Георги Н. Николов

През 1941 г. в София излиза книгата „Безмълвният Париж”: безплатна премия от година ХІІІ на вестник „Литературен глас”. Неин създател е уважаваният професор Петър Петков-Осоговец (1890-1972), автор и на други творби с художествено съдържание: „Петър Осоговец”, „Тайните на живота”, „Разбулени тайни”, „Кръвта говори”… Произведението, което спомняме с тези кратки редове, не е традиционно за българската литература. Защото то, под формата на пътепис, ни запознава с четирите гробни парка на френската столица - „Пер Лашез”, „Монмартр”, „Монпарнас”, „Паси”. Какъв е подтекстът за неговото създаване пояснява в предговора Николай Райнов: „В съзнанието на народите смъртта никога не е била край. Схващали са я като необходима съставка на битието, като мяна в непрекъснатия живот, като завършък на един етап в вечното съществуване. Едни са вярвали в прераждане, други - в възкръсение, трети - в променлив или траен задгробен живот. Но и днес никой, всъщност, не приема вдън съзнанието си, че смъртта е окончателен и решителен свършък на всичко у него. Дори крайният материалист, скептик или нихилист, когато се запита вдълбочено, положително ще си отговори, че онова, което е той, самият той, не може да умре. Човешкото съзнание се противи упорито на мисълта, че смъртта е безусловно унищожение”. В книгата на Осоговец тя е богато наторена почва, върху която избуява човешката памет в безкрайна разнопосочност - историческа, гражданска, естетическа, хуманитарна. Но при всички случаи: добронамерена към бивши достойни и значими люде. Направили много за поколението, към което принадлежат. И към гражданската пирамида въобще. Защото нейното строителство никога не свършва, а само се надгражда. С вдъхновението на мирни творци, или с кървавите поуки от войни и социални стълкновения. Идеята на Осоговец за този нетрадиционен пътепис е клонка от вековни философски разсъждения за живота и смъртта. За ролята на отделната личност в краткото си присъствие сред реални дадености. И в желанието на всеки от нас да бъде помнен… вечно. Как? Отговор дават притихналите гробни алеи. Където почиващите там според автора са равни само под земята. Но не и над нея, съдейки по пищните паметници и епитафиите върху снагата им. „Ходи често, непознати ми парижки пришелецо - съветва авторът - ходи в мъртвия град и ще видиш, колко много ще научиш! Ще видиш чудни творби на видни майстори, от които ще опознаеш най-големите синове на Франция и на Човечеството, и ще се изрежат за винаги в паметта ти. А по издълбаните и бронзовите букви ще научиш, кои са ти дали в стройна реч, чувствата и болките на своята душа и на Света, - и ще ги запечатиш в сърдцето си. Ще видиш учените, философите и мъдрите ръководници, а наред с тях, борците и жъртвата за свободата на мисълта, на волята и на човека. Иди, ходи ти в тоя мъртав град! Защото ще порастнеш духом”. Така Петър Осоговец изгражда продължение на реалността, която във всички времена има своите практически потреби. Човекът фокусира сбор от дейности, характеризиращи биологичната му същност. Моделира се по силата на обществените закони и се вписва в делника. Заема мястото си в него и с хиляди съвременници изгражда лика му, наричан от потомците „история”. Но той е и мисловна вселена. Сбор от политически, религиозни, културални и пр. духовни характеристики. Които уравновесяват двете страни в съществуването на личността. Атавистичната, останала да крее в съзнанието от незапомнени времена. И позитивната, плод на стремежа му да върви напред. Да моделира пространството около себе си по привидно нов, непознат, прогресивен модел. И да остави щрих за делото си. Защото споменът е визитна картичка на хора преди нас. За едни - с отдавна изтлели дела, които обществената памет не разкодира. За други - с вдълбан в гражданската пирамида автограф на стореното. Така връзката между минало и съвременност се запазва. А гробният парк се превръща в място за срещи. Където съзнанието вижда цветовете на собственото си развитие вчера и днес. За да подготви финала на дните… утре. Четирите „адреса”, които Осоговец ни кани да опознаем, са част от символиката на Париж. Едно застинало общество, което привидно спи в тишина сред грохота на големия град. И едновременно съществува в безвремие чрез имената, заселени тук. Вплетени в символиката на историческия си принос, духовни търсения и житейски път. В своя „безмълвен” пътепис Осоговец не търси мистика. Герои по страниците са реално съществували люде с конкретни измерения на делата. „Това е „Стената на сдружените”. Братска стена е това. Тук са били избити, на 28-и май, 1871 година, последните защитници на Парижката Комуна. На това самото място, в кръвта им се удавила безнадеждната им съпротива. Никой нивга не ще узнае, колцина са загинали тука, за да завардят една идея, която са смятали за права… Няма по-трагично място в Париж от това лобно място тук, гдето куршумите са притиснали борците до стената и са смразили буйните им сърдца. Днес тук е самота и пълна тишина, и само венците говорят, че нявга е ставало нещо. А тези ръждиви петна, които личат по стената, не са кръв от избитите хора. И да ги е имало нявга, отдавна са били измити от времето и от сълзите. Но пак, заглеждаш ли се в тях, почваш да ги виждаш като прясна кръв, която бавно се стича надолу и като огън обгаря твоята мисъл, родила неясна, но тъжна картина…” Много са имената, които авторът възкресява по страниците - над 150 политици, художници, учени, писатели, музикални дейци. Всеки е мъничък свят от вселенската животопис, на която е бил посветен. Трудно ще изброим всички. Не това е целта на тези кратки редове. Но сред всички ярко греят Алфонс Доде, Гей Люсак, Мане, Зола, Теофил Готие, Юлиуш Словацки, Мария Башкирцева, Едмон и Жюл Гонкур, маршал Ней, Беранже, Бомарше. „Тук е превърнат на пепел и великият руски учен Мечников, който прослави България, като бацила, подкосващ млякото, нарече „български бацил”. Защото мислеше, че у нас има много столетници, от това, че много ядат кисело мляко”. А още в галерията се нареждат Стендал, Жорж Бизе, Оскар Уайлд, генерал Юго, баща на прочутия писател и т.н. Прави впечатление, че Осоговец не изрежда механично гробове, паметници, параклиси. А само онези, които раждат в съзнанието мисли за завещаните на човечеството духовни ценности. За достойни граждански позиции и преодолени трудности. За извисена мисъл над плътски щения и охолен живот. В подбора на казаното авторът не изхожда от патернализъм. Не вмества и света в балкански критерии. Той съзнава, че е сред съкровищница от съдби, примирени с последния си пристан. Но продължаващи да излъчват светлина, красота, величавост много над границите на Франция. Тук, по притихналите алеи, реалността черпи поуки от измеренията на вечното. Пак тук битуват в антагонистична хармония тленното и мисълта. За всеки „герой” в книгата си Петър Осоговец е подбрал значими биографични моменти, украсени с емоционален коментар. А понякога, както при срещата с Хайне, добавя редове от епитафията. Която можем да оприличим на вдигната завеса към изповядваната философия на човека под плочата, независимо от несръчния превод. И за послание към бъдещите поколения, съизмерими единствено с безкрайността на времето:

