Елена Алекова

Наскоро бе осъществена поредната проява от дългосрочния проект Литературен мост „София - Загреб - София”. Заедно с писателя Александър Томов и Светла Славеева, секретар на НЧ „Д-р Петър Берон - 1926 г.”, бяхме гости на Националната общност на българите в Хърватия и Дружество на хърватските книжовници.
Литературният мост между двете балкански столици се заражда през 2009 г. по идея на Светла Славеева и Рашко Иванов, председател на българската общност. Над десетина наши писатели са били гости на Загреб и над десетина хърватски писатели са посетили София до днес. Гостуващите автори се превеждат на съответния език и с тях се организират творчески срещи.
Така творците на културата от две близки по дух балкански и славянски страни имат възможност да общуват един с друг, да обменят идеи, да споделят сполуки и духовен опит, да градят видими и невидими мостове между българи и хървати, да полагат темелите на бъдещи единения, сплитове, сродства.
Предвижда се да бъде издаден и първият сборник с творбите на българските и хърватските писатели, участници в проекта.

—————————–

14 май 2012 г.
Мрачно утро. Ниски, плътни облаци. Ситен дъжд… София, Калотина, Пирот, Ниш, Белград… Дъждът се усилва. Плющи отвсякъде, сякаш иска да ни удави, да ни спре. Но ние продължаваме. Чакат ни в Хърватия…

* * *

Загреб. Мокра привечер. Дъждът е спрял. Надвисналите над града кълбести облаци не предвещават мораворозов залез, но от време на време се разместват и отварят пролуки, през които над града струи синкава, някак нетукашна светлина.
Такива са истинските неща - цялостни и същевременно някак се раздвояват…

* * *

След настаняването и краткия отдих в хотела тръгваме из притъмнелите улици. „Петринска” - единствената улица, чието название запомних и което по-късно ми помогна, след като неочаквано се оказах сама в непознатия град.
Няколко преки и… Внезапно се озоваваме на просторен площад. Носи името на Йосип Йелачич, хърватски бан от средата на ХІХ век.
По-късно от Рашко Иванов щях да науча легендата за фонтана, но преди това…     

Историята
Хърватите се заселват по земите на Далмация, Илирия и Панония през VІІ в. Формата на управление в самото начало на държавността им е княжеството, през Х в. стават кралство. Вътрешни безредици и угрозата от нашествия (на татарите, след време и на турците) принуждават Хърватия да се откаже през ХІІ в. от политическата си независимост. Оттогава по силата на редица двустранни съглашения тя се управлява от унгарското кралство, хабсбургската монархия и Австро-Унгария. Така се появяват бановете (владетели, вицекрале), назначавани от краля, по-късно - от императора.
В първата половина на ХІХ в. започва „Хърватското народно възраждане”, формира се хърватският книжовен език и става официален (дотогава е латинският), появява се пресата, създават се държавните институции. Възниква илиризмът - обществено и културно движение, чиито членове ратуват за обединението на южните славяни.
След Първата световна война страната влиза в състава на Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. - Кралство Югославия). През Втората световна война съществува като Независима хърватска държава, после е част от Съюзна република Югославия, а от 1991 г. обявява своята независимост…

Родството
Историята на Хърватия тясно се преплита с българската след мисията на св. св. Кирил и Методий в Панония. По силата на духовното родство.
През 867 г. светите братя на път за Рим остават в Панония шест месеца и обучават около 50 ученика. Глаголицата, създадена от св. Константин-Кирил Философ, е използвана и по нашите, и по хърватските земи. През ХІІ век у нас тя е изместена от кирилицата. А ето, в Хърватия, в Северна Далмация, глаголическата писменост просъществува чак до ХІХ век. Днес интересът към глаголицата в Хърватия се възражда отново, особено сред младите. У нас вече младите надали са чували нещо за глаголицата.
Чудесно съвпадение бе това, че гостувахме между двете емблематични за българската духовност дати: 11 май, когато православната ни църква отбелязва празника на светите братя, и 24 май, когато у нас честваме Деня на българската просвета и култура и славянската писменост.

