“Лама сабахтани” е от последните земни слова на Господ Иисус Христос. Така в Светите Евангелия четем:

А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Иисус извика с висок глас: Или! Или! лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? Някои от стоещите там, като чуха, казваха: Той вика Илия. И веднага един от тях се затече, взе гъба, натопи я в оцет и, като я надяна на тръст, даваше Му да пие; другите пък думаха: чакай, да видим, дали ще дойде Илия да Го избави. А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух.

(Мат. 27:45-50)

А на шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час. А на деветия час Иисус извика с висок глас: Елои, Елои, лама савахтани? което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? Някои от стоещите там, като чуха, казваха: ето, вика Илия. А един се затече, натопи гъба в оцет и, като я надяна на тръст, даваше Му да пие, думайки: почакайте да видим, дали ще дойде Илия да Го снеме. А Иисус, като издаде висок глас, издъхна.

(Марк. 15:33-37)

Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата. Иисус, като извика с висок глас, рече: Отче! в Твоите ръце предавам духа Си. И това като каза, издъхна.

(Лук. 23:44-46)

При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина. А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си. След това Иисус, като знаеше, че всичко вече е свършено, за да се сбъдне Писанието, казва: жаден съм. Там имаше съсъд, пълен с оцет. Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му. А когато Иисус вкуси от оцета, рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух.

(Иоан. 19:25-30).