Где скиталец беден ази
гроб ще найда най-подир?
Дали на юг, под неговите палми,
или при Рейн ще найда мир?

Ръка чужда дали мене
ще в пустиня закопай
или при морски бряг, където
вечно бурята играй?

Все едно! И там, и тука -
от небето обкръжен
нощем ясните звездици
кандилца ще са за мен.

Книгата „Безмълвният Париж” е пътепис за реални впечатления от света на отвъдната иреалност. Неговите герои разговарят с нас чрез езика на историческата достоверност. С поетическата красота на словото. С негаснещи художествени внушения от бои и мрамор. Творбата почива върху вечните човешки размисли за живота и смъртта. Отъждествявани нерядко с понятията за добро и зло, които съпровождат общественото развитие. Мъртвият град, построен сред вълните на кипящ мегаполис, е маяк за разума, поуката, примирението пред вечността. „Ето ни и на прага на желязната врата! Зад нас е Вечният Покой. А нататък, пред нас, е пак светът, изпълнен с толкова копнежи и борби. И на теб, навярно, ти се иска, сега тук, до прага, да видим някой седнал старец, изостанал от далечни времена, на старинен инструмент да свири и на стар език да пее тиха песен за изминали отдавнашни години и за онази изгубена страна, гдето всички са живели само в радост и в безмерна обич, силна да превръща всичко в красота”. Но дали е възможно? Реката на времето тече само в една посока и отнася крехката ладия на съдбата до злачни, непознати места. Когато стъпим там и се обърнем за последен път към света на тленните, нека съзрем спомена за делата ни жив. Говорещ безмълвно за угаснали копнежи, скрити помисли, мимолетни страсти. Но и за зрънцето доброта, което сме дарили на човешкия разум. Ако доловим пламъчето на спомена ще знаем, че продължаваме да сме още живи…