* * *

Връзките между България и Хърватия освен от братството по кръв се скрепяват през вековете и от родството на пролятата кръв, на общата историческа орис…
Разкъсвани от вътрешни междуособици, опиянени от първите кълнове на Ренесанса, балканските средновековни държави не предугаждат фаталната опасност от турските набези за полуострова. Дори не се опомнят докрай, когато почти целите Балкани во главе с Византия са разорени, плячкосани, поробени от кръвоненаситния нашественик. Опомня се Европа. Но късно. И все пак - достатъчно навреме, за да спаси поне себе си.
След падането на Константинопол през 1453 г. папата призовава християнските народи за кръстоносна война в защита от агаряните. Оттогава в течение на столетия Хърватия е последният рупор на католическа Европа. Хиляди знайни и незнайни хърватски воини проливат кръвта си през „вековете на плач” (така в хърватската история са известни ХVІ и ХVІІ век), за да съхранят неприкосновена земята си и да спрат турските подстъпи към вътрешността на континента.

* * *

През 1861 г. хърватският епископ Йосип Юрай Щросмайер издава в Загреб „Български народни песни, събрани от братя Миладиновци, Дмитрия и Константина”. На него братя Миладинови посвещават своя епохален труд. Негова е заслугата сборникът да излезе на българско писмо, а не на гръцко, както първоначално са предлагали те само и само сборникът им да види бял свят. Скоро след това братята са набедени за врагове на султана и са хвърлени в Цариградския затвор. Щросмайер се застъпва за тях, но през 1862 г. и двамата умират от тиф, без да дочакат освобождение.
През 1863 г., когато се навършват 1000 години от мисията на св. св. Кирил и Методий във Великоморавия и създаването на славянската писменост, Щросмайер подема инициативата да се намери гробът с мощите на св. Константин Кирил Философ в Рим. Пак по инициатива на Щросмайер през 1880 г. датата 5 юли е определена за религиозен празник на светите братя в католическия календар.
Щросмайер издържа български студенти в Загребския университет, които по-късно градят новата българска държавност. Щросмайер приветства Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. и се обявява в защита на Санстефанска България. След избухването на Сръбско-българската война от 1885 г. проявява грижа към ранени български войници. Негови са думите: „Винаги съм обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце и особено трудолюбив, непорочен и честен български народ.”
Много са знаците на признателност към епископ Йосип Юрай Щросмайер от страна на българите. Един от значимите сред тях е триметровият паметник, открит на 15 септември 2006 г. в София на улицата, носеща неговото име.

* * *

Могат да се направят и други паралели от новата и най-новата история на двете страни, но и тези са достатъчни, за да се обясни онова странно усещане у българина, озовал се в Хърватия, за сродство, за съобщност, за… някаква зашеметяваща съобреченост…
За всичко това си мислех, докато кръстосвах улиците на Загреб, останала неочаквано насаме с непознатия и все пак по някакъв начин познат на душата ми град.
Такива са истинските неща - уловени, но оставащи все пак някак си неуловими.

Легендата
На централния площад се намира символът на Загреб - фонтанът „Мандушевац”, в който гостите на града хвърлят монетки за късмет. За късмет най-вече в какво се разбира от легендата.
На това място бликал извор още от древността. В околностите му някога живеела чудно красива девойка Манда, която всеки ден идвала на кладенеца за вода. Веднъж банът на страната минавал наблизо. Било жега, а той - изморен от пътя и жаден. Случайно срещнал Манда и, пленен от красотата й, викнал: „Манде, душе, загреби (вода)!” Така Загреб получил името си, а кладенецът бил наречен Мандушевац.
Говорят, че и до ден-днешен една чудно красива девойка, облечена в сарафан (бяла дреха без ръкави, подобна на сукман), се появява от време на време изсред прозрачината на въздуха и загребва вода от извора.
И аз бях там, и аз хвърлих монетки за късмет, и аз видях девойката, и аз почувствах как пространствата се отварят и душата се преобразява… И чух някой съвсем наблизо до мен и в мен да вика: „Загреби…”

