Панко Анчев

Ренесансът е началото на модерната епоха, нейното предверие. Той отваря вратите към нов свят, нечуван и невиждан преди, запленен от античността, но по-суров и механистичен от нея. Античността е идеалът на Ренесанса, негова цел и смисъл. Или поне така определя своето име: възраждане на античността. Възраждайки античността, Ренесансът отрича Средновековието, скъсва с него и с всичкия му аристократично-феодален свят, за да утвърди нов начин на мислене, вярвания и живеене.

Модерната епоха определя Ренасанса като избухване на човешките възможности, освобождаване от задръжките на християнството и откриване на простор за способността на човека да твори и живее свободно. Често повтаряна е мисълта на Енгелс, че Ренесансът имаше нужда от титани на духа и роди такива титани, за да може човешкото общество да поеме по пътя на възхода. В никоя друга епоха не се е извършвало такова бурно развитие на човешките дейност, свързани с материалното развитие и придобиване на блага за ползване. Ренесансът буквално отприщи техническите способности на човека, преобрази материално света и го въведе в епохата на индустриализацията. Индустриализацията е прехвърляне на дейности, извършвани преди единствено от човешките ръце с помощта и на домашните животни, към бездушните машини, които са високо производителни и могат да се изработват серийно. И това не е само революция в материалното производство, но и в човешкия дух, в начина на мислене.

Модерната епоха не идва изведнъж. Тя се зачева и ражда бавно, търпеливо, мъчително дори. Трябва да минат години и векове, докато стане възможно раждането й. Ренесансът й помага, прави я легитимна, придава й благочестие и дори величие, като отрича нейния предходник, наклеветява го и го обявява за „спряло време”, „време на мрак”. Ренесансът е идейното чистилище, през което минава модерната епоха и се установява окончателно. Той подготвя условията и хората, които да свикнат с новото, да му се отдадат изцяло и да работят за него. Последното е изключително важно, защото новият човек трябва да се оттърси от старото, да го презре дори и да служи на новото.

Данте Алигиери много точно е фиксирал този преход в творбата си „Божествена комедия”. Всъщност, като концепция тя никак не е оригинална, защото се родее със средновековните източни неканонични книги (напр. богомилските), разказващи за слизането на Иисус в ада. Той обаче отива по-далеч от тях. Еретиците се задоволяваха да показват „абстрактни” хора, които се мъчат в адовата преизподня, докато Данте поставя там по свое решение реални хора-негови съвременници. Тук вече проличава ренесансовият човек, отхвърлил почти окончателно Бога: той решава вместо Него кой е грешен и праведен, който ще бъде в ада и кой в рая. Човешкият живот е подвластен на човешки съдия с божествени способности. Човекът на Данте изземва Божиите функции, уподобил се е с Него и Го е изместил, за да разреши земните си проблеми и амбиции. И уж тръпне в страх пред Неговото всемогъщество, но е удоволетворен, че се изпълнава човешката воля и неудобните, враговете и противниците  са наказани справедливо жестоко.

Всъщност адът и раят са огледалното отражение на реалния земен политически и суетен живот. Тук нищо не се променя. Кой какъвто си е бил на земята, такъв е и останал. Значи човешката присъда, която авторът (или неговият лирически герой) е отсъдил, е точна, вярна и справедлива. Защо тогава да съди Господ, когато и човекът го може - дори по-точно, тъй като сам живее този живот. Ето го пробивът в средновековното религиозно съзнание. Така постановка няма в еретичните и неканонични християнски книги на Изтока. Но го има в личното творчество на един велик поет, прекачващ прага на новото време.

