В първи и втори стих от петата (последна) строфа на “Хижи” (1923) от първата стихосбирка на Атанас Далчев “Прозорец” (1926) четем:

Там небосводът е от пепел
от жарки въглища, от плам.

По всичко изглежда тези образи да са из псалмите.(1)
Атанас Далчев пише “Хижи”, когато е 19-годишен. Едно от възможните обяснения за присъствието на образи из Псалтира в “Хижи” е влиянието на Яворовата лирика, признато от Далчев. “По това време бях толкова запленен от Яворовата поезия, моя страст още от юношеска възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея.” (Далчев 1984: 45-46) И още: “…как обичах някога поезията на Яворов! Цялата ми младост мина под нейното обаяние; за мене Яворов беше най-големият поет, единственият. Аз го обичам и сега.” (Далчев 1984: 85) За “Градушка”, “Арменци”, “На нивата” Атанас Далчев пише, че “ако не са най-високата точка в творчеството на Яворов, те без съмнение са най-здравата част, скалата в поезията му”. А “Градушка” е “най-силното изображение на селото в нашата лирика, равно на което може да се намери само в най-добрите ни белетристични произведения. Само “Градушка” да беше написал Яворов, той пак щеше да заема едно от първите места в нашата литература. Тази поема е първокласна социална поезия” (Далчев 1984: 32).
Ако словото “социална” означава нещо, “Хижи” също е първокласно социално произведение.
Образите за пространство в своите творби Пейо Яворов взема из Псалтира. В “Градушка” и в творбите, писани след нея, “небето” е неизменен участник в лирическите събития.(2) У Яворов то е динамично небе. При Далчев в “Хижи” е статично, обърнато небе – сравнено с Яворовата небесна динамика. Статичността добре личи в завършека на строфата:

…а мръсната земя излъхва
подобно чер и древен жертвеник
зловоние към небесата
като молитвен тимиам.

