ИЗ „С ТРАКИЯ В СЪРЦАТА”
Стогодишнината от Балканската война, която се води за освобождението на Тракия, е добър повод да си припомним саможертвата на стотици, а може би, хиляди достойни тракийски синове и дъщери. И одисеята на много тракийски родове. Една от тях е на Георги Манолов Деведжиев от тракийското село Имрохор, което през далечната 1912 година се е намирало недалеко от Цариград, а днес е в неговите предели. За това село, родно място на предците ни, решихме да напишем книга и, помолена да ни раскаже за рода си, чиято потомка е Елена Сидерова, председателка на тракийското дружество в с. Осеново, Варненско, ни написа ето какво:
„Моят дядо, Георги Манолов Деведжиев, е роден в България. Заминава за Турция след Освобождението на България от турско владичество, за да търси работа и прехрана в Турция. Заселва се в с. Имрохор, там се оженва за Елена Янкова, с която създават здраво семейство. Добиват много имоти: около 200 декара земя, маслинови насаждения, 100 глави овце, коне и камили.Построяват си хубав дом, където отглеждат децата си. Моята баба Еленка четири пъти е раждала близнаци и когато те ставали на около 2 години, умирали. Накрая родила леля ми Калина и баща ми Тодор, както и момченцето Николчо. По време на Балканската война моят дядо Георги пренасял с камилите си оръжие за българите и бил издаден от съпругата на един от братята си и вкаран в Истанбулския затвор. Там почива от побоищата и от раните, които турците нанасят върху организма му. Моят баща, който бил само на 12 години, също бил арестуван и, когато отишъл на свиждане при баща си, лежал 40 дни в затвора заедно с него. В деня, в който почива дядо ми Георги в село изгаря братчето му Николчо, а една вечер през 1913 година турците опират пушките си в челата на моята баба Елена, на баща ми и на леля Калина и им казват: „Или в България с кораб, или в Анадола”. По онова време родителите на моята баба са били живи и сестра й Мария със съпруга си Вангел, като оставили всичко придобито в Имрохор, тръгнали за България с надеждата един ден да се върнат отново. Тук в България пристигат и остават на улицата. После са приютени в новостроящата се сграда на Аквариума и след месец-два ги настаняват в училище „Климент” като в една стая живеят четири семейства. За да обезпечи прехраната на семейството, баба ми започва да копае лозя и да пере по богаташките къщи. Съвземат се малко и си намират квартира на ул „Братя Миладинови”. Баща ми, който е само на 14 години, започва да ходи на училище, за да се научи да чете и пише български. Учи до ІV отделение и започва да работи на пристанището, за да помага на майка си и сестра си. През 1932 година се оженва и на 7 януари 1941 се раждам аз. След 9 години очакване на първа рожба изпитали огромна радост. Зимата била страхотно люта. Тогава баба ми Елена се простудява и на 3 септември 1941 година почива от воден плеврит. През февруари 1943 година баща ми заминава за фронта, но като си идва в отпуск, майка ми забременява и на 11 ноември 1943 година се ражда брат ми Георги. През 1944 година не се връща от фронта и вече всички са мислели, че е загинал. В един мразовит декемврийски ден той пристига с група другари от Скопие, където попаднали в плен, но успяли да избягат. Тогава Титовите партизани ги поемат, а след това отрядът на Славчо Трънски ги спасява. Баща ми почина през януари 1988 г. на възраст 89 години. Сестрата на баба ми се казва Мария. Тя живя до 101 година, а тяхната майка, баба Недялка - до 103 години. Всичко това ми разказваше баба Мария - сестрата на моята баба Елена”.