Според евангелските разкази последователността на последните земни часове на Господ Иисус Христос би следвало да е тази: Господ оставя грижата за майка Си Мария на любимия Си ученик, св. евангелист и апостол Иоан Богослов (“жено, ето син ти! … ето майка ти!”). После идват така записаните думи: “Или! Или! лама савахтани?” (Мат. 27:46), “Елои, Елои, лама савахтани?” (Марк. 15:34), “жаден съм” (Иоан. 19:28). Подават Му на тръст гъбата, напоена с оцет, Господ изрича: “Свърши се!” (Иоан. 19:30), “Отче! в Твоите ръце предавам духа Си” (Лук. 23:46), “И като наведе глава, предаде дух” (Иоан. 19:30).
Тълкуването на тези слова: “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” – които са началото на 21-ви псалом(1), е било различно.
Така Несторий, който е бил патриарх в Константинопол по времето на Теодосий II (V век), основал своето учение за нравственото, а не съществено-ипостасно, съединение на Бога с човечеството. По време на кръстните страдания божеството в Иисуса се е отделило от тялото, а при възкресението пак се е съединило. Логически в този път е системата на несторианските идеи – Пресвета Дева Мария е човекородица, в краен случай Христородица, но не и Богородица. Тя не е родила Бога, а човек. Човекът Иисус е бил само обител на божеството и оръдие на нашето спасение. Този човек чрез Светия Дух, по Негово вдъхновение, става Христос, помазаник. Божието слово е било в Него в особено нравствено или относително съединение. Тази логика е обезсмисляла Божия промисъл и Божието дело за спасението на човека. Представяла е всичко с уклон към човешката деятелност.(2)
По повод тези кръстни слова на Господ обаче св. Иоан Златоуст сочи (Св. Иоан Златоуст 1993: 576-577), че Той – Иисус Христос, се е старал да покаже, че Неговата смърт е необикновена. Смъртта е пристъпила към Неговото тяло не преди Той сам да я е поканил. А Той я е поискал тогава, когато всичко се е изпълнило. Затова е говорил: “Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема” (Иоан. 10:18).(3) И тъй, знаейки, че всичко вече се е изпълнило, Христос казва: “жаден съм”, и с това Той пак изпълнява пророчество.(4) И когато вкусва от оцета, Иисус изрича: “Свърши се!” Всичко това Той върши без смущение и с власт. Че е така, се вижда от последвалото – когато всичко свършва, Христос “наведе глава, предаде дух” (Иоан. 19:30).
Св. Иоан Златоуст обръща внимание на това, че обикновено изпускат духа не след преклоняването на главата. Тук е било обратното. Христос е преклонил главата Си не когато вече е предал дух – както става с нас, а тогава, когато предава дух, първо прекланя главата Си. Чрез всичко това евангелистът показва, че Той, Христос, е Господ на целия свят. Смъртта е допусната, когато Той я допуска, а не когато Него са Го разпнали и Той е бил безпомощен във всичко (Св. Иоан Златоуст 1993: 577). С други думи, и кръстната смърт на Господ Иисус Христос, и последните думи, които произнася, са, за да се изпълнят пророчествата – да се осъществи Божият промисъл, спасителният план за човечеството, обещан още при грехопадението на прародителите ни.
Би могло да се допусне, че тези слова съдържат в себе си и чисто човешка болка. Иисус, роден от жена, е човек от плът и е съединил в Себе Си двете природи – човешката и божествената. Той търпи глад, жажда, нуждае се от сън, познава всички човешки емоции. По всичко е подобен на човеците, освен по едно – не е познал греха. В молитвата Му в Гетсиманската градина кървави капки пот падат от челото Му – Той знае това, което предстои: “Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39); и знае, че невинен ще поеме греховете на човечеството. Би могло да се допусне, че този стон на кръста (“Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”) е излязъл от Неговата човешка природа. Така, както същият стон е излязъл из устата на псалмопевеца св. цар Давид, чийто сродник по плът е Господ Иисус Христос.
Св. цар Давид пише 21-ви псалом, преследван от враговете си(5), понасящ наказание за греховете си, но неотстъпил от Бога. И Бог не е оставил Давида, избрания от Него цар на евреите. Тези думи (“Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?”) в псалом 21-ви нямат буквално значение. Те показват емоционалното състояние на страдащия – страдащ, но и обичащ Този, който Го наказва. Защото Бог е любов, но и всеправеден съдник, истина и всесправедливост. Псалом 21-ви, а и 68-и са предобрази на Христовите страдания, пророчества за тях. Така, освен всичко, което се случва със св. цар Давид, освен всичко, което той пише, тези псалми имат и второ значение, съвпадащо само отчасти с буквалното. И то е – нека повторим – пророчеството за Христовите страдания, за преследването и разпъването Му от Неговите врагове.
