Юлий Йорданов

Помните ли онази история с писателя Айвър Чийвър? Дал той на своите студенти в Кеймбридж да оценят различни литературни творения, които обаче не носели подписа на своя автор. И… така, тези да ги наречем анонимни творби, донесли на класиците оценки слаб или среден, а никому неизвестни автори получили възхвала.
Точно в позицията на студентите се озовавам и аз. Пред очите ми е стихосбирка на авторка, която не познавам. И с ръка на сърцето си признавам, че се чувствам комфортно. Защото по принцип не се интересувам от твореца – мъж ли е или жена; висок или нисък ранг в йерархията е; имотен или бедняк… За мене от съществено значение е творбата, а не творецът.
И така тази авторка – Цонка Христова – се довери на мене – непознатия за нея съдник, който да каже две думи за стореното. А стореното от нея е мъничко по обем, но е твърде огромно по съдържание. Защото в страниците, между ей тези корици, се побира една необятна вселена от чувства, болка, радост, върховно щастие и изтръгнати стенания за екзистенциалното в живота на нашата съвременничка.
Като чета написаното и събрано в този сборник от разнородни по жанр литературни късове, имам усещането, че пред мене се е изправил обобщеният образ на жената от началните години на двадесет и първия век. И може би заради умението на авторката да нагази издълбоко в нейното битие и съзнание, успявам да се огледам в огледалото на нейната душевност.
Първото нещо, което ме впечатли в написаното, е заглавието “Размишленията на една мравка”. И веднага си зададох въпроса “А коя е тя?”. После ред след ред, строфа след строфа Цонка Христова нанася щрихите в портрета на мравката. Оказва се обаче, че тази “Мъничка черна точица/ върху белия лист на живота.” е жената до мене, до вас, до всички нас. Нейният образ изкристализира още в стихотворението “Автопортрет”.

Носи на гръб небето,
земята с краченца търкаля,
меси я и я размесва
като погача по празник.
Тя не хае за времето,
живее от зрънце до зрънце.
Вечер се слива със мрака
и сънува, че е щуркеса,
облечена с лунни одежди
и с капки роса обута.

Силно трогателно нарисуван е този образ в поантата на стихотворението.

След нея – черти и резки
върху листа на живота…
Дано ги Господ разчете
и път на мравките да стори,
че и те молитва си имат:
да си отидат незнайни,
а да възкръснат със име.

Метафоричността, с която авторката рисува портрета, сигурно е най-доброто изпитано средство да ни представи женствеността с нейната актуална еманципираност в началното десетилетие на новия век. Но точно тук са препъни камъните, защото тя трябва хем да се движи равноускорително, хем да се отърсва от ненужните наслоения на отиващото си време, хем да не къса окончателно с традиционното у българката. Ето в такава ситуация се намира лирическата героиня на Цонка Христова и може да се каже, че е разпъната на не една, а на няколко Голготи.
Затова най-напред мравката се заема да “учи азбуката”. По много сполучлив начин авторката ни въвежда в това учение. За помощ тя се обръща към един твърде стар за цивилизацията поетичен жанр, но не толкова експлоатиран в България – хайку поезията. С неговата сила, но с остроумно акростишие тя ни представя нови черти от живота на жената. И се оказва, че Цонка Христова умело владее естетиката на лаконизма – задължителен като закон за хайкуто – и широтата на дълбоката философска проницателност. Дори чувствам, че някои от изказаните строфи звучат като афоризми, излезли сякаш от перото на Мишел Монтен или Лабрюйер.

Робството
не заличава свободата.
Преименува я.

Или:

Светът ликува,
когато с пръсти груби
духа погуби.

Веднага пред погледа ми се изпречва огромното пано, където “Мравката чете книгата на живота и размишлява за модерния човек…” И тук отново попадам в необятния лабиринт на екзистенциалното, преследващ ориста на съвременничката ни. И се улавям колко житейска истина казва Цонка Христова.

Този човек
нощем сънува присъдата на деня,
а душата му е с шапка на просяк.
В нея самотните птици вият тъжни гнезда
и оплакват съдбата му боса.
Той отдавна е забравил какво е небе –
животът му – кръгъл и гладък като кормило…
И сутрин, докато пие поредното си кафе,
неволно заплита от връзките си бесило.

Защото какво е времето?

Звук от подритнато камъче,
опит за смях и листа отронени.
Наизустени, неизпратени писма
между прелюдия и крах.
Върху масата – следи от прах…
И спомени.

А после “Мравката задава въпроси?…” и сред тях вековечният – за гибелта.

Смъртта не е мираж.
Тя е с лице на човек,
който към тебе е тичал –
спъвал се е, проклинал е и плакал –
но… е обичал.

Но как така да живеем, че да отдалечим смъртта за по-дълго. Ето в това е смисълът на психоанализата, направена толкова ярко публицистично и философски обобщено, че дори есеистът Бердяев би завидял на Цонка Христова в есето “Огледалото”.
Не мога да отмина с лека стъпка – просто сърцето и разумът ми не го позволява – цикъла на интимността. Тук авторката е в апогея на своите развихрени чувства. Неслучайно и температурата на стиха е с толкова високо вдигнат живак.

Когато с вдишването
влезеш в моето сърце
не позволявай нито минутка отдих,
никога и нищичко не ми прощавай.
Когато те издишам,
пронизвай кръвта ми със жестокост,
за да очаквам страстно
твоето завръщане.

Или пък:

По пясъчните бузи на брега
вълната всяка нощ
рисува непрестанно
и с бледа сянка на среднощен мъж
ме мами да остана…
Ала не мога да те задържа
през пръстите ми
като пясъчно въже
лицето ти изтича.
И няма да ми стигнат векове,
за да кажа само
колко те обичам.

Дълго. Много дълго изпивах мислите на Цонка Христова. И си останах жаден. Сякаш бях като земята през знойните май, юни и юли на 2007-а. И се чудех как да изляза от суховейните месеци на житейската екзистенция. Помогна ми пак Цонка Христова с нейния послеслов на стихосбирката.

“Аз съм едно непокълнало зрънце. Страхувах се от болката да устоя на съдбата си, да пробия оковите на земята. Страхувах се, че ще ме стъпчат или няма да се грижат за мен. Даже по-лошо – че ще оберат плодовете ми, после ще ме окосят и някоя глупава крава ще обядва с мен. Реших сама да определя живота си и не покълнах. Останах си в земята, при костите на мъртвите, да гния и да се разлагам с надеждата, че ще се превърна в плодородна почва. Понякога моля Бог да ми прости, че го подлъгах да ме остави сама да решавам, но вече знам, че няма прошка за живот, който се е самоопределил като смърт.”

Не – това не са редове, писани с ръка. Това са мисловни късове, които се родеят с шекспировите стойностни категории за живота и смъртта. Но са казани от една поетеса-екзистенциалист, която, ако продължава в същия дух, един ден би била заела достойно място сред големите имена на жриците на българската поетична словесност.

29 юли 2008 година