ЩЕ ДОЙДЕ ЛИ ПОСЛАНИЕ ОТ ПЕШЕХОДЕЦ, АКО Е ВЕЧЕ АНГЕЛ
Светозар Аврамов е роден на 27 октомври 1957 г. в София. Автор е на шест стихосбирки. Сред тях - и „Приживе”, продукция на издателство „Лице” от 2010 година.
Интересно, докато се подготвях да пиша за Светозар Аврамов, все си мислех, че няма как книгите на човек, който носи такова име, да не са със заглавия, които препращат по някакъв начин към светлината и живота - заради „светлите зари” в едното и заради „Аврам” в другото, защото Аврам в превод от староеврейски означава „баща”, т.е. този, който е създал живот, човек. И не се излъгах. Заглавията на три от книгите на Светозар Аврамов са свързани със светлината: „Светлинен брод” (1994), „Просветление” (2000) и „Изправен като светлина” (2005), а другите три - „Надеждата, че сънуваме” (1992), „Възкръсващ живот” (1997) и „Приживе” (2010) - с живота. Друг е въпросът, че животът е следствие на светлината, продукт на светлината и е немислим без нея. Спомняте си, предполагам, че в ден първи от сътворението „рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина… и отдели Бог светлината от тъмнината…” (Битие 1:3-4). И едва след появата на светлината започва в останалите дни на сътворението верижната реакция със създаването на небето и небесните светила, земята, животът на нея, който някои наричат сън или илюзия, и накрая като несъмнен венец на творението идва човекът. Светозар Аврамов има чудесна илюстрация на взаимосвързаността между живота и светлината - едно тристишие, онасловено „Съживяване”:
Каква ненаситна светлина:
докато съзерцавам самотата -
на перото ми кацна светулка!
Без светлината животът е невъзможен. И е невъзможен човекът. И същевременно - човекът е този, който единствен измежду съществата на света може да култивира в себе си светлината - не толкова и само като физическа субстанция, а като субстанция духовна, като състояние на духа.
За пръв път ми се случва да видя и да осъзная подобна тайнствена връзка между името на поет и названията на неговите книги. Да, асоциации от този род са понякога рисковани, понякога - случайни. Но в случая се събраха толкова случайности на едно място, че не можех да не ги забележа и да не ги споделя - без какъвто и да е риск естествено, просто защото са очевидни.
_ _ _
Стиховете на Светозар Аврамов не грабват веднага, не изпълват човека със сладостна нега и огнени страсти. Те са толкова чисти и ясни, прозрачни откъм смисъл, овладяни откъм чувство, бистри откъм внушение, спокойни и равновесни, лишени от гръмкост, от бъбрива метафоричност, свенливи и честни, че няма как да се врязват като меч в сърцето, да нахлуват като среднощни убийци в него или като фатална любов да разбиват душата и да я оставят обляна в сълзи, задръстена в развалини. Стиховете на Светозар Аврамов някак… прииждат в човека. И едва ли случайно една от открояващите се думи в поезията му е глаголът „прииждам”.
Стиховете на Светозар Аврамов прииждат в човека отвсякъде - през кожата, през сетивата, през съзнанието и несъзнанието, през душата. Прииждат като вода, като вятър, като светлина, а най-точно - като някаква прозирна, почти незрима субстанция, прииждат, изпълват го, препълват го, щадящи и нежни. И… отиждат от него, изтичат нанякъде - като че някъде вътре в него, а всъщност навън, натам, откъдето и са дошли…
Все повече започвам да се взирам в пътя,
който извървях.
Не виждам знака
на зловещото,
не виждам
пустота,
самотност
и
безвремие.
Величието - мисля си -
не ни принадлежи
приживе.
Животът е навярно бездна от страдание,
навярно - бездна от любов!…
Животът е навярно точно туй,
което ще се случи след смъртта ни,
което се е случило до днес.
Животът ни не е това, което чакаме сега -
в мига на жажда за признание.
Животът никога не би могъл да бъде
венец от днешна слава!
Животът ни със сигурност е белег
от слова и багри,
които бъдещето ще признае!…
Животът ни навярно е това,
което предстои!
Животът ни, Ваятелю,
със сигурност ще ни извае!
Някога.
…След нас!
Това е „Друго писмо до Светлин”. Знаменателно стихотворение в няколко посоки.