Катедралата
Само на един разкрач от едното чудо се сблъскваш с другото чудо на Загреб…
Погледът ми буквално се изстреля в орбита на мига, когато пред мен в цялата си величественост и могъща сила се извиси Загребската катедрала „Възнесение на св. Богородица”, извела изяществото на готиката до съвършенство, до абсолютното припокриване, сливане на дух и материя.
После разбрах, че строителството й започва през ХІІ век. Крепостната стена и кулите около нея са издигнати, за да защитават жителите на града от турците. Органът й е дело на прочутия майстор Валкер от Лудвигсбург и е един от десетте най-забележителни органи на света. На службите вътре могат да се съберат над пет хиляди души.
В началото на миналия век в Загребската катедрала са пренесени костите на Никола Зрински и Фран Кръсто Франкопан, водачи на бунт през ХVІІ в. срещу Хабсбургите заради неизгоден за хърватите и унгарците мирен договор на Виенския двор с турците. На надгробната им плоча е изсечен стихът на Франкопан: „Който загине достойно, живее навеки.”
Колко близко е на всеки българин това усещане за живота и смъртта, за смъртта и живота, пречупено през безсмъртните слова на Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”
Удивително е сродството на чистите души!
Такива са истинските неща - чисти!

15 май 2012 г.
Срещата ни с хърватската публика бе в Дружеството на хърватските книжовници, което се помещава в една от най-кокетните сгради на обвеяния с история, легенди и магичност централен площад „Бан Йосип Йелачич”, непосредствено до извора Мандушевац.
Тук видяхме своите загребски приятели - писатели, гостували вече в България: Божидар Петрач, председател на Дружеството, Степан Чуич, Ружица Циндори, и още Якша Фиаменго, Рашко Иванов, Диана Гласнова…
Откъси от произведенията ни звучаха в чудесен превод на Ана Васунг и Мариана Биелич, изпълнени от актрисата Дорис Шарич Кукулица с неподправена съпричастност.
Александър Томов сподели мисли за съдбата на литературата и на човека в условията на пазарен преход, изместването на стойностите и др. Все още подвластна на магията, говорих за своите видения из свечерения Загреб с думи, които бликаха като че от извора с жива вода…
После в ресторант „Пургер” на ул. „Петринска” отново се радвахме на хърватското гостоприемство, гарнирано с хърватски кулинарни вълшебства, пивки хърватски вина, сърдечни разговори и много, много смях.

Студентите българисти
Във Философския факултет на Загребския университет Катедрата по български език и литература бе организирала честване на 24 май и Деня на Европа.
Веднага си пролича отличната работа на доц. Елена Чаушева, лекторка по български език в университета, на д-р Мариана Биелич и Ана Васунг. Работа, която се измерва не с броя на учебните часове или количеството думи, насадени в студентските глави, а с пламъка в очите, когато младежите представяха своите презентации за България, с вълнението, накъсващо гласовете им, докато четяха есетата си от конкурса „България за мен”, с неочакваните им гледни точки на тълкуване…

* * *

 „Ако България беше един от сезоните, тя непременно щеше да бъде пролетта…” - слушам думите на Габриела Ягетич, грабнала първата награда от конкурса, и не вярвам на ушите си - толкова са искрени, толкова обикновени и необикновени: „България е традиция, радост, гордост, цветове…
България е планина с душа, която крие скъпоценни камъни, какъвто е Рилският манастир. Тя е чист въздух и природно разнообразие каквото очите ви още не са виждали. Тя е място на усмивки, където се пее и танцува до зори…
България е някакво необяснимо чувство, което се пробужда винаги, когато се завръщам в нея. Тя е вълнение, което се надига дори само като си помисля какво ново ще открия този път. Тя е градът Велико Търново и разходката по каменните му улици, които нося със себе си и в Загреб заедно с усмивките и спомените. Тя е гордостта, която ме обзема, когато туристите възxитено я разглеждат и правят снимки, когато моите приятели от Хърватия гледат снимките ми от там с грейнали очи и тя внезапно им става много близка, макар и далечна…
Ако се гордея с нещо, това не значи ли, че го чувствам свое? Значи, в случая става въпрос не за това какво е България за мен, а за убедеността, че тя е част от моята усмивка, необяснима за всеки, който никога не е бил там…” 

* * *

Изненадите не спират. Девойки, облечени в български национални носии, започват да пеят родопски народни песни и песни от Шопско, и още, и още… А когато в една от залите, където всички бяха поканени на българска баница, се завихриха нашите народни хора, изумлението ни беше пълно. Представяше се Фолклорната група на българската общност, съставена главно от хърватски студенти, с хореограф Руси Йосифов от Смолян…

* * *

Нямаше как да не уважим любезната покана на бизнесмена Румен Бояджиев, в чиито жили тече и българска кръв, да посетим дома му.
Заслужаваше си да отидем. Домът му бе подреден с вкус и с усещането за простор, за капризната игра на сенките и светлината.
Опитахме отбрани български вина и пикантни, изключително вкусни хърватски мезета.
Такива са истинските неща - вкусни!