Атанас Далчев остава верен на ранната си привързаност към Яворовата лирика, защото “звуци” от нея се долавят и в късните му стихове. Така в “И сърцето най-сетне умира” четем: “и преставаш да искаш и дириш”.(3) За “Посред ровината” може да се допусне, че повтаря ситуация от “Маска” на Яворов – на маскираната вакханка, носеща в ръката си tamburin, за който тамбурен Далчев пише във “Фрагменти”.(4)
Друго възможно обяснение за подобната на псалмите образност в “Хижи” може да се открие в статиите му “Димчо Дебелянов” (1925) и “Религиозното чувство в българската лирика” (1929). Те са писани след “Хижи” и свидетелстват за религиозно знание и размисъл.
За Дебелянов Атанас Далчев пише, че е роб на една воля, която не познава и не разбира и заради която всеки негов ден е без отдих и безсънна е всяка негова нощ. Дебелянов се покорява на мисълта за смъртта с едно наистина християнско примирение – “смирен”, “покорен” са често срещани думи в неговите стихове. “Смисълът на живота му се открои чак след като смъртта го беше белязала; защото само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл. Това, което Дебелянов не може да постигне в своя страх и своята мъка, постига го в своето смирение. (…) Той узнава, че нищо няма да загине, че някой бди над съдбата и на най-малкото, и на най-нищожното и че другаде е “родният бряг”. (Далчев 1984: 158-159)
В статията “Религиозното чувство в българската лирика” Атанас Далчев пише, че ние нямаме религиозна лирика, въпреки че в нашата поезия се срещат религиозни мотиви. При нито един от нашите поети главна ос на творчеството не е идеята за Бога, както е у Фьодор М. Достоевски или у Райнер М. Рилке. Волята за свобода е събрала в себе си цялата лирика на Христо Ботев. У Иван Вазов и Пенчо Славейков има пантеистични настроения, но те не са религиозни натури. За Пенчо Славейков Бог е рожба на човешкото съзнание, измислица или илюзия (в “Симфония на безнадеждността”). Безсмъртието за него (за Пенчо Славейков) е в това, което човекът е оставил като дело и което потомството помни. Пейо Яворов схваща живота отрицателно, като низ от страдания, от които няма никакъв изход, освен смъртта. Религиозността на Яворов е близка до будизма. Небитието за него е висше блаженство и “блаженството велико на смъртта” иска той от Бога (Далчев 1984: 181-186).
Единствено у Димчо Дебелянов Атанас Далчев вижда проява на религиозно чувство и подчертава, че през целия си кратък живот поетът е чувствал ръката на свръхестественото: “Чувството на зависимост, което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел.” (подч. – А.Д.) (Далчев 1984: 186) Понякога е имал усещането, че смисълът ще се открие, че пред него ще се яви неизвестната воля. Това не става. И Дебелянов не пита. Той знае, че това е Бог, макар и незнаен, и му се подчинява. Оттук – според Далчев – идва смирението като най-съществена черта в лириката му. С това чувство на зависимост се свързва и съзнанието за виновност, идещо още от първородния грях. По силата на това съзнание животът му се представя като изкупление. Оттук е и дълбоката етичност в поезията на Дебелянов. Тази етичност е “дошла от небето и цялата е устремена към небето”. Дебелянов и войната приема като пратена отгоре – примирява се с нея (Далчев 1984: 186-187).
Атанас Далчев не вижда религиозно чувство и в лириката ни след войните (1919) – въпреки множеството религиозни жестове на пишещите. Религиозно индиферентните хора нямат чувство за святост. За тях свещеният потир е хубава златна чаша. Иконата – интересна картина. Затова лириката след войните, в която има религиозна предметност, е псевдорелигиозна. Пишещият се стреми към религията не по вътрешна необходимост, а по чисто естетически съображения и подбуди. Религиозното чувство се отнася към най-поетичните емоции. Религията блазни със своята тайнственост и красота и това чисто естетическо отношение “слага своя отпечатък върху религиозната лирика на днешните поети”. В религията съвременните поети виждат едно съкровище от образи и теми, без да се интересуват от съдържанието им. (Далчев 1984: 187-188)
У Димчо Дебелянов Атанас Далчев открива това, което е и в неговата поезия – смирението и етиката. Смирението като поетическо чувство отсъства в Яворовата лирика. С изключение на “Може би”, на “Нирвана” – донякъде и в някаква степен. Смирението като поетично чувство изглежда да е причината небето в “Хижи” да е статично – за разлика от динамичното, или “несмирено”, небе у Яворов.
Оценките на Атанас Далчев отварят донякъде врата към неговото религиозно християнско мислене и знание. Явно за него то е било вътрешна необходимост. В по-сетнешната му лирика добре личи, че религиозното знание, животът чрез религиозно мислене за Далчев не е “образ и тема” без интерес към съдържанието. Следва да се отбележи, че неговото религиозно знание и “вътрешна необходимост” обикновено са извън текста. В текста най-често се съдържа интелектуалното съмнение, драмата на познанието, намерението за простота и обикновеност, дирещата Създателя си душа. Атанас Далчев не въвежда текстовете си в полето на безсмислието, добре показано от тогавашната поезия, която естетизира религията. Той заобикаля опасността от мъртвото поле. И пише за дома, часовника, стаята, огледалото, трамваите, камъка, праха на библиотеките. Това е предметният свят, който Димчо Дебелянов открива в последните си стихове. На фронта Дебелянов е споделял, че ако остане жив, денонощно ще работи над поезията. На Далчев било отредено да работи денонощно над нея и над това, което Дебелянов в последните си стихове е оставил – “предметния стил” (Далчев 1984: 160-161).
Как са дошли религиозното знание и религиозната необходимост у Атанас Далчев? Дали чрез задължителната по онова време катехизация – още в училище? Дали чрез родителите – просветени люде за онова време? Чрез книгите ли? Или е дар на избрания? Очевидна е обаче философската ориентация (ако този израз е точен) на това религиозно знание и вътрешна необходимост.
За естеството на религиозните преживявания на Атанас Далчев предполагаме по изречения от неговите “Фрагменти”. Освен смирението, той познавал и религиозното съмнение, за да си позволи да запише във “Фрагменти”: “Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта. Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че ли никаква надежда за друг живот. Какво продължение може да очаква човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко?” (Далчев 1984: 45)(5). Това е и метафора, присъща за показаната в лириката му логически антиномична мисъл. Но на Авраам в старостта, когато са били прекипели страстите на телесното, е било дадено да роди Исаака.
Така във времето след войните младият Атанас Далчев се опитва да открие отново онова съчетаване между поезията като художествено и естетическо съвършенство и вярата. Това съчетаване той вижда не у писателите от онова време, говорещи за вяра чрез поетични жестове, а в преживяващия и показващ вярата в лириката си Димчо Дебелянов.
Приликите и отликите между крещящата за вяра поезия и лириката на Дебелянов показват, че онова, което някога е било присъщо на културата, нейното единение с християнството – до средата на XIX век, то вече е невъзможно.
Възможното в тази ситуация обаче е личният избор. Това са сторили Фьодор М. Достоевски и Райнер М. Рилке. Те са поставили Бога като главна ос на творчеството си. Това творецът може да направи в пътя на вярата, както според Атанас Далчев е сторил Дебелянов. Ако е така, Димчо Дебелянов е знаел как да се моли и е получавал. Смирението в неговата лирика е очевидно.
В новите времена особено ясно личи, че вярата е дар от Бога. Този дар се цени и се пази. И това ново избраничество изглежда сходно с някогашното, когато малцина са били онези, които са имали тънката нишка на съюза между Всевишния и човеците.