Не е случайно, че водачът на Данте в отвъдния свят е Виргилий - поет на римската античност и езичник. Човек-християнин влиза в ада, воден от езичник, не за да се моли на Господа да облекчи страданията на грешниците, както прави Света Богородица в споменатите „неканонични книги”, а за да осъществи лични амбиции и да раздаде своето правосъдие над тези, които според него не са живели праведно. Или пък са грешали по-малко. Но не изобщо, а спрямо автора и лирическия герой. Това излизане на преден план на собственото Аз и съденето чрез личната воля и страсти е първото преодоляване на средновековието и раждане на новата личност. Водачът-езичник държи здраво ръката на поета, води го уверено из дебрите на отвъдния свят, разкрива му тайните на битието, учи го как да се отнася с хората. Той му дава сили и хладен разум, за да се оправя лесно в тези дебри, да не се изгуби, да остане непоразен от стрелите на завистта, омразата и съмнението.

Данте все още върви по границата между епохите. Той не може да я прехвърли, защото съзнанието му е религиозно - макар и разколебано. У него няма практичност, поради което изпитва респект и спазва нормите на християнското благоприличие. Но пренебрегва едно важно правило, записано в том 5 на българското издание на „Добротолюбие”, формулирано от един от отците на Църквата (редакторът на изданието смята, че това е или Калист, или Игнатий): „Моля те, докато си в тяло, не давай воля на своето сърце.  < … > защото не знае  каква страст ще го срещне от това и ще се справи ли с нея” (стр. 480-481).

Франсоа Рабле и Джовани Бокачо не само са дали воля на сърцето си, докато са в тяло, но и решително са прекрачили границата между средновековието и модерната епоха. „Гаргантюа и Пантагрюел” и „Декамерон” са пълно отрицание на правилата, нормите и забраните на средновековието, на християнския морал. Нещо повече, те са открито тяхно поругаване, глумене, преобръщане с главата надолу, отрицание и дори запрещение. Двамата автори си позволяват да говорят за неща, за които средновековният човек дори не би си позволил да мисли. Средновековната карнавалност, която М. М. Бахтин намира за основа на раблезианския реализъм, е проявление на плебейството, на ниската култура, възможна в условията на селския живот и присъща на необразования човек. А Рабле и Бокачо разказват истории за и на благородници, хора от висшето общество. Те не „слизат” в ниския културен и обществен слой, защото там се надяват да намерят примери, на които не бива да се подражава, а правят съзнателна апология на този начин на мислене и живеене.

Веднага след грехопадението Адам и Ева започват да изпитват срам и се прикриват със смокинов лист, а героите на Рабле и Бокачо се радват и гордеят със себе си, с това, което техните предходници са криели, защото им е било неудобно да го показват и да разказват за него - макар че са го вършели. Сега те го налагат като нова норма, начин на живот, морал от висша проба. Затова и не се каят, а само се смеят, преживяват насладата от физическото съществуване, от нарушаването на забраните. Те са горди, че разчупват оковите на християнския морал и отприщват плътските си страсти, за да се радват на телата си.

Средновековният човек осъзнава плътта си като източник на греховни страсти и се стреми да я потиска. Ренесансовият човек, напротив, изпитва радост от тялото си и иска радост за него. Иска, докато е жив, защото смъртта за него е единствено физическо разложение и химически разпад на елементите, които го съставят. Животът е само на земята! Няма грях - затова е няма Страшен съд. Страшният съд е някакво плашило, което предизвиква насмешки и анекдоти. Т.е. той е повод за нови духовни и телесни наслади от смеха и страстите на плътта.

„Декамерон” е апология на плътските страсти и радостта от задоволяването им. Човек е изцяло подчинен на плътта си; той няма вече друг господар на волята и желанията си освен плътта. Това се показва открито, нагло дори; преди е било забранено, сега е не просто разрешено, но въведено в правило, в закон на новия тип съществуване, когато човек сам определя какво и как да го върши. Ето идейната революция. Тя съпътства, а понякога изпреварва, икономическата и политическата. Във всеки случай героите на този феноменален роман са по-късните революционери от парижките барикади и гилотини.  

