НЕ БЕРЕТЕ ГРИЖА
Селото беше в ниското, гробището на високото, гушнато в боровата гора. Слизаха бавно, с тежки внимателни стъпки, опипваха земята с крак. Беше валяло, предизвикателно мокро за възрастни и малки. Малките паднат ли - нищо, възрастните - нещо, често бая нещо. Разменяха по някоя и друга дума, припомняха си тоя, оня , заминали за уж по-доброто място. Говореха нажалено, не прекалено. Умерено. Колкото повече се отдалечаваха от гробището, толкова по-оживена, засмяна ставаше приказката им.
Споменахме я леля ни. Свършихме и тая. Гледахме все да е каквото тя обичаше, но може и да сме пропуснали. Едно ли е да дойде навреме. Идва, когато вече запостиламе месалите.
Така е, сигурно сме недовидели, недосетили се. Нали не е веднъж, имаме да ходим, ако е рекъл Господ. Ще занесем другия път.
Ще е, стига краката да ни държат. Трябва да е доволна лелята, не сме й дъщери, може и да не е очаквала от нас…
А може и за нещо да се разлюти и да се посърди. Знаем си я ние. Кипне, викне, обиди сипне каквито й дойдат на устата, пък й размине… Люта, ама люта. Хапне те, схруска те, на другия ден все едно не е било. Обаче, кого хапнеше, дълго си носеше хапането. Пуста леля, какво да я правиш. Грешка и прошка ръка за ръка вървят. Стига сме я предумвали.
И трите бяха племенници. Нямаше си дъщеря покойната. Синовете не усещат чак така нуждата нито на душата, нито на тялото. На женската челяд е грижата, казваше баба ми, и за живите, и за мъртвите.
До четиридесет поне да отредят лелята, пък после коя кога може, на Задушници заедно със всички и нея.
Я, дайте да изброим.
Кое да броим?
Какво й оставихме, да видим. Жито оставихме, погача, баничка, сладки, кекс, бонбони… Преляхме с вода и вино, ракийка капнахме… че и кафе. Милата ни гледарица, на всички ни гледаше… па и познаваше.
Да, този път не си го върнахме дома. Като миналия път, на деветини.
Ама видяхте ли с кафето какво направи? Какво стана?
Милата, пило ли й се много, зарадва ли се… Не дочака да сложа чашката на земята, грабна го сякаш из ръката ми, бутна я… наведнъж си го изпи.
Глупости. Изпи си го, вятър. И ти ги приказваш едни… Ти го изля, като не внимаваш, като не гледаш къде слагаш…
Не е вярно, ти ли държеше чашата, в твойта ръка ли беше, ти ли? Нали аз бях, аз я усетих. Ти все знаеш…
Добре де, може и да е тя, да ти е бутнала ръката, може… ако е недоволна, нали все се туткаш…
Туткам се, такава съм, ти нали си пък бързак, беля след беля сипеш… Добре, че годините взеха да те забавят, а то каквато си фурия и веявица… по едно време май три чинии и две чаши ти бяха останали. Та ти купувахме подаръци на празниците все посуда, да си отимаш пак.
Глупости, много знаете вие, да не сте ми броили посудата, та преди как, та след… Коя каква си е, такава. Мен бързината не ми пречи, виж забавянето и забравянето, това ми идва нанагорно…
Посмяха се над себе си. Развеселяването обикновено става с пътя надоле. Долу, вече в центъра, можеше и в магазина да се отбият, да поседнат в парка, да се поизпратят една друга. Не живееха заедно, изпращането си беше добра разходка. Иначе, тръгнаха ли да катерят баирите, все се намираше някой да ги пита.
Ма, дека сте пошли, моме?
Дека, дека. На разходка.
Но което е разходка в града, в село е губи време, денгуба. Бая им се чудеха на акъла и на трите. Тръгнали на разходка. Работа нямат ли си… Ами, нямаха. Или имаха, друга. Различна, разна. Как да я обясниш? Та и трите се научиха да послъгват.
