Четенето на Катизмите в Книга Псалтир се предхожда от молитва към Живоначална Троица:

Всесвета Троице, Боже и Създателю на целия свят, побързай и насочи сърцето ми да започне с размисъл и да завърши с добри дела тия боговдъхновени книги, които Свети Дух е изрекъл чрез устата на Давида, и които аз, недостойният, искам сега да чета. Но като съзнавам своето невежество, падам пред Тебе, моля Те и прося Твоята помощ: Господи, насочи ума и утвърди сърцето ми тъй, че когато ще говорят устните ми, да не се отегчавам, но да изпитвам радост при разбирането на онова, което ще говоря, и да се подготвя за вършене на добрите дела, за които ще науча и за които ще чета, та – просветен чрез добри дела, в съдния ден да бъда участник с всички Твои избраници, които ще застанат от дясната Ти страна. А сега, Владико, благослови да начена със сърдечна въздишка и да възпея с език, казвайки така:
Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог.
Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог.
Дойдете да се поклоним и паднем пред Самого Христа, нашия Цар и Бог.

Боговдъхновеността на Kнига Псалтир е онова, което е станало веднъж и за всички времена.
Поезията, колкото и художествена да е тя, колкото и да изразява богопознанието на своя автор, не може да бъде онова, което е Kнига Псалтир. Защото поезията не може – подобно на Псалтира – да е онова, което веднъж и за всички времена е станало. А онова, което е станало в Книга Псалтир, е неповторимо озарение.
Поезията обаче, когато намери това за необходимо, може да бъде в диалогичност с псалмите. Така става в някои български поетически текстове. Направихме опит да покажем различията в диалогичността на тези лирически текстове с псалмите, обусловени от условията на променящата се култура.
Ако се върнем отново към Атанас Далчев, ще припомним, че той, без съмнение, мисли религиозно. Но защо, след като е имал религиозно знание, не е съсредоточил творчеството си изцяло върху мисълта за Бога, както е сторил Райнер Мария Рилке, а е решавал, при това по блестящ начин, художествени задачи?
Явно е, че служението на отделилата се от християнството култура има свои правила, ред и логика.
Във времето на Петко Рачов Славейков културата все още не е натрупала своя светски и най-вече естетически фонд, поради това не виждаме личността да се раздвоява между религията и културата.
Христо Ботев привежда националната идеология в съответствие с все още пазещата връзката си с религията култура.
Чрез културата поетът Стоян Михайловски се посвещава на служението за постигане на нравствен ред в обществото.
Във времето на Пейо Яворов естетическото става норма за културата. Влизането в естетическото предопределя и задължително поведение по неговия ред и логика, следване единствено на правилата на системата. У Пейо Яворов четем блестящо изпълнената художествена мисия и мъчителното търсене на вяра. Това навярно е и причината за антиномичното мислене в неговите текстове.
Антиномично мисли в своите текстове и поетът Атанас Далчев. Ала в тях има примирение пред трагизма на раздвоеността – душата, мисълта и сърцето да жадуват Бога, а културата и естетическото да изискват времето на земните дни на поета да бъде изцяло отдадено на тях; на тази раздвоеност, която Пейо Яворов не може да приеме, защото културата на неговото модерно време все още не е натрупала тежестта на своя фонд. Пейо Яворов е един от първостроителите й, от тези, които не знаят какво предстои да се случи.
Сегашната българска поезия е антропоцентрична. Тя е разказ за човека и за неговия свят след отделянето му от Бога.

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