Ренесансът отваря пътя на иронията, смеха, сатирата. Заличават се границите между възвишено-сериозното и смешно-кръчмарското и профанното. Античността е само някакъв идеал, който се величае; цитират се нейни образци, оправдаващи свободния живот и отрицанието на християнския морал. За „Декамерон”, а и за „Гаргантюа и Пантагрюел”, и за „Дон Кихот” всичко вече е позволено, защото са отменени забраните. Могат да те бият, да ти се подиграват. Но и ти можеш да правиш същото. Само не се срамувай, упорствай и ще получиш желаното.

Но ренесансът не е само ирония, смях, разгул и отрицание. Той е и жестоката драма на човека, на властника и потиснатия, както и на свобдния  в поведението си човек. Оказва се, че новопридобитата свобода да решава сам съдбата си и да има съзнание на господар над природата е свързана с терзания на душата, разколебаване, остри сблъсъци, вражди между хората за първенство. Сблъсъкът с тази нова реалност е показана в цялото творчество на Шекспир. Опиянението от свободата е преминало; новият човек се е уморил да се радва, че може да отрича и да се глуми над църквата, рода, забраните, но не може да възстанови вътрешното си равновесие и да постигне хармония със себе си. Така се раждат трагедиите, а и комедиите, на Уилям Шекспир. Изобщо, Ренесансът само в началото и в някаква малка степен е радост от живота, възхвала на античната хармония, опиянение от свободата и собствените (неограничени според новия човек) физически и умствени възможности.

Ренесансът е упадъкът на Империята, която бе олицетворението на Божието  царство на земята, обединяващо всякакави народи в едно хармонично цяло за защита от злото. Империята отслабва, започва да се раздробява, да измества центъра си, тъй като центърът вече не е местонахождението на владетеля, а икономическата сила, средоточието на търговските пътища и стопанските интереси. Държавата излиза от Църквата, която вече е приключила процеса на обособяването си в държава. Етатизирането на църквата и превръщането й във втори център на светския живот (в това число и на икономическия) измества погледа й от важното,  влиза в сблъсък и конкуренция с държавата. Народът започва да гледа на нея като някакъв източник на злини, на лош пример и пречка за свободния човек. Именно „свободният човек” вижда в нея пороци, корупция, нечистота и опорочаване на Христовото  учение. Така се ражда протестантството. Църквата се нуждае от промени - това е основният постулат в учението и духовната практика на Мартин Лутер. При това от дълбоки и същностни промени, които да възвърнат блясъка на светостта й, с които Самият Иисус Христос я бе създал от Своето тяло. Претенциите на Лутер, сам католически духовник, спрямо католическата църква са били основателни, но той оспорил нещо, върху което се крепяла тя: властта на папата, чието оправдание била неговата безгрешност.

Лутер извършил първата в модерната епоха политическа революция, като реформирал католическата църква и създал ново богословско учение в християнството, наречено „протестантство”. Два века след Данте и Бокачо картината на западна Европа се променила радикално. Техните литературни претенции и художествени въображения, родени от непокорството им пред авторитета на църквата и нейните догми, се въплътили в нови обществени форми. Светът окончателно се променил. Вече всичко било позволено. Сега вярата била единствено за църквата, в храма. Извън храма можеш да правиш каквото ти се иска и каквото сметнеш за необходимо.

„Всичко е позволено” станал основният и комай единствен принцип и критерий на свободата на личността.

Човекът започва да мисли без Бога, независимо от Него и дори срещу Него.

На пръв поглед сякаш българското възраждане няма нищо общо със западноевропейското. То не притежава нито Данте, нито Бокачо, нито Рабле, Сервантес и Шекспир. Липсва и протестанството на Лутер и Калвин.

Това обаче е повърхностно впечатление, основано на външни белези и характеристики, които не изразяват истинската му същност.

