ЛЮБОВ
ЛЮБОВ
Преди да закръжи край мен дъхът ти
и ти от него да изплуваш там,
те нося дълго
нежно в мен прикътана -
в утробата на своя женски плам.
И стаята без вино е пияна,
танцуват и прозорци, и врати,
самичък се затопля порцелана
и като вена прагът ми тупти.
Леглото чака и блести от кола.
„Добре дошла!” докато изрека,
аз разкопчавам бялата си шнола
и те потапям
в златната река.
Като змиорка ти се плъзваш
гладко -
и сляпа знаеш пътя си, нали?
Преди дъхът ти да ме парне сладко
и от надежда
да ме заболи…
ФЛУИД
Към теб ще тръгне моята следа
в оная нощ,
забравила коя съм…
В сребристобял отблясък
над града
каменността ти
ще се сгромоляса.
Ще бъда само сянка-
на жена
или на облак,
минал като тътен.
Една дълбока липова вълна
ще плисне
и ще напои гръдта ти.
И ще избухнат всички дървеса.
Ще запламти асфалтът в ласка груба.
Аз ще раздвижа
твойте небеса
и-
лека като пух
ще се изгубя…
***
Звездите сипят бяла слама
и капят, зрели до премала.
Нима от зрителна измама
топи се
грешното ми тяло?
В разнежената си каскада
щурците полудяват вече.
С каква космическа наслада
отлиташ
толкова далече?
Нощта от мене те огражда,
но ако все пак тя те пусне,
помилвай
с устни
моите устни,
до кръв напукани от жажда.
За тези устни, изгорели
от пламъците на сърцето,
един гевгир череши бели
ти набери ми от небето.
Аз и костилките горчиви
във жаждата си ще преглътна,
че лятото ни си отива
почти като звезда безплътна…
СРЕДНОЩНА КОСИТБА
Намираше небето свойта древност
в изгубилия паметта си свят.
Луната се наяждаше от ревност
под облачния тайнствен кръговрат.
И
като съчка пламна в нас покоя.
Възбуден въздух
топло заръмя
и ти ме сграбчи алчно като своя
сочна и орна
ивица земя.
Залюшна ме
в ръцете си огромни
един извезан от звезди хамак.
И падах.
И летях.
И чупих стомни.
Узряла бях.
И сърп косеше злак.
ПОД ДОМИНОТО
Преди онази среща с тебе,
аз в дълъг шал коси прибрах.
Под домино очи погребах
и слях се с шумната тълпа.
Заплувах в плясъка на думи,
неразбираеми за мен,
с лица на карнавал от глуми
по вадички от грим стопен.
Почти ме всмука тази вечна
всеядност лакома -
града.
Бях непозната и далечна,
внезапно
паднала звезда -
сама в стихията от краски,
в помитащата им вълна…
Но ти, посред стотици маски,
по устните
ме разпозна!
***
Хванах очите ти в своите,
във светлина ги окъпах и със кръвта си ги стоплих.
Бяха тъй гладни - накърмих ги.
Плакаха дълго - люлях ги.
Как да ги пусна бездомни, ще се изгубят по пътя си,
други очи ще ги хванат…
Помня,че беше им хубаво - приказно и все пак истинско.
Клепачи стиснах - завинаги мои да станат очите ти,
никога да не ги пусна…
Колко стояха в капана си моите галени пленници?
Помня ги как се изкопчиха -
сити,
уверени,
стоплени
и свободата си - волната -
сякаш внезапно потърсиха.
Свят пъстроок, ненагледен,
ей ги, към тебе са тръгнали.
Ала понякога, скришом,
знам, че назад се обръщат
там, дето беше капанът им…
ЗАКУСКА НА ТРЕВАТА
С хляб и сол - малък пикник в гората.
Двойно бягство от шум и лъжи.
Между нас, кръгла като Земята,
юлска диня спокойно лежи.
Тя, под слънцето южно узряла,
е за скромния обед разкош.
Грехота е, остане ли цяла,
а пък аз не съм взела нож…
Оправдаваш ме нежно, но плува
тъмен облак по твойто лице.
Ти с напукани устни жадуваш
сладък скреж от узряло сърце.
Как е сочна самата представа
по езика ти сок да тече…
И мигът помежду ни застава -
необяздено диво жребче.
И достига върха на тревата
ускореният пулс на кръвта.
Боже мой, ще простиш ли душата,
щом за сладост зове след солта?!
Този зов първобитен
отлично
проследяваш по мъжки и ти -
диня цепиш на две, а космично
разлюляна
земята трещи!
В КЪЩАТА НА КАЛИОПА
Плиска Дунава, светлее мъжката му красота.
Във прегръдката на кея е притихнала нощта.
Малка точица от восък под догарящата свещ.
Светлината влиза косо, позлатява вещ след вещ.
Янтар, кадифе, коприна - меки гънки суета.
Ароматно крие скрина тайните на любовта.
Как припряно някой хлопа! Чий е този дъх стаен?
Две очи за Калиопа, а пък сякаш парят мен!
ДИВА
На Айседора Дънкън,
приятелка на Сергей Есенин,
загинала трагично
С каква непредвидима дълбина
ръми.
И по есенински е тъжно…
Нозете боси са виделина
извън предначертаната окръжност.
Между гърдите - сключени ръце.
Там, гдето слънчевият възел бие.
На свободата дръзкото лице
извива горда лебедова шия.
Мрак, утаил в стакана си танин,
заплита се в сатенени ресници.
И тя - в един попътен балдахин -
царува над царе и над царици.
Но край врата й - лебед снежнобял-
в един миг
със ръка незрима
Смъртта затяга своя дълъг шал -
като безсмъртие -
неумолимо.
СКИЦНИК
Шумното евтино барче сливаше с ъгъла сляп
малко безпомощно старче - сякаш че мухъл връз хляб.
Хубав свят - влюбен и весел - въглени в профил, анфас
виждаше с поглед невиждащ своя угаснал контраст.
Диплеше зимата хладна бяло до смърт кадифе.
Пиеше с тръпка последна радост от кръв и от плът -
на сервитьорката бледна младата пърхаща гръд.
Въздухът с присмех цигарен ваеше в призрачен свят
всички пропуснати гари, литнали нейде назад…
Диплеше зимата хладна бяло до смърт кадифе.
Пиеше старчето жадно своето късо кафе.
Пиеше с тръпка последна радост от кръв и от плът.
На сервитьорката бледна младата пърхаща гръд.
Въздухът с присмех цигарен ваеше в призрачен свят
всички пропуснати гари, литнали нейде назад.
Хиляди малки снежинки чакаха вън в самота
старчето вече да тръгне и да потъне в нощта,
и, с отзивчивост на феи, мислеха с бели челца
колко са жадни за обич всички големи деца!
