ОЧИ ПОД НАЕМ
Дарин го виждаше често там, на ъгъла, до магазина за модно облекло и обувки, на главната улица. Стоеше неподвижен до вратата на магазина, ей така, сякаш продавачите бяха поставили пред витрината пластмасов манекен, който от време на време обличаха с току-що получените нови дрехи, за да видят минувачите какво се продава вътре.
Беше слаб, висок, мургав, с хлътнало лице и много приличаше на пианист. Дарин не можеше да разбере, нито да си обясни защо му прилича на пианист. Може би защото ръцете му, твърде дълги, винаги стърчаха от късите ръкави на сакото му, а пръстите му - тънки и нежни, приличаха на изящни пръчици, изваяни от слонова кост. “Ако беше здрав, какво ли би могъл да работи с тези пръсти? “- питаше се често Дарин, когато минаваше покрай него.
И зиме, и лете той си стоеше там, до магазина, загледан унесено над главите на хората. Изглежда някой, някъде все пак се грижеше за него. Беше чисто облечен, често избръснат. Дрехите му бяха малко старомодни, твърде широки за него или твърде тесни, но той разбира се не обръщаше внимание на това. Беше зает със своите мисли, потънал във вечно мълчание и съзерцание. Имаше черна шапка, с широка периферия, сякаш взета от реквизита на някой театър, която закриваше половината от лицето му. На крехките му пилешки рамене се спускаха дълги вълнисти коси. Приличаше на човек, пристигнал от друг свят, попаднал по погрешка тук, не знаещ къде и при кого да отиде, застанал завинаги до магазина за модно облекло и обувки. Сигурно първите дни, когато се беше появил, хората го разглеждаха учудени и с любопитство, но после бяха свикнали с него и сега като че ли никой не го забелязваше. Как живее, от какво живее, кой го храни и къде спи - това беше тайна, но и никой не си задаваше тези въпроси. Всички минаваха покрай него, забързани, някои влизаха в магазина, а имаше и такива, които му подаваха по някоя и друга монета, защото мислиха, че проси, а той не просеше и никога не протягаше меката си длан с дългите бели пръсти, които приличаха на клавиши на пиано.
Почти всеки ден Дарин по два пъти минаваше по главната улица, покрай магазина за модно облекло и обувки, но винаги гледаше да мине по-далече от витрината на магазина. Изпитваше някакъв неопределим страх от лудите. Този като че ли беше тих и кротък, но Дарин избягваше да го погледне. Понякога се питаше какво ли се е случило, как и защо е изгубил разсъдъка си, но не търсеше отговор на въпросите си, а продължаваше забързан към историческия музей, където работеше.
Във всеки град има по някой луд, казваше си Дарин, и това май е напълно нормално. Както има умни и глупави хора, високи и ниски, бедни и богати, така навярно трябва да има нормални и луди. Животът е многообразен и никога човек не знае къде свършва нормалното и откъде започва лудостта. Границата е толкова неуловима, че понякога се питаме лудост ли е това, което сме свикнали да вършим всеки ден без много да се замисляме, или е напълно естествено и нормално. Често пъти ние, нормалните, правим толкова безсмислени неща, които и на най-лудия никога няма да му хрумнат.
Лудият с черната широкопола шапка никога не говореше, мълчеше. Само от време на време кротко се усмихваше или тихо беззвучно плачеше. Сълзите му се стичаха по брадясалото му лице като бисерни струйки, но никой не го питаше защо плаче, а сигурно и той не би могъл да даде смислено обяснение.
Един ден обаче, когато пак мина покрай него, Дарин остана изненадан. Лудият говореше. Повтаряше непрекъснато едно единствено изречение: “Давам очи под наем Давам очи под наем.”
Дарин се усмихна и продължи. Както можеше да се предполага в думите му нямаше никакъв смисъл. Хората продължаваха да минават и отминават без дори да обърнат внимание, че лудият нещо си говори.
На следващия и на по-следващия ден лудият продължаваше монотонно да си повтаря: “Давам очи под наем.”, сякаш някой го беше курдисал като механична кукла или заредил батерията му и това изречение щеше да се повтаря, докато батерията не се изтощи.
Няколко сутрини подред Дарин по едно и също време минаваше покрай него и се чудеше какво ли си мисли лудият, откъде му е хрумнало да повтаря точно това: “давам очи под наем”, защо не казва например, давам дворец под наем или ракета под наем, в което разбира се също няма да има кой знае какъв смисъл или логика.
Въпросът, който си задаваше Дарин, започна да се върти като досадна муха в съзнанието му, непрекъснато монотонно да звучи като думите на лудия и да го дразни. Сигурно и аз не съм по-малко луд от него, казваше си Дарин, щом си задавам такъв безсмислен въпрос. Но колкото и да се мъчеше да прогони въпроса не можеше, защото той се беше залепил като дъвка в главата му.
