НИЩЕТА
НИЩЕТА
Презирам нищетата,
увълчваща кръвта,
овъгляща нещата
докрай, до същността.
Нищ вече значи нищо,
нищожество, беда -
разнищено огнище,
развеяна звезда.
Очите му са боси
и постът му е прост -
ни отговори носи,
ни иде със въпрос.
Дано не ви обхваща
това последно зло -
по стряхата, под плаща,
под тънкото чело.
ОБЕЩАНИЕ
Не помня беше ли красива.
Понякога
от близостта
очите губят свойта сила
да виждат зримите неща.
Аз само те усещах
в тънки
и доверчиви рамена,
погубвах
устните ти звънки,
приемах
твойта топлина
и две изящни,
две горещи
ръце,
родени за криле,
трепереха на мойте плещи
и обещаваха небе.
ЯБЪЛКОВИ ГРАДИНИ
Ах, тези кръшни момичета
от двете страни на друма!
Те покрай мене тичаха,
без да проронят дума.
Те вместо кърпи вееха
широки и пъстри облаци
и ябълките светлееха
в косите им като обици.
***
В Котел като във котел,
пълен със вода бакърна,
богомолно бях се свел,
в себе си за да надзърна.
А ти взе, че потопи
пръстите си във котлето
и лика ми се разби
неспасяемо и светло.
Кръг след кръг се разпилях,
всичко мое се дробеше.
Уж си бях, какъвто бях,
а пък всичко инак беше.
И старинното градче,
и то взе, че се обърка
като бисерно менче,
във което някой бърка.
Разпиляха се стрехи,
черги, зидове и вратни
в песъчинки, във трохи,
в капчици невероятни…
Ще си тръгнеш и тогаз
на ръката ти прекрасна
ще лежа на капка аз,
ще се стичам и ще гасна.
Всяка капка ще тече
със сияние уютно,
вътре с по едно градче,
с мен, със теб и с нещо чудно…
РОДОПСКА ЧЕРГА
Ивице жълта,
ивице розова,
ивице черна,
коя ли мома необичана
ви вплете във тая красива черга,
китена черга,
кичена!
Постлах я вкъщи - лъхна прохлада,
мирис ме лъхна, вятър повея.
Цялата блясна като поляна.
Кажи ми как да нагазя в нея!
Стоя тържествен, стоя и зная -
сега ще дойде момиче с плитка
от тази странна градинка в стая
да си накъса цветя за китка.
Ивице синя,
ивице морава,
ивице черна,
коя ли мома необичана
ви вплете във тая красива черга,
китена черга,
кичена!
Смолян
КОРИДА
Светкавична е сабята.
Несретен,
бикът се свлича,
в гъста кръв облят…
Убиецът,
героят оперетен,
небрежно хвърля
аления плат
и вече се заема горделиво
с дантелките
на свойто болеро.
Вие,
слепци
за зло и за добро,
тълпи,
защо ликувате тъй диво?
Или за нещо свое ви напомни
челото бедно, срязано надве,
та късате от себе си огромни
и за кураж - щастливи викове!
Опразвате
стъмената арена.
Изтичате
от нея като кръв.
Възбуден, всеки сяда в ситроена
и бърза да потъне в мрака пръв.
И черни бикове
с гърди метални,
с две жълти пики,
вбити във врата,
препускат дълго
яростни и жални…
и чакат сабя…
и пищят в нощта…
Ним
БАЛАДА ЗА ИСТРИЯ, СТАРИННИЯ ГРАД МЕЖДУ ДУНАВ И ЧЕРНО МОРЕ
Има една-единствена беда -
да те напусне даже и морето.
Така се случи с Истрия. Реката,
която носи планини размити,
стоварваше в нозете й грамади,
стоварваше ги с дни и със години,
догдето хората
видяха изумени,
че ги напуска
даже и морето.
Морето си отиваше жестоко.
Отдръпваше се бавно и завинаги.
Пристанището от пристанище
превръщаше се в храм,
където можеш
безумно да копнееш за вода
и никога
вода да не получиш…
Има една-единствена беда -
да те напусне даже и морето.
Приятелства, удобства и любови
да идват и да си отиват.
Нищо.
Нещастия и отчаяния да пламват
и всичко да изпепеляват.
Нищо.
Пазете се от тази нищета -
морето синьо
да ви изостави.
Така се случи с Истрия.
Сега
в средата на едно поле солено
като делфинов скелет
се чернеят
вкопаните във сушата
стени.
ГОРЕСТ
Все повече влакове лежат помежду ни,
все повече гари с перони безлюдни,
все повече пощи, гишета със марки,
все повече листи и повече пликове.
С писалки се търсим.
В слушалки се викаме.
Все повече вещи, и все услужливи,
и всичките - чужди,
и всички - неживи…
Нали населихме света помежду ни
само със думи,
само със думи?
Къде са ни думите?
Иззети?
Отнети?
Какви са тези пространства с предмети?
Това ли са урните, в тях ли събират
прахта на надежди, които умират?
Все повече влакове лежат помежду ни…
А някога всичко бе пълно със думи.
КРИСТАЛ
Не мисля, че вече те мразя.
Но вече ме хваща мраз.
Не мога
да се опазя
от стъклената му власт.
Обноските ни сияят
като кристален сервиз.
Само че липсва чаят.
Сервизът
е мъртво чист.
Чашките
святкат с ледени,
зинали зло уста.
Такива са всички
последни,
разделящи се неща.
СЛЯПО ЛЕТЕНЕ
Мъгла.
Летища безпредметни
лежат сега без имена,
като изпуснати монети
в самото дъно на деня.
Летиш
със вероятни перки,
с предполагаеми крила.
От всички видове проверки
най-страшната е
сам в мъгла.
Преставаш вече да си чудо
от алуминий и стъкло.
Сега си мозък, който лудо
се мята в своето чело.
От болка и от злост
се свиваш,
крещиш,
във облаците вбит.
И като капка кръв
пробиваш
жестоко
стегнатия бинт.
***
Ще умра на път, летейки
в бели, гибелни мъгли -
без упойки, без жалейки,
без останки, без следи…
Само пистата ще знае
накъде съм излетял
и трагично ще сияе
като прост мемориал.
Ако искаш да ме търсиш,
към летището ела -
между исполински кръстове
с алуминиеви крила.
Спри пред листа с разписания -
там със шрифт уголемен
в цифри и във разстояния
е разказано за мен…