Бележки

(1) Вж. Пс. 10:5-6:

5. Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника.
6. Върху нечестивците ще излее Той като дъжд разпалени въглени, огън и жупел; и палещ вятър е техният дял от чашата.

В псалом 17-и стиховете 7-14 са:

7. В утеснението си призовах Господа и към моя Бог извиках. И Той чу от Своя (свети) чертог гласа ми, и моят вик стигна до Неговия слух.
8. Потърси се и се разклати земята, трепнаха и се размърдаха планинските острови, защото се разгневи (Бог);
9. дигна се дим от Неговия гняв, и от устата Му огън пояждащ; разпалени въглени се сипеха от Него.
10. Наведе Той небесата и слезе, – и мрак под нозете Му.
11. И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени крила.
12. И мрака направи Свое покривало, а сянка около Себе Си – водния мрак, въздушните облаци.
13. От блясъка бягаха пред Него облаците Му, град и огнени въглени.
14. Загърмя Господ в небесата, и Всевишният издаде Своя глас: град и огнени въглени.

В псалом 20-и:

9. Ръката Ти ще намери всички Твои врагове, десницата Ти ще намери (всички), които Те мразят.
10. Във време на гнева Си ще ги направиш като огнена пещ; в гнева Си Господ ще ги погуби, и огън ще ги погълне.

И в псалом 139-и:

11. Да паднат върху тях живи въглени; да бъдат хвърлени в огън, в пропаст, та да не станат. Обратно в текста