Както сочи св. Иоан Златоуст, унижението, което е изтърпял Господ, даже и обикновен човек не познава. Дори да имаме безчислени врагове, дори да сме изпитали от тях нетърпими обиди, ние плачем от жалост, когато се случи да умъртвяват враговете ни. А враговете на Христа, при това Негово страдание, не са се примирили с Него. Не са се примирили, смекчили, а напротив – още повече са се ожесточили. И Му поднесли на тръстикова пръчка оцет, напоен в гъба, както обикновено поят престъпниците (Св. Иоан Златоуст 1993: 576-577).
Тази жалост и състрадание, които предполага св. Иоан Златоуст, няма откъде да дойдат. Защото, жалейки страдащите ни врагове, ние всъщност жалим подобните нам човеци, с които ни свързва обща онтология. А знае се, че и това, което сме ние, и това, което са тези, които ни мразят и ненавиждат, са все хора, познали и познаващи греха. Няма човек, който да е живял на този свят и да не е грешил. По книгите в Светото Писание личи, че Божията логика вижда в света святост и несвятост. Пред светостта всички човеци са еднакво грешни. Затова в църквата има молитви за помирение на враждуващи, за дар на прощаване. Божие е словото, че блажени са миротворците, затова са и молитвите за тези, които ни мразят. На кръста Бог е простил на своите врагове, молейки се за тях: “Отче! Прости им, понеже не знаят що правят” (Лук. 23:34).
Бог, който дава живот, не е този, който иска смъртта на грешника. Обратно – Той сам Себе Си принася в жертва не за година, не за хилядолетие, а заради спасението от вечната смърт на тези, на които е дал живот. И със смъртта побеждава смъртта.
А и друго – прошката на кръста на враговете Му е потвърждение на тълкуването на св. Иоан Златоуст, че и смъртта е била във властта на Иисуса. Прошката на тези, които са ни причинили душевни и телесни страдания, е най-трудното, което може да се постигне. Миротворството е най-трудната любов, защото, вижда се, човешката душа по природа не обича злото, смъртта, противи им се. Противи се на болката и на страданието, а злото се подхранва, живее само от злото. То се храни от себе си и е необходимо, за да съществуват страданието, смъртта. От любовта то не може да черпи, затова е и заповедта да не отвръщаме на злото със зло, колкото и това да удовлетворява нашите други жажди – за справедливост например, за да не умножаваме с тази жажда злото в света. Отмъщението е Мое – обещал е Господ, и Неговата справедливост е всесправедливост. Тя не е като човешката справедливост.
Впрочем враговете на Христа, гледайки кръстната смърт на Твореца, не са способни да проявят жалостта и състраданието, за които говори св. Иоан Златоуст, поради това, че Бог – като абсолютна любов и добро, е несъвместим с абсолютната омраза и зло. Доброто и злото тук се срещат не както при човека. Човек допуска греха в себе си чрез свободната си воля. Но като Божия твар носи безсмъртната, дадена му от Твореца, душа. От свободната воля на човека зависи в коя посока ще бъде земното му време – към земната пръст, земните удоволствия, страсти и всичко, което отдалечава душата от Бога, или чрез въздържание от щенията на земната пръст – към близостта с Твореца, към богопознанието.
Всичко, което става на кръста, не е както при човека. На кръста става срещата на две несъвместими онтологии, на доброто и злото.
Както вече бе отбелязано, псалмите съпровождат началото на земното служение на Христа. Също така – че части от псалмите Господ произнася в Своите поучения. Псалтирът е молитвеникът на Иисус Христос при служението Му в синагогата и при храмовите тържества.
И ако се върнем отново към светоотческото тълкувание на казаните на кръста слова: “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ – трябва да подчертаем, че този вопъл се е изтръгнал из сърцето на Богочовека, уязвено от греховете на цялото човечество, на всички времена. Тези грехове Той приема върху Себе Си.
От всичко това е и целият гняв на безконечната Божия правда, породен от тези грехове, на които откликва душата Му. Иисус знае колко много оскърбления са нанесени на безконечния, милосърдния Бог и тъй като носи в Себе Си образа на цялото човечество, изповядва от името на всички човеци, че това огромно множество от грехове отдалечава от човечеството надеждата за спасение (Тълкувание 1891: 41-42).

