Любомир Духлински

Имало някога някъде, към края на европейската земя едно малко царство, едно господарство. Малко било то, бедно, но приказливо. А както им бил завещал най-мъдрият човек в царството: “Празно няма - човек или върши нещо или приказва за него”! Та, нашето господарство на думи на всичко му намирало цаката - и макар че, на дъното на гащите на поданиците му зеели дупки като крилата на пеперуда-монарх, акъл давало на всички и си мислело, че всички от него гледат и от него се възхищават… Както и да е - бъбренето край няма, да започваме приказката.

***

Имало едно време… Тц, не е било едно време - преди двадесетина години било. Родил се славен момък-демократ. Всичко му било о’кей, само дето навикнал да цуца непрекъснато и от всички. Как ли не се мъчила да го отбие от гръдта си изпосталялата му майчица. Юнакът пак се докопвал да нея и се впивал яко кърлеж. И така си цуцал вече повече от двадесет години. Стигнала горката женица на края на силите си и накрая му рекла:
- Нямам вече мляко! Я се виж какъв пергишин се отчува. Що не вървиш да внасяш цигари от Украйна или бензин от Гърция? Или поне да крадеш авточасти в Германия? Хората имане направиха там. Стига си ме цуцал, ами се махай вече от очите ми.
Нажалил се юнакът, че го отбиват от кранчето, заредил си мобилния телефон, метнал лаптопа на рамо и тръгнал по света. Вървял, вървял - стигнал до една дълбока река. Било ноември, било студено. Седнал той на едно паднало дърво и дълбоко се замислил.
- Брей, - рекъл си, - то едно е да приказваш, че ще газиш реката, ала съвсем друго е наистина да я прегазиш. Ако нагазя, не се знае колко е дълбока… пък и водата е студена - току-виж съм хванал хрема. Ще си рекат тогава хората: “Не е никакъв юнак, а само приказва”.
Мислил дълго и накрая измислил:
- Я да взема да си кротувам. Ще се сниша ей тука, до реката, и ще чакам. Все ще дойде някой да гази - тогава ще видя колко е дълбоко.
Ала за беля никой не идвал. Станало му студено на юнака, огладнял. И нали бил свикнал да бозае редовно, червата му засвирили от глад.
- Що не взема да се върна в царския дворец - там бозаенето никога не свършва. Ще се нацуцкам и хайде пак по света - юначества да показвам.
И хукнал назад към двореца. Ала там го чакала неприятна изненада - додето той се правил на юнак, старият цар бил гушнал босилека, на престола бил седнал нов цар и в държавата царяла такава неразбория, че вече не се знаело кой е юнак и кой има право да бозае.
Промъкнал се на пръсти момъкът към царската готварница и какво да види - сума ти народ бъркал в тенджери и казани и лапал. Кой каквото докопал, бързо го тъпчел в устата си и мляскал като че ли сто сури кучета се давят. Потекли лигите на юнака като видял какво плюскане пада. Хвърлил се той към най-близката тенджера, ала този, дето си я бил заградил с лакти, му отпрал такъв шамар, че го проснал по гръб.
- Къде се завираш, говедо! - изръмжал с пълна уста натрапникът. - Тази тенджера е моя!
- Как така твоя? До вчера беше моя…
- Вчера си било за вчера. Днес е моя и аз лапам от нея!
Натъжил се юнакът, седнал на прага на готварницата и оборил глава, едвам преглъщайки обилната слюнка.
- Че си говедо, говедо си! - приказвал си той. - Двайсет години си боза со кротце, со благо и още щеше да си бозаеш. Седи си при тенджерката, къде си тръгнал света да оправяш? Където и да идеш, до всяка тенджерка си има юнак…
А червата му свирели от глад…