Докато беше жива и още си можеше, лелята много обичаше да ходи с тях. Понякога и сама. Вече с бастуна, бавничко, но не се отказваше. Пример им беше тя. Не я запомниха да тръгне из селото небрежно, по домашному. Накипри се, дрехи имаше много и все добри, сложи червило, лачената чанта… Само в краката не беше доизкусурена. Деформираха й се стъпалата, боляха я, та носеше едни широчки пантофести обувки, дето леко нарушаваха цялостната лелина елегантност. Затова пък го докарваше на приказка. Гласът й? беше звучно сопрано, запазен, речеше ли да запее, пееше си като да е на балкона, в бащината си къща. Е, с тоя глас, поиздокаран и той, тя заговаряше срещнатите пътьом. Опираше се на бастуна, кокетно прихванала под ръка една от нас, която се беше случила, и редеше, редеше думите, можеше да приказва с часове. Това й беше развлечението. Връщането в младостта, в ухажването. Забравяше годините си, повехналото си лице, трудното ходене. Отново беше тя, хубавицата на рода, гледаната и обичана писателска съпруга, обиколила в соца, забележете в соца, доста държави и курорти в чужбина, предимно в западна посока. Удадеше ли й се случай непременно ще спомене Карлови вари, любимото място за почивка на семейството.
Като бяхме, кога, кога… през 83-та година в Карлови вари, не, май беше първия път… почнах да не помня вече… та със семейството на онзи руски писател се сближихме толкова, че все заедно. Аз със жена му, разходки, кафенце, чай, все под ръка, мъжете пък ходеха и за риба… да, да, водеха ги придружители.
Ако не цъкахме и не въртяхме утвърдително глава, лелята не беше доволна. И за да не повтаря до втръсване спомените си, ние си знаехме урока и вкупом или поединично изразявахме възторга си и леката, задължителна завист… Защото по онова време не всички можехме така да се шетаме кой къде иска. Сега можем. Или не. Зависи. Още прехождаме пустинята. Масов преход, пясък много, затъваме, пари, че и обосяхме от този преход… Не е лесно. Да беше само пустинята и пясъка… Тури ни прехода един юлар, няма измъкване. Кой как го хване, се го придърпва. Попритяга. Да се не изоглавяме много-много. И ние не се.
Наближихме читалището. Кой нагоре, кой надоле, а язека накъде чем… се пее на изпроводяк в една хубава нашенска песен. Едната братовчедка живее в по-долния край на селото. Тръгва тя, вземаме си довиждане и се сеща изведнъж.
Ама аз забравих панера с баницата. Почти пълен си остана. Нали нямаше на кого да раздадем… Сега, да се връщам.
Не е малко. Още да катериш нанагорнището. Що я не оставиш… Панера няма кой да ти го открадне.
Мотаем се, колебаем се насред площада. Към нас се приближава Тръчка Дана. По-бърза жена в село то нея няма. Не е млада вече и тя, трябва да е над седемдесетте, ама тича като коза. Все нещо работа има, три внучета гледа лятото. Оставят й ги уж да не е сама, а пък то майките им да рахатясат малко за некой и друг месец. Както е бърза, така е и работна. Децата гладни не оставя, на градина тича, малко вече гледат градини, овци две… И домашната работа все й е свършена. Кога успява, тя си знае.
Какво сте сопрели, айде да си одиме заедно. Отредииме ги, па до пат.
Ами ние, забравили сме май нещо. Панерът с баницата трябва да остана на гроба на леля. Пълен панер. Ще има да се гощават кучетата…
Тръчка Дана зави глава над дясното рамо.
Како кучищата че ядат… Е па, нече да е тая. Я че отлетим. Чабуджак съм ошла.
Ще се връщаш нагоре? Забрави ли си и ти нещо?
Не сам, моме. Нищо не сам. Току баница е това, не се остая така. Айде вие си идете. Не берете грижа. Че ви донесем панерата. Ако не днеска, ютре.
Щом си решила, добре, върни се да я вземеш. И да изядете баницата с децата. Чу ли?
Чух. Са че литнем догоре. Не е за косенье, бре жени. Я чем. Не ю берете грижа ни на баницата, ни на панерата.