“Лама сабахтани!” Стоян Михайловски печата през 1905 г. в “Днес чук, утре наковалня”. След тази книга той издава още: “От развала към провала” (1905), “Словоборците станаха богоборци” (1908), “Позив към българския народ и българската интелигенция” (1911). Може да се каже, че това е времето, когато той, иначе продуктивен в книжовното си дело, престава да пише. След 1905 г. се оттегля от обществения живот и името му най-често се появява под работи, печатани в “Църковен вестник”.
Васил Пундев отбелязва, че само религиозните мотиви у Стоян Михайловски носят “лирически движения и само те дават в лириката му хубави стихове” (Пундев 1929: 133). За останалия текстови корпус от неговото книжовно наследство, както сочи и д-р Кръстев (Кръстев 1898: 111-137), може да се каже, че е студено разсъдъчно, т.е. то е философия, мисловност чрез стихове. Михайловски (пак по д-р Кръстев) е осъден да гледа крушението на идеалите си.
Защо единствено религиозните преживявания на Стоян Михайловски са източник на лиризма в стиховете му? Едно от възможните обяснения е, че в лириката му могат да се видят няколко типа диалогичност, или поне интенции за диалогичност. От тях най-важен е диалогът с обществото; диалогът със себе си, диалогът със своя огледален двойник (по-скоро двойници). И с Твореца – чрез молитвата, която е единствено възможният разговор на душата с Бога. Такава молитва е “Лама сабахтани!”, сонет-молитва. Из молитвеното настроение впрочем произтича и лиризмът в стиховете му.
Ситуирането на авторството на Стоян Михайловски в пространството на културата в края на ХIХ – началото на ХХ век изглежда своеобразно. Михайловски не е свързан с изживяването на възрожденската аксиология – нещо, което добре се вижда в книгите на Иван Вазов, Захари Стоянов, в мемоарната проза от 80-те години на ХIХ век или у Константин Величков. В книгите му се конституира новата литературна система. Поведението му сред българския свят в края на ХIХ и началото на ХХ век можем да приемем за профетическо, ала авторството му не създава нова идеология или идея за антропология – така, както прави Пенчо Славейков, и кръгът “Мисъл” въобще. Д-р Кръстев обръща внимание на това, че Стоян Михайловски следва идеите на позитивизма и на своя учител Огюст Конт (Кръстев 1898: 135). И това е така, като се има предвид, че обществото и неговият нравствен статус занимават ума и емоциите на поета. Той се стреми към етична промяна на обществото в диалога си с него – чрез текстове и чрез публичната си деятелност. Това обаче е толкова успешно, колкото е била успешна проповедта на пророците в Палестина – и обществото, и пророците, след всичко, станало като нравствено събитие, са оставали сами в себе си: едните – с трагизма на неразбраността, а другите – с радостта от светския ум.
Позитивизмът има своя система от антропологични ценности и идеали, чрез които мисли и Стоян Михайловски. Същото прави и Алеко Константинов – известна е неговата привързаност към идеите на Джон Стюърд Мил. Оказва се обаче, че ценностите на позитивизма не са регулатор на нравствения ред в обществото, още по-малко – утеха за човешката душа или някаква трайна надежда. Не ни е известно по това време да е имало публичен разговор за възможностите на християнската антропология, въпреки че църковността на обществото е била в значителна степен по-голяма, отколкото е сега. Позитивизмът отдава първенствуващо значение на научното знание.
Както вече бе отбелязано, проблемът за науката и вярата, обединението на Атина и Йерусалим, е решен още във времето на Кападокийския синтез. Впрочем и Хърбърт Спенсър развива агностическото учение за непознаваемостта на обективната реалност, и то след големите открития на естествознанието след средата на ХIХ век, и смята, че в същността на обективната реалност може да се проникне единствено чрез религията, а не с помощта на науката. Единствено чрез знанието не може да се постигне обществено и лично по-добро живеене, социално или нравствено благоденствие.
Несъвместимостта между това, което е в света и в човека, и това, което Стоян Михайловски иска светът и човекът да бъдат, е и причината за песимизма в текстовете му. Подобен е и песимизмът на Алеко Константинов, който в пътешествията си и в желанието да обиколи света търси начин да се освободи от трайната емоция на горчивина и скръб, която българският (а и не само българският) свят поражда у него.
Явно е, че позитивизмът и като философия, и като социално и нравствено поведение, следвайки идеите на ХVIII век, при всичките си добри намерения за напредък и благополучие, не успява да даде на обществото утеха и мир за човешката душа. Така е поради онтологичното несъответствие между идеологията, знанието, философията и необходимостите на душата, останали на равнището на априорността си или развити в това, което се нарича душевен живот чрез културата, а не духовен живот чрез вярата.
Следва да се припомни, че позитивистичните идеи са въведени в българското културно поле още през 70-те години на ХIХ век с текстовете и деятелността на Любен Каравелов и те са една от идеологиите на времето след средата на века. Тази идеология е с приносно значение за хуманитаристиката у нас, но тя не произтича из естественото общо развитие на българското общество. То има своя, уникална, гражданска, политическа и културна история; отличава се с характер, менталност, динамика на процесите си, различни от европейската норма. Краят на ХIХ и началото на ХХ век е време на граждански и политически идеологии – консервативна, либерална, сиромахомилска, народническа, социалистическа и прочие, претендиращи за ценност и заедно с това еднакво неуспяващи да дадат необходимите на човека духовна храна и мир, а и любов и надежда.
Идеологията не може да подреди обществения и душевния живот – от гледна точка на етиката или пък на справедливостта. Българската възрожденска идеология съдържа в себе си категории за нравственост и за справедливост и нейното оставане в миналото се приема за трагично през 80-те години – и това е добре илюстрирано от Иван Вазов в “Епопея на забравените”, или в Захари-Стояновите “Записки по българските въстания”. По това време, според Васил Пундев, Стоян Михайловски е единственият “писател у нас, смутен понякога, завладян от религиозна мисъл и чувство”(6) (Пундев 1929: 127). Васил Пундев признава също така, че Стоян Михайловски внася нови съдържания в нашата поезия: “…пръв път се явиха у нас поетически въпросите за човешкото битие, проблемата за злото, за смъртта, за смисъла на човешката участ; явиха се религиозни и философски мотиви…” (Пундев 1929: 133-134).