Българското възраждане започва, също като западноевропейското, с отрицание на настоящето, което е несправедливо, защото не знае за българската нация, за нейната величава история, за славните й някога царе. Това отрицание е манифест на една нова нация, излизаща из анонимността в чуждата власт и чуждата вяра. Манифест за неподчинение и промяна на статуквото. Но „История славяноболгарская” по своя патос и жажда за свобода може да се сравни (макар да е писана от духовно лице, при това канонизиран от Българската православна църква за светец) с „Божествена комедия” и „Декамерон”. Не, разбира се, поради разгул и подигравка с вярата и религията, каквато изпълва двете творби на западноевропейския ренесанс, а заради несъгласието с това, което е и поради субективното отношение към социалната реалност. Преп. Паисий пресъздава  друга  действителност, която изглежда нереална, но трябва да стане близка и разбираема, за да се стремят българите към нея с всичките си сили. Историята за него е извор на самочувствие; то трябва да породи съпротивителни сили и осъзнаване робското състояние, в което  народът е поставен от гръцкото духовенство. Но голямата му идея е националната държава.

Национализмът отличава българското възраждане от западноевропейското. Национализмът променя начинът на живот, разпалва страсти, които избуяват в неподчинение и желание за промяна - също като в западна Европа. Човекът се осъзнава като силен и всемогъщ, способен сам да решава съдбата си.

Също като западноевропейското, българското възраждане е секуларно, атеистично дори, макар привидно да е засилена ролята на Църквата и се стимулира вярата. Новата класа на търговците, лихварите и занаятчиите-полуиндустриалци използват Църквата за своите интереси и цели. Буржоазията обича най-много свободата, която й дава сигурност и спокойствие.  си. Тя не търпи власт над себе си, която да я потиска и пречи да печели. Буржоазията се подчинява само ако е да има спокойствие и условие за развитие, ако властта потиска тези, които й работят. На българската буржоазия й трябва политическа власт, за да съществува активно и мащабно да работи. Тя понася османската власт, защото в империята са нейните пазари, но не обича властта на Константинополската патриаршия, защото й отнема правото да се разпорежда с българското население. Ако Църквата е българска, буржоазията би могла да я контролира и дори управлява за своя полза. Това е причината да се разпали с такава страст т.нар. „църковна борба”, която се ръководи активно от българската буржоазия.

Буржоазното съзнание е прагматично, егоистично, ограничено в прекия интерес. Такова е то и в България.

В България няма аристокрация, църквата е в диоцеза на Константинополската патриаршия, бавно и трудно се създава модерната интелигенция. Бавно и трудно зрее и идеята за националната държава. Самата буржоазия до голяма степен е доволна от състоянието си и единственото, което не я устройва, е липсата на сигурност и здрава ръка в империята, която да гарантира спокойното развитие на стопанския живот. Европейското индустриално производство силно конкурира родното занаятчийство, но за сметка на това осигурява добри печалби на търговците. Затова и буржоазията не бърза със своята революция. Идеята за освобождение е „предадена” на интелигенцията и на радикализиращата се занаятчийска по социален произход младеж, която е най-силно засегната от неуредиците в империята. Не е случайно, че след успеха на църковната борба и обособяването на Българската екзархия, обществото се успокоява, а опитите за радикализиране на общественото недоволство и постигане на революционна ситуация не намират почва. Това е причината и за вялото протичане на Априлското въстание.

Българското възраждане, понеже е късен обществен феномен, носи много от белезите на различните етапи на модерната епоха. То търпи силно влияние от френското просвещение и немския романтизъм, както и от руските революционни демократи. Отклик намират и идеите на Парижката комуна, на зараждащия се и все по-укрепващ материализъм и комунизъм. Позитивизмът, материализмът и атеизмът са неговите най-важни отличителни белези.

Патосът и възторгът от Ренесанса и неговите постижения са толкова силни и ярки, че ни заслепяват и пречат да осмислим и осъзнаем истинската му същност. А в Ренасанса са заложни всички следващи закономерности и родови белези на модерната епоха. Това е сурово, а не величаво време, чиято сянка тегне и днес върху света и човечеството. То е начало на нравствен и духовен упадък, а не на величие и устременост нагоре…