* * *

Вечерта с нас неотлъчно беше писателят Бруно Профаца, капитан далечно плаване, чиито кораби са акостирали много пъти край Варна. Явно сърцето му бе останало във Варна, а любовта му - неподвластна на времето. Колчем заговореше за България, и в очите му светваха огньове и се отваряха дълбочини.
Докато го гледах, стараейки се да разбера без преводач какво точно ми казва, той прекъсна думата си по средата: „Защо ме гледаш така? - каза. - Не си ли виждала досега красив мъж?” В първия момент се стъписах, а после долових изключителното му чувство за хумор. 

16 май 2012 г.
Циклонът над Европа, довял майските студове на Балканите, се изнася на Изток, макар че над Загреб е още мрачно, хладно и ветровито.
Хърватите като темперамент са по-сдържани от нас, българите. И все пак нещо се е разчупило, нещо е станало. Някаква празничност, някаква сърдечност, някаква топлина се разлива в клетките ни и никой вече не чувства студа.
Тази топлина отнасяме със себе си в Осиек.

* * *

Златна Добруджа, златна Славония… Това е асоциацията, която изниква в главата ми, докато летим по магистралата към Осиек.
Славония - житницата на Хърватия. Магистралата. И наоколо - безкрайната ширина. Сякаш летим в безкрайността.
Магическата светлина, която струеше през тежките буреносни облаци от небето и превръщаше свечерения Загреб в приказен, някак призрачен град, се сипе и сега през плътните облаци. Но вече не е синкава, а златна и превръща в злато цялата ширнала се по всички посоки равнина.
Има места, където душата сякаш прекрачва в небето и разговаря очи в очи с Бога, като Му поставя въпроси, на които не търси отговор, и Му благодари със сълзи на очи за всичко, което е преживяла.
Едно от тези места е Славония. Поне така я усетих.
Такива са истинските неща - от съприкоснова с тях по кожата ти пролазват тръпчици

Осиек
Столицата на Славония. Градът на ветровете, разположен от десния бряг на река Драва. Докато бяхме там, над града се носеше бурен източен вятър.
Този вятър по поречието на Дунава у нас се нарича Кошава. Неговото име носи дори едно село във Видинско - така в стари времена го кръстили съседните села, защото спрямо тях вятърът духал откъм неговата посока…
Не знам дали българското название на вятъра е отишло до Хърватска заедно с вятъра… Но вятърът откъм видинското село Кошава си го биваше - само дето не ни вдигаше във въздуха…

* * *

Наша домакиня в Осиек бе Ивана Шоят-Кучи, поет, белетрист и преводач. Само преди седмици тя също беше в България като гост на НЧ „Д-р Петър Берон - 1926 г.” заедно с Ружица Циндори.
Творческата ни вечер се състоя в Градската библиотека и на нея присъстваха млади поети и белетристи. Ивана Шоят-Кучи и Рашко Иванов ни представиха. А ние изказахме думи на благодарност към организаторите и присъстващите. Атмосферата беше повече от сърдечна. Разменихме си много книги, координати, усмивки.

* * *

Катедралата на Осиек „Св. св. Петър и Павел” е не по-малко импозантна от Загребската катедрала. Особено през нощта въздействието й бе невероятно. Препълни очите ни със светлинки и готика, а душите - с възторг и вечност.
Такива са истинските неща - невероятни!
Нощна разходка край Драва. Нощни разговори и откровения. Още вкусни изненади от хърватската кухня. Вино. Народни песни. Радост.

17 май 2012 г.
Прощална разходка из Осиек. Кафе в Хърватското народно казалище (тъй на хърватски е думата „театър”), където Ивана Шоят-Кучи работи.
Още една българска следа в Осиек. Откриваме я, когато влизаме да разгледаме вътрешността на сградата - сцената, залата… Напомнят с нещо на Народния театър „Иван Вазов”…
Усещането не ни е излъгало. Архитектите на театъра в Осиек са Херман Хелмер и Фердинанд Фелнер, построили и нашия театър в София.

* * *

А после - обратният път… Белград,  Ниш, Пирот, Калотина, София… Натам, накъдето циклонът над Европа пренесе ветровете и бурите…

14 юни 2012 г.