И така, ако съберем в едно казаното дотук, то в тази ситуация на времето от края на ХIХ – началото на ХХ век идеологиите, ако и да са градили гражданския и исторически човек, не са успели да съградят “вътрешния човек”, понеже не е в природата им да го сторят. В това време на социален крясък и нравствено оглушаване Стоян Михайловски, както сочи Васил Пундев, е борец, “алчущ за безкрайност, с присъщата му жажда за идеал и върховен ред…” (Пундев 1929: 134). И въпреки обема на книжовното си дело, е повече познат като общественик и публична личност.
Впрочем, ако проследим книжовното му слово от гледна точка на намерението за диалог с обществото, то още в “Поема на злото” Стоян Михайловски дава чрез литературата своето тълкуване на произхода и феноменологията на злото. А после във “Философически и сатирически сонети” показва злото като екзистенциална философия и като обществена практика. В “Книга за българския народ” злото е философия на властта и тиранията – нещо, което се случва в Европа в годините на ХХ век и което Михайловски провижда. Всичко това той върши с разума си – и като общественик, и като поет, разсъждавайки в стихове за всичко, което е зло в обществения свят и в човека. Из емоционалността му извира лирично настроение тогава, когато изживява религиозно чувство, или в молитвите му, написани в стихотворна форма. Там няма разсъдък, драма, крушение на идеали, там е само любовта на творението към Твореца.(7)
Стоян Михайловски наистина е сред малкото български писатели, имащи религиозно съзнание, и е завладян от “религиозна мисъл и чувство”, както пише Васил Пундев. Следва да се припомни, че той е племенник на Иларион Макариополски и това, което е научил в дома си в Елена, не е било забравяно и пренебрегвано в следходния му живот. Може да се допусне, че чрез езика на тогавашната култура той има намерението да постигне онова, което може да се постигне само чрез наставлението и проповедта. Идеалите и върховният ред, колкото и добри културни намерения да са, за практическия – социален и етичен – живот се оказват само добри пожелания. Очевидно е несъответствието между доброто намерение и средствата, чрез които ще бъде постигнато то.(8)
“Тежи ми, Боже, кръстът на живота…” е първият стон, с който започва молитвата в сонет на Стоян Михайловски. Той съдържа в себе си и желанието за покой, мир и утеха, нега по отвъдното и по живот с Него. Поради това кръстно носене на живота е страданието му и за да уподоби преживяването си, и за да бъде разбран, чут, молещият се припомня онова състояние на Христа, когато Той е приел да носи всички знайни и незнайни грехове на човечеството. Следва да се уточни, че не може да се мисли за сравнение между състоянието на молещия се и това, което Иисус е изпитал, но и че никому не се дава товар повече, отколкото би могъл да носи. Като част от творението и от Бога обаче – според силите си – молещият се преживява с душата си страдания, близост до смъртта, въплъщаващи и страха, и скръбта.
В молитвата разкриването на тайните на сърцето в следхождащото психично време също е уподобено на участта на Христа, на пророците до Него, а и на нравствено просветените люде, а то е самотата сред другите, наименувани тук с безликото “тълпи”, неразбраността му от тях. Разбиране молещият се търси единствено от Него, който е с меко и знаещо милост сърце, който умее да прощава и който е показал Своята жертвена любов към човеците. Светлината, доброто у себе си молещият се – също жертвено обичал и давал – е оставил у другите. Странно е това състояние – на този, който доброволно се лишава от онова, което има, и на “другите”, “тълпите”, които непрекъснато поглъщат онова, което те не могат да са, защото и не искат да са, но по естеството на природата си знаят що е добро. И търсят доброто и светлината, вземайки ги от по-просветения. Чувството за дълг, служение и нравствена отговорност – да обикнеш ближния като самия себе си, е диктувало и жертвеното поведение на молещия се. То е и неизменната участ на избрания, комуто много се дава, но и от когото много се иска. Любовта към другите е дала обратен резултат – срам и вражди. Потънала в телесността на тези, към които е била отправена, любовта не е събудила състояние на любов. Ала друго поведение, освен жертвената любов, молещият се не би могъл да има, защото, бидейки друго, то не би било самото себе си. Цялата тежест и страдание на молещия се произтичат из ненамерилото отзвук добро и от това състояние на самота, срам, вражда към неразбраната добронамереност, към жертвената любов.
Това преживяване е споделимо и споделяно единствено с Него, Създателя, който познава в най-висша степен нелюбовта на човеците, и към Него е отправен и вопълът “Боже мой, защо си ме оставил?” Или, из този диалог с Твореца, из молитвеното настроение на говорещия е и това рядко за лириката на Стоян Михайловски лирично чувство. Това, което е трябвало да стори говорещият за другите – сторил го е. Всичко, което е трябвало да изведе другите из пространствата на смъртта и тленното, той го е дал – доброто и любовта, служението на тях. Отклик не е намерил. А е така, защото светът обича своето. А той, молещият се, е направил опит да не бъде от този свят, внасяйки в него идеализма си – така, както го е разбирал.
Психическата му самота и горчивината са огромни в това психично състояние и отвръщайки очите си от света, единственият негов път оттук насетне е към Него – пътя и истината, вечното прибежище на духовните и на тези, които не са от и за този свят. Затова и оприличава себе си на умиращ ястреб, повален от тленността, страстите и от духовната глухота на света. Неговата бавна смърт е в самотност, така както в самотност е умирал на кръста Иисус – охулен, обруган и разпънат от човеците, които Той е създал, обичал и на които е дал всичко, и заради които е претърпял кръстното страдание. Така, напускайки завинаги този свят като Богочовек, Иисус с висок глас извиква: “Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.” Подобно Нему, с обърнати към небосвода очи, към вечната правда, истина и добро, умиращ за този тук свят, преживява своята смърт молещият се в сонета.
Както се знае, това, което се случва със Стоян Михайловски в началото на ХХ век, не се случва само с него. Изключително ясна се оказва разликата между тези, които търсят духовния, макар и разбиран с човешки категории, живот, и тези, които са избрали живота чрез тленното и преходното. Стоян Михайловски наистина е сред малцината в онова време, които, освен в човешки ценности, търсят духовното в християнството, където духовното наистина е – и като път, и като истина.

