антон Дончев описва разпада в обществата на прабългарите и славяните, а и на ромеите. Могъщият Кубрат е вече стар и немощен, за да изведе племето си от заплахата за изчезване. А той няма идея как това трябва да стане. Кубрат живее с миналото и не осъзнава опасността, която вече тегне над народите като неговия. Степта е вече само символ на волност и непобедимост. Дошло е ново време, което е установило нови правила и закони, еднакви за всички племена и народи по земята. Тези именно закони разрушават единството на Кубратовия народ. Същото става и със славяните. Митологията и езическите богове вече са неспособни да крепят вътрешната им мощ и жизненост. Траките са на изчезване, след като са преживели същите вътрешни трусове и закономерности. В такива исторически моменти и изпитания ролята на водача нараства неимоверно много. Той трябва да стане спасителят. Ала не винаги дори и най-великият предводител осъзнава разпада, за да прозре какво трябва да направи, за да може народът му да оцелее и пребъде.  

Но как може да стане това?

Антон Дончев търси отговора на този тежък философски въпрос в историята на траки, славяни, прабългари и ромеи.

Според Антон Дончев хан Аспарух намира сили да преодолее и дори да скъса с идейните и религиозните предразсъдъци в името на новата голяма цел. Неговият народ винаги е живял върху конете, а сега той му налага да слезе от тях и да се хване в ралото и да оре земята на славяните. Това е рязък обрат в живота, но необходим за оцеляването. Обстоятелствата налагат такъв обрат и е задължително да се съобразяваш с тях, ако желаеш да останеш в историята. Не е достатъчно обаче да скъсаш с традициите и предразсъдъците. Необходимо е и да гледаш и виждаш перспективата, бъдещето, проекцията на историята след години и векове. Ако се затвориш в това да търсиш единствено начини да оцеляваш в момента, да се избавиш от временните несгоди, нищо няма да постигнеш. Значението на Аспарух на Антон Дончев е именно в прозорливостта и мъдростта му, които го извеждат над дребното и моментното и поставят участта на народа в мащабен исторически план.

Аспарух на Антон Дончев избира единението с другите народи върху принципа на братството и борбата срещу общия враг. Той намира както тези, с които да живее заедно, така и този, срещу когото новите му братя-народи ще се борят, за да го победят и изместят от историческата сцена. Това, видимо, е и историческата истина за образуването на славянобългарската държава: учредяване на братство по общите цели и грижи, а не механично сливане или подчиняване насила на единия от другия. При такова подчиняване неизбежно ще последва по-късно съпротива, която може да разцепи това единство.

Ето как разпадащите се единства се сливат в една общност, чрез която се преодолява разпадът и се формира колективистичното общество. Това е голямото умение на княз Аспарух в трактовката на Антон Дончев: не просто водач, а стратег, който държи властта, понеже мисли за бъдещето.

Затова и успява да надживее времето и проектът му да продължи и днес да функционира.