Първо, защото по неоспорим начин откроява дарбата на Светозар Аврамов да воюва, да спори, да не се съгласява с това, което не му харесва, но не като вади меч и реже глави, а още преди мечът да излезе от ножницата, преди ръката да го вдигне… - с умението да подхване силата на противника и да я обърне към самия него; с енергията на овладяното внушение, на овладения смисъл. Защото стихотворението е реплика към откъс от „Писмо до Светлин” на Константин Павлов, поставен като мото: „…Напред! И пак напред! Сега остава най-зловещото и най-заслуженото наказание: Величие! Безвремие! Самотност! Пустота!”. И тъй, в началото на своето „писмо” Светозар Аврамов отрича твърдението на Константин Павлов, но не с други думи, а със същите. Просто ги лишава от смисъла, който Константин Павлов е вложил в тях, лишава ги от силата им и им придава друг смисъл, друга сила. Другояче казано: поел тяхната енергия, той я обръща срещу самите тях: взирайки се „в пътя, който извървях… - казва той, - не виждам знака на зловещото, не виждам пустота, самотност и безвремие”. И едва после започва да „приижда” собствено контрааргументът му: „Животът е навярно бездна от страдание…”.
Второ, „Друго писмо до Светлин” по неоспорим начин илюстрира чудната способност на Светозар Аврамов да обуздава и владее силата на думите и така да придава на значението им нови нюанси, да изнамира неочаквани дълбочини в тях, за да зазвучат те сами в себе си още по-обхватно, още по-вглъбено, още по-съкровено. Забележете, тъкмо тръгва контрааргументът му - и зараждащата се в него мощна сила веднага е обуздана от поета. При това - чрез две-три служебни думици. Да, има в граматиката едни т.нар. служебни думи. Светозар Аврамов ме накара да погледна по съвсем различен начин и на тяхното наименование, и на тяхната роля, и на тяхната „служба” в речта.
Направи ли ви впечатление всъщност колко пъти в „Друго писмо до Светлин” звучат думите „навярно” и „със сигурност”. Сами по себе си, както и да ги обръщаме и преобръщаме, тези думи по никакъв начин не биха могли да се причислят към „поетическия реквизит”, с който боравят стихотворците на всички времена. А в случая поетът ги използва, без да се съобразява с това, че са „служебни”, че, погледнати отвсякъде, са непоетични. Напротив, напротив… Той именно затова и ги използва. Той ги е наел на „служба”. Това са „стражите”, които обуздават енергията на останалите думи. И я обуздават, защото Светозар Аврамов просто не иска да превръща словото си в обвинение, в емоционален взрив, в помитаща стихия, макар че има чудесната възможност и оправдание да го направи, след като тъй непримиримо не е съгласен с твърдението на Константин Павлов. Затова и използва служебните думи той, за да омекоти словото си, сякаш сам постреснат от силата, която то неочаквано е придобило. И в този контекст дори неговото умозрително „мисля си…” започва да звучи умилително, поетично, някак беззщитно…
Трето, стихотворението е знаменателно и защото Светозар Аврамов го е построил върху играта с цяла една философия за живота, изкристализирала в духовните търсения на Изтока - философията да живеем ТУК и СЕГА.
Защо мисля така? Защото всичко в живота най-често не е това, което изглежда на пръв поглед. Ето, стихотворението е реплика към Константин Павлов, а думите на Константин Павлов не се отнасят до времето. Неговото „сега” в случая не означава отрязък време и не носи смисъла на „в този миг”. То по-скоро значи „вече”, което вече е нещо съвсем друго. Светозар Аврамов просто се е „подпрял” върху времевото значение, за да защити своите енергетично натоварващи се все повече и повече опровержения на мотото, тръгнали от директното отрицание: „Не виждам знака на зловещото, не виждам пустота, самотност и безвремие. Величието - мисля си - не ни принадлежи приживе”. И, съгласете се, наистина няма как ТУК и СЕГА да се види нещо, което не съществува. ТУК и СЕГА няма „величие”, „безвремие”, „самотност”, „пустота”. ТУК и СЕГА е реалност, която Е. ТУК и СЕГА има багри, звуци, миризми, неща - живот, който може да се види, да се чуе, да се помирише, да се докосне. „Величие”, „пустота”, „самотност”, „безвремие” са понятия. Те не съществуват в реалността. По-точно - съществуват, но не в реалната, а във… виртуалната реалност, ако мога така да нарека реалността, която е в главата на човека и представлява всичко друго (представи, съждения, понятия, категории, оценки, констатации, спомени, мечти и т.н.), но не и нещо, което реално съществува.
В реалната реалност животът е това, което Е. Във виртуална реалност животът може да бъде всичко. В реалната реалност е възможно само това, което вече се случва. Във виртуална реалност всичко е възможно, включително и това - да живееш не ТУК и СЕГА, а НЯКЪДЕ и НЯКОГА (или НИКЪДЕ и НИКОГА) - в миналото („което се е случило до днес”) и в бъдещето („което ще се случи след смъртта ни”), без изобщо да разбереш, че си живял.