Бележки

(1) Началото на 21-ви псалом е: “Боже мой, Боже мой! (чуй ме;) защо си ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик.” Следват стиховете:

3. Боже мой! викам денем – и Ти не чуваш, и нощем – и няма за мене мира.
4. Но Ти, Светий, живееш посред славословията на Израиля.
5. На Тебе се уповаваха отците ни; уповаваха се, и Ти ги избавяше;
6. към Тебе викаха, и биваха спасявани; на Тебе се уповаваха, и се не посрамяха.
7. Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа.
8. Всички, които ме виждат, ругаят ми се; клатейки глава, думат с уста:
9. “Той се уповаваше на Господа, нека Го избави, нека Го спаси, ако Му е угоден.”
10. Но Ти ме извади из утробата, вложи в мене упование още в майчините ми гърди.
11. Още от утроба на Тебе съм оставен; от утроба майчина ми Ти си мой Бог.
12. Не се отдалечавай от мене, защото скръбта е близо, а помощник няма.
13. Множество телци ме обиколиха; тлъсти бикове васански ме окръжиха,
14. разтвориха уста против мене като лъв, който е гладен за плячка и рика.
15. Аз се разлях като вода; всичките ми кости се разглобиха; сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност.
16. Силата ми изсъхна като чиреп; езикът ми прилепна о небцето, и Ти ме сведе до смъртна пръст.
17. Защото псета ме окръжиха, сбирщина злосторници ме обиколи, пробиха ми ръце и нозе.
18. Можеше да се изброят всичките ми кости, а те гледат и си правят зрелище от мене;
19. делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие.
20. Но Ти, Господи, не се отдалечавай от мене; Сило моя! побързай ми на помощ;
21. избави от меч живота ми, и от псета – самотната ми душа;
22. спаси ме от устата на лъва, и от рогата на еднорогите, като чуеш, избави ме.
23. Ще възвестявам Твоето име на братята си, сред събранието ще Те хваля.
24. Вие, които се боите от Господа, възхвалете Го. Цяло семе Иаковово, прослави Го. Да благоговее пред Него цяло семе Израилево,
25. защото Той не презря и не пренебрегна скърбите на страдащия, не скри от него лицето Си, а го чу, когато тоя викна към Него.
26. За Тебе е хвалата ми във великото събрание; ще изпълня оброците си пред ония, които се боят от Него.
27. Да ядат бедните и се насищат, да хвалят Господа ония, които Го търсят; да живеят сърцата ви навеки!
28. Ще си спомнят и ще се обърнат към Господа всички земни краища, и ще се поклонят пред Тебе всички езически племена,
29. защото царството е на Господа, и Той е Владетел над народите.
30. Ще ядат и ще се поклонят всички тлъсти на земята; пред Него ще се преклонят всички, които слизат в пръстта и не могат да опазят живота си.
31. Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки;
32. ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил.