(2) Така е във “Великден” – “висини бездънни”; в “Есенни мотиви” – “пъплят облаци дъждливи / в поднебесни висоти” (II), “ширнаха се без граница / тъмномодри висини” (III), “почти допират до земята, / тъй ниско тегнат небесата” (IV), “ту чак в небе извие глас…” (V); в “Нощ” – “…по небето, / разгонени от буйни вихри, / в безреда облаците бягат. / И струва ми се, че долавям / изпод небесни широти / от някаква зловеща песен / сподавен тътен да ехти”, “Ей вгъва се небо далечно. / И облаци бучат и бягат, / и пак халосано назад / повръщат се…”; в “Арменци” – “И все по-зловещо небето тъмнее”; в “Песен на песента ми” – “небето в твоя поглед / дивно ще се отражава”; в “Смъртта” – “…Аз виждах този призрак, / от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса / зловещо обрисуван…”, “Тя беше само поглед, чиято дълбина, / загадъчно бездънна, сияе отразена / над нази в небосвода.”; в “Към върха” – “отгоре еднакво далеч е небото, / загадка бездънна пред слабия взор…”; в “Без път” – “Аз вървя / самси на мисълта обезверена / под непросветното небе”; във “Видения” – “небе – куршумена безкрайност – отразено / през ледена кора в куршумени води”; в “Угасна слънце” – “в небо звезди не ще изгреят пак”; в “Шепот насаме” – “Дъжд, все дъжд: небето сълзи ли пролива / над оголялата земя?”; в “Нирвана” – “но в тях се не оглеждат небесата звездни”; във “В часа на синята мъгла” – “Що иде тук – и кой отива там – отвъд / сребровъздушните стени на кръгозора?”; в “Покаяние” – “самотно ми е: чувствам пустинята въздушна / и слънчевия жар!”; в “Песента на човека” – “През тайната на димните потоци звездни, / кръз ужаса на гробно млъкналите бездни”, и др. Обратно в текста

(3) За да може да бъде разбран контекстът, в който се намира цитираният стих, изписваме всички стихове от двете строфи на “И сърцето най-сетне умира”:

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.
Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже. Обратно в текста

(4) Контекстът тук също изглежда необходим, за да се сравни ситуацията и частта от предметността на “Посред ровината” с “Маска” на Пейо Яворов. В “Маска” четем: “…И близко, до уши, / чух tamburin; – ръката, що го носи…”
Атанас Далчев пише:

Посред ровината във утрината синя
лъщи една железопътна глуха линия.
По релсите, обрасли с бурени зелени,
върви едно момиче с двама зли гамени.
Притиска то под свойта мишница китара,
която неговите линии повтаря.
Подире му с тревога вика мойта мисъл:
– Момиче, спри! Момиче хубаво, върни се!

По повод на този tamburin в един от фрагментите му четем:
На римата в голяма степен се дължат у Яворов синтактичните обрати и многобройните анжамбмани, които така добре хармонират с драматичния характер на поезията му. Ние, разбира се, не забелязваме това нещо, когато тези обрати и анжамбмани са свързани сполучливо със смисъла и другите елементи на стиха, но то проличава, когато между тях не е постигнато това щастливо единство.

Ден карнавален. Времето неделно
зовеше хората навън. Тълпа
гъмжеше из града. Безцелно,
с печал, която нивга не заспа,
се лутах аз. Свръхземните въпроси,
които никой век не разреши,
дълбаех ням. И близко, до уши,
чух tamburin. Ръката, що го носи,
ме перна по лице с изкуствен лозов лист.

Ако поискаме да си представим как вакханката е пернала поета по лицето с изкуствен лозов лист, който е държала в същата ръка, дето е носила и тамбурена, ще видим, че едновременно с това тя не е могла да не му надене на главата и тамбурена. При едно по-внимателно вглеждане ще открием, че римата е виновница за това злополучие.

(Фрагмент 215) (Далчев 1984: 67). Обратно в текста

(5) Но също във “Фрагменти” Атанас Далчев пише:

Чудото не съществува за другия. Един миг след като е станало, то престава да съществува и за този, който го е искал и чакал. Подадената ръка се скрива и спасеният, който преди малко е зовял отчаяно, вижда, останал самичък, как свръхестествената намеса се изгубва в безкрайната мрежа от случайности, превърната сама в една бримка от нея. Бог единствен върши добро скришом.

(Фрагмент 201) (Далчев 1984: 64)

Мислил ли е някой за душата, напусната от благодатта, все едно как ще наречем днес тази благодат – обич или призвание? Морското дъно, откъдето се е оттеглила водата, не представя такава зловеща гледка. Пустинята е по-малко пуста.

(Фрагмент 309) (Далчев 1984: 99-100). Обратно в текста

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