А след като нещо не е и не може да бъде ТУК и СЕГА, след като то няма реално отношение към нас и към живота, който живеем, а не който измисляме; след като няма и никакви знаци, че то е било в нашето минало и е имало реално отношение към нас и живота, който е минал; след като то навярно - НАВЯРНО! - ще бъде, но някъде там, в бъдещето, когато нас няма да ни има, дали изобщо си заслужава да му обръщаме внимание, да му отделяме енергия и сила, както мнозина от нашите събратя по перо правят на чаша в „Монпарнас” или в безсъниците си нощем, мерейки величината на своето величие в литературата? Та това е все едно да пълниш каците без дъно на Данаидите - колкото и вода (енергия, сила, живот) да наливаш в тях, те все празни си остават. А енергията изчезва от теб. Изчезва силата. Изчезва животът… И затова… „Животът ни не е това, което чакаме сега - в мига на жажда за признание. Животът никога не би могъл да бъде венец от днешна слава…”, - както твърди Светозар Аврамов. И тук - другата роля („служба”) на служебните думици „навярно” и „със сигурност” - да разколебаят смисъла на директно прокламираните от поета „истини”, в които той съвсем не е убеден, защото не е сигурен дали въобще съществуването на „величието” в реалността е възможно. И оттук - индиректното внушение: ако искаме да съхраним в себе си живота, да бъдем истински живи, ДА БЪДЕМ, трябва да живеем живота реално, а не виртуално. Поетът си дава ясна сметка за разликата между едната и другата, реалната и виртулната реалност:
Не викайте духа ми уморен
да се завръща след смъртта ми!
Не ви е нужен споменът за мен.
А приживе ме прегърнете пламенно!
„Приживе”
Затова и „приживе” също е от знаковите думи в този сборник. Тя не се натрапва с онази настъпателна настоятелност, с която се натрапва глаголът „прииждам”, но пък е заглавие не само на стихотворение, отделено като „програмно”, а и на книгата.
ПРИЖИВЕ е другото лице на ТУК и СЕГА, другото измерение. ПРИЖИВЕ има неща, които се случват. Има думи, които говорят - „като топъл дъжд” („Съзвучие”). Има близки. Има приятели. Има „път напред”, който ни предстои - „до Смисъла” („Код”). Има душа, която „бавно въздиша от обич” („Прииждане”). Има музика, която „примамливо звучи” и любимата приижда „като светлина край извора” („Светове”). Има високото познание, че „любовта не е миг, а история” („Присъствие”). Има вяра, че „този болен свят е излечим” („Упование”). Има „идваща зора”, огнище в остаряла къща, цвете в саксия, черна ваза, старо дърво и дърво цъфтящо, влюбена луна. Има малък човек, спрял на пътя. Има стар параклис, който чака да се покаеш, вместо да умираш. Има кей и синя мъгла наоколо, и ангелски криле, и „сините пространства на всемира” („Пред буря”). Има залези… „залези - топли въздишки”, „залези - есенна равносметка”, „залези неочаквани”, „залези необятни”, „залези тлеещи”, „залези - златни пристани” („Ескизи за залеза”). ПРИЖИВЕ „дълбока флора у жената грее… и аз самият се превръщам в цвете” („Флора”). И листата танцуват. „И призори като видение явява ми се в бяло мама, разказва ми за живия живот, отминал като миг…” („Краят на деня”).
Всичко това го има! Има го не само в поезията на Светозар Аврамов, а и в деня и нощта на Светозар Аврамов. В деня и нощта на живота. То е истинско, а не измислено! Поетът просто го е фотографирал - през обектива на своята неповторима индивидуалност, през причудливия обектив на поезията, и в бренността му е втъкал елементи на вечността.
Как внезапно и тихо си тръгна, творецо изящен!
Ненаситно очаквам в живота ми ти да се върнеш!
Преживях ли всемирната скръб и какво ли ме плаши?
Прегърни ме! Не вярвам завинаги в твоята смърт!
„Баща ми”
Животът свети със собствената си светлина и заедно с нея си отива. А творецът вгражда в живота частици от онази изначална светлина, сияеща отвъд видимата светлина, частици от онази първозданна светлина, от която сме тръгнали, привнасяйки в него свойствата на небесността, на отвъдността, на безсмъртието. „Ще дойде ли послание от пешеходец, ако е вече ангел?” - пита Светозар Аврамов в стихотворението „Кой може полета да отмени, когато е последен”, посветено на Николай Кънчев, и така той възкресява мъртвия си приятел за вечността.
Заради това вероятно и съществува поезията, за да втъкава в тленното нетленността и да го заразява с надежда (макар че нищо лошо, ако поезията служи и само за разтуха). И затова вероятно трудът на поета под слънцето има смисъл.