Псалом 21-ви, заедно с 68-и, е сред най-често припомняните псалми в Светите Евангелия. Обратно в текста

(2) За Несторий вж. Полный православный богословский энциклопедический словарь. Т. 2. Москва, 1992. Обратно в текста

(3) За да се разбере контекстът, е необходимо пълното цитиране на тази част от Евангелието на Иоан (10:11-19):

Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците. Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават. Както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца; и душата Си полагам за овците. Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир. Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си. Поради тия думи пак произлезе разпра между иудеите. (Подч. мои – С.С.) Обратно в текста

(4) Което е в псалом 68-и:

20. Ти знаеш моя позор, моя срам и моето посрамяване: всичките ми врагове са пред Тебе.
21. Позорът съкруши сърцето ми, и аз изнемощях, очаквах състрадание, но го няма, – утешители, ала не намирам.
22. И дадоха ми за храна жлъчка, и в жаждата ми с оцет ме напоиха. Обратно в текста

(5) В тълкуванието на “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?” проф. Иван Марковски не сочи по време при кое от старозаветните исторически събития св. цар Давид е произнесъл тези думи. “Смисълът на тези думи е – пише проф. Иван Марковски, – че Бог оставил Иисусовата човешка природа и я предал на страдание за изкупуване на греховете на човешкия род. Той е трябвало да страда, като приел върху Себе Си нашите грехове.” (Марковски 1971: 13).
В “Толковая Библия” (Пб., 1904-1907. Т. 1. Бытие – Притчи Соломона) четем, че в този псалом Давид никъде не говори за своята виновност пред Бога и затова неговите страдания, при тяхната незаслуженост, са особено тежки. По това тълкуване събитието, по повод което Давид пише псалом 21-ви, е станало по времето на Саул. Тогава Давид е бил обкръжен от едната страна от планини, от другата – от пустиня, а срещу него е бил Саул. Това тълкуване изглежда по-логично за тази ситуация – страданието на невинния, защото тогава, според книга Царства, не е имал видима вина, поради която да е бил преследван. А е бил близо до смъртта. С други думи, тази ситуация е по-сходна със страданието на Господ на кръста.
Но по тълкуването на св. отци на Църквата, в този псалом Давид изобразява своето безпомощно положение по време на бягството си от Авесалом. Давид се моли на Господ да бъде прекратено по-скоро това бедствие, защото не е било бедствие само за него, но и за целия народ. Ала не така е било изречено в Божиите съдби – Давид е трябвало известно време да страда, Авесалом – да тържествува, а народът да търпи неправди и безпокойства. В това чувство изгнаният цар вопие към Господа: “Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?” После смирено осъзнава, че Бог има справедлива причина, поради която се бави да изпълни молбата на молещия – тя е в многото грехове, които има страдащият цар.
Мисълта на пророка (цар Давид) може да се изложи по следния начин: Господи! Защо си се отвърнал от мене? Но аз не роптая против Тебе, аз знам, че множеството мои грехове удържат Твоето милосърдие. Чувствам, че Ти бащински искаш да ме накажеш за тях и не ми оказваш помощ в моето бедствено състояние заради това, с търпение да се очистят моите беззакония. Съзнавайки обаче себе си като недостоен за помощ, той не губи надежда: Но не гледайки на множеството мои грехове, аз не ще престана да прибягвам към Тебе и ден и нощ неотстъпно ще Ти се моля: ще вопия към Тебе и в нощите си, нима Ти няма да чуеш? (Тълкувание 1891: 39). Това тълкуване за нас е по-приемливо и него ще имаме предвид в следхождащите редове по повод псалом 21. Едно – поради факта, че е по св. отци на Църквата, друго – че то отваря много повече значения. Давид иска страданието да се прекрати. Но волята Божия е друга. Мислите на Бога не са като човешките. Затова и Бог бави да изпълни молбата на молещия. Ала Давид носи само множеството свои грехове, а Бог понася невинен греховете на цялото човечество. То е от Неговата жертвена любов към човеците – Бог толкова възлюби човеците, че даде Своя единороден Син в жертва. Обратно в текста

