Юлий Йорданов

Познавам нашия земляк Георги Атанасов като добър “мерач” на стихотворното слово. Вярно, то е в повечето случаи на военна тематика, но… това не му пречи да каже нещо гражданско, дори и да е с поглед под козирката на офицерската фуражка. Преди време писах, че този творец тръгна с харни думи по пътя на литературата. Поводът тогава беше първата книга на този автор - стихосбирката “Думи за из път”.
Сега, когато в ръцете си държа втората му книга - “Сватбите на Маринков”, смея да твърдя същото. И това никак не е случайно, защото Атанасов е от онези автори, които успяват със силата на своето перо да ни завладеят и да ни поднасят съдържателно, увлекателно, и в същото време жизнено четиво. Не съм привърженик на онези становища, според които всичко казано за един автор трябва да бъде от А до Я гладко. Напротив - нужен е спор, нужна е дискусия, полемика - нали чрез тях най-точно и вярно изкристализират аксеологичните стойности на дадена творба.
И за двете книги на Георги Атанасов възникнаха /макар и леки/ полемики. И това е добре, защото с все по-голяма сила се наложиха като ново виждане и стихосбирката “Думи за из път”, и повестта “Сватбите на Маринков”. Няма да скрия, че четох повестта по-продължително време. Не че е с някакви особени обеми, а просто защото исках да задържа по-дълго за себе си насладата от всичко това, което е написано на тези 111 страници.
Наистина много сме чели за войната, за живота на бойците. Но четиво като това на Атанасов не е ежедневие. С него той се стреми да ни пренесе оттатък портала на военното поделение, да ни въведе по един лек и достъпен начин в битието на младия войник - редник Мирчо Маринков и неговите сънаборници. И макар в повестта да става дума за живота на воините, на дневен ред се поставят наболели социални проблеми на нашия съвременник. С особена острота изпъкват същностните конфликти, над които се извисява колегиалността и взаимната помощ, моралната надстройка на хора с различен манталитет и интелектуални способности. Убедително и вярно са предадени образите на централните и второстепенните герои. На анализ е поставено онова съкровено чувство, подвластно на всички възрасти - любовта.
От тъканта на повествованието като бистър планински поток бълбука топлотата и чистотата в междуличностните отношения. Ведростта и увлекателността на фабулата се дозира и от тънката комичност в някои от ситуациите. Особен колорит придават и драматичните конфликтни взривове, наситени със силен психологизъм.
От динамичността на постройката на повествованието проличава едно улегнало за възрастта си перо. Атанасов не ни поднася четиво, изтъкано от съчинени епизоди, а убедителни истории, случили се в живота на воините от Българската армия. Занимателно и интригуващо се води диалогът на повестта.
Природата е пестеливо пресъздадена и е в хармония с общия тонус на действието. Няма да е пресилено, ако кажа, че отдавна не сме срещали в литературната продукция на българските писатели такъв сюрприз за бойците и командирите, като “Сватбите на Маринков”.
В този ред на мисли не мога да не видя и някои негативи в повестта. Финалът например. Струва ми се, че идва изневиделица, някак прибързано. Има дори нещо недоизказано. Не зная какво е замисленото от автора, относно тази повест. Вероятно то ще ни даде повод да се срещнем отново с познатите ни герои в една евентуална втора част. Онова, което ще помня обаче, е умението на Георги Атанасов да ни води интригуващо и бойко по своя път на белетристичния си вървеж. А защо не и на поетичния? Вече е дал обещаващото си начало. Всичко останало е въпрос на време и акумулиране на житейски и литературен стаж и опит.