Имаше подобни моменти, когато някаква мисъл обсебваше Дарин и той не успяваше с дни да се отърве от нея. Беше добре, когато тази мисъл беше свързана с научната му работа и обмисляше темата на някоя историческа статия, която възнамеряваше да напише. Тогава и той, като лудият, си повтаряше мислено едни и същи дума и наум развиваше темата на статията си. В такива дни Дарин не чуваше какво казва Дафинка, жена му, нито пък за какво го пита дъщеря му. Дафинка веднага забелязваше неговата разсеяност и започваше да се сърди. “Пак се отнесе, пак се върна в средновековието при твоите болярски скелети и черепи, за които само ти си въобразяваш, че са болярски.”
Той обаче не се обиждаше и не се сърдеше на Дафинка. Тя беше добра, но малко ограничена. Завършила само гимназия, работеше във фирма за недвижими имоти и въобще не се интересуваше нито от история, нито от наука. Живееше си в един неин свят, образуван от цени на апартаменти, вили и земеделски земи. Грижеше се добре за домакинството, за дъщеря им Рени, не досаждаше много на Дарин и затова той й беше благодарен, а може би и малко я обичаше. Когато Дафинка беше млада привличаше мъжките погледи със стройното си тяло, с дългите си руси коси и светлосините си очи. Тогава тя се вълнуваше от всичко красиво около нея, но после постепенно това нейно влечение към красотата и хармонията сякаш замря и тя заприлича на всички останали жени на средна възраст, малко наивна, малко глуповата, но добра по душа.
Една сутрин Дарин внезапно реши да заговори лудия. Това негово решение изглеждаше по-лудо, отколкото човек можеше да си помисли, но той си каза, какво от това. Не може ли човек да заговори един луд. Ако е трудно да заговориш непознат на улицата, защото навярно ще те вземе за луд, може би пък е лесно да заговориш един луд. След като си каза това, Дарин спокойно се приближи към лудия и напълно сериозен, с делови тон, подходящ за търговска сделка го попита:
- Какви очи предлагаш под наем?
Лудият се сепна и сякаш се събуди от вечния си полусън. Сигурно никога не беше очаквал, че някой ще го заговори. Бавно вдигна глава и погледна Дарин. Периферията на черната му шапка откри лицето му и за първи път Дарин видя очите му. Остана изумен. Такива очи никога не беше виждал. Трудно можеше да се определи цветът им. Те изглеждаха нежно резедави, много светли и излъчваха мека сияйна светлина. Колкото повече ги гладеше Дарин, толкова повече се смайваше. В тях сякаш играеха различни отблясъци, множество малки искри, които в един момент бяха зелени, после сини, а после с цвета на притихнало есенно море. Дневната светлина сякаш ги галеше. Дарин ги гледаше като хипнотизиран и потъваше в тях като в дълбоко бездънно езеро. Това не бяха очи на луд. В тях имаше светлина и погледът сякаш излъчваше завладяваща мелодия.
- Какви очи даваш под наем? - попита отново като в сън Дарин, без да може да се освободи от магическия поглед на лудия.
- Моите очи - каза спокойно и тихо лудият, като че ли това беше нещо съвсем обикновено и разбираемо и сякаш предлагаше колело или книга под наем.
Дарин стоеше като омагьосан и не знаеше какво да направи.
Всичко, което започна на шега, сега му се струваше сериозно и истинско. Той искаше да продължи към музея, но не можеше да се откъсне от лудия.
- Как? - попита Дарин пак така, като че ли сънуваше.
- Много просто - отговори кротко лудият. - Който ги вземе под наем, ще гледа света през моите очи.
- А аз мога ли? - попита пак и му се стори, че вече напълно е оглупял или полудял.
- Да, погледни през моите очи и ще се увериш.
Известно време Дарин стоя неподвижен като паметник и се чудеше в действителност ли води този безсмислен разговор с лудия или сънува, но после бавно се огледа и му се стори, че наистина гледа през необикновените очи на лудия. Стори му се, че по друг начин вижда познатата до болка главна улица. Къщите от двете й страни бяха необикновени, двуетажни, сигурно строени в далечните двайсетте години на миналия век с орнаменти и фризове по фасадите, но сякаш за първи път в живота си ги виждаше, макар че се беше родил в този град и хиляди пъти беше минавал оттук. Слънцето осветяваше прозорците и те блестяха като посребрени. Главната улица се изкачваше нагоре и оттук, от мястото, където стоеше лудият, се виждаше почти целият град с червените покриви, които приличаха на леко развълнувано море, с далечните заоблени хълмове като гърбици на кротко полегнали камили, с гъстата борова гора, която тъмнееше в далечината, загадъчна и мамеща. С учудване откри, че недалеч оттук е построен нов бял хотел, който прилича на лебед с дълга елегантна шия и който досега не беше забелязал, а там, в парка, вече се разхождаха млади майки с детски колички и рояк деца тичаха насам-натам. Нима в града ни има толкова много деца, запита се учуден Дарин. Досега сякаш не беше ги виждал и не беше се замислял, че всеки ден се раждат нови и нови деца. По-нататък една група от весели и шумни студенти бързаше към университета и му се стори, че отдавна е забравил за съществуването на университета. Какъв необикновен град, каза си неволно Дарин, сякаш за първи път го виждаше и за първи път попадаше тук.
Обърна се към лудия и тихо му прошепна:
- Благодаря ти.
гр. София, 24. 06. 2012 г.