(6) Едва ли това е точно така, но сигурното е, че сред писателите Стоян Михайловски е този, който “из религиозната мисъл и чувство” е правел литературен текст. Обратно в текста

(7) Отбелязахме, че 1905 г. е преломна в неговия живот. Нещо повече – в едно от писмата си до д-р Кръстев той пише, че ще е благодарен, ако всички го забравят. Обратно в текста

(8) Културата, изведена из християнството, секуларизирала се, може да постигне единствено себе си. Така и човекът, изведен из Ноевия кивот – Църквата, може да постигне единствено себе си. Лекомислено е прекъсната двусъставността на човешкото, т.е. богочовешкото да стане човешко без божествено. А знае се, че то е онтология на земната пръст и Божия Дух. Иисус е Богочовек, Църквата е Богочовешки организъм; би следвало и човекът като венец на творението, създаден за вечен живот и радост, също да е с богочовешка онтология. Бог и творението са с различна онтология – по творението виждаме само отпечатъците на Божията мощ и сила, но Бог не е творението. Човекът не е и ангел. Човекът има земна природа, която също търси своите права на живот. А тези права, и да бъдат относително удовлетворявани, са права с граница.
Не може да се отговори на въпроса, какво би било, ако човекът не бе променил творението с първородния грях, а после и с всичко, което следва от потопа до днес и което изисква Божията справедливост и възмездие. Не по Божията воля, а по свободната си воля човекът е решил да отдели човешкото от божественото, както отделя и културата от Църквата и християнството. А срещу свободната воля Бог не може да е, защото из Него произтича абсолютната свобода. Той знае какво е свобода, но въпросът тук е дали тази най-голяма сила, която човекът има, срещу която не може да има възражения, да е негово право и употреба, с която може безкрайно да се прониква в пространствата на Твореца, дали с тази сила, дадена на човека, както и всичко, останало даром, е възможно човешко съзиждане, произтичащо из самия човек въобще. Защото, “Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата” (Пс. 126:1). Дали има някакъв правилен път, освен пътя с Него, и дали този избор не е и изборът на безкрайната и безгранична свобода? Бог е любов, но Той е и всесправедлив. Той изглежда безкрайно малък пред нашата свобода и пред нашия избор, и това наистина е така, но ще бъде и безкрайно голям, когато ще сме изправени пред Неговата всесправедливост, пред която няма да имаме защитници.
Въпросът за свободата явно е въпрос на умен избор и надежда, или на безумен избор на нещо, което е с неясен край. Тук очевидно не става въпрос за сметки, а за избор, който се прави чрез сърцето, който няма и как да се обясни, защото Творецът, който ни е създал, знае всичко за нас. И доводите на сърцето са най-важни. А и Иисус, когато е питан коя е първа от всички заповеди, отговаря: “А Иисус му отговори: първа от всички заповеди е: “слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ, и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”. Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: “възлюби ближния си като себе си”. Друга заповед, по-голяма от тия, няма” (Марк. 12:29-31). Останалото изглежда да е опит на човека, макар и ценен. Но ако прекъсне връзките си с Източника на всичко, тогава пътищата на човека могат да станат опасни. Ако няма мисълта за Бог, всичко е позволено, и ХХ век е добра илюстрация на подобна свобода. Обратно в текста

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