Последните две строфи на “Пристанала” са благословия:

Горо, горо, майко мила,
толкоз годин си хранила
мене, горо, юнак стари
с отбор момци и другари, –

храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да се ветрее!

Бащата, сам някога хайдутин и юнак, благославя децата си. Той благославя и войводата Дойчин, и всички онези, които са с него и които са подобни нему.
Ако потърсим генеалогията на хайдутина войвода в българската възрожденска митология, ще видим, че в “Горски пътник” на Георги С. Раковски хайдутинът става културен герой, а Балканът – мястото, където ще се случат митическите събития. За случили се събития разказват също хъшовете в “Немили-недраги” на Иван Вазов или ги разиграват като възможни светове в театралните представления. Подобни разкази четем и у Захари Стоянов – в “Христо Ботйов – опит за биография”.
Както се знае, Христо Ботев е най-пряк следовник на Георги С. Раковски. Близостта на образи и мисли в “Горски пътник” и в Ботевата поезия е очевидна. В плана на това, вече установено от Георги С. Раковски и задълбочено от Христо Ботев, митологично мислене е възможно обръщението: “Горо, горо, майко мила…” Според ценностите на този митологичен свят, гората е действителното женско начало. Тя ражда, грижи се, пази, съхранява живота, храни. И обратно, родилата, грижилата се и съхранявала живота на децата си майка от “Пристанала” с клетвите си пожелава смърт:

Да не цъфнеш, да не пекнеш,
дъще клета, със Дойчина,
да окапеш, дето седнеш –
да не станеш по година!

Дано болест те налегне,
болест, дъще, живеница,
и Дойчин да не убегне
от верига, от темница!

Тоз хайдутин, що го либиш,
на кол утре ще го видиш,
че от там се тебе хили
и на горски самодиви!

Че той батя ти измами,
та хайдутин върл направи;
а теб, дъще, клета мами,
баща, майка та остави!

Както се знае, събитията в лириката на Христо Ботев се случват в границите на най-личния кръг на лирическия Аз – баща, майка, братя, сестри, бащино огнище. Според възможния свят в “Пристанала”, от истинското майчинство са отхранени бащата, синът, хайдутинът – войводата Дойчин. То ще отхрани и дъщерята, която с обичта си е свързана с културния герой – войводата хайдутин. Из живота, който гората майка дава, е произлязъл и ще произтича този родов космос. Пресичането на два класа – този на живота и този на природата (гората), съединяването на две идеи ражда митологичната метафора тук: гората майка – “мила”, отхранваща и съхраняваща живота. Тази метафоричност преподрежда и местата на част от участниците в лирическото събитие. В текста на творбата “животът” на войводата, на брата, сестрата, на хайдутите, на бащата е в тази метафорична действителност, в това царство на ред, справедливост, свобода, правда, истина и святост. В това царство не са кълнящата майка и ковладещата стрина. Действителността на царството на справедливостта е разположена между небето и земята. Тя е отворена за онези, които имат очи да я видят и сърце, което да е съзвучно с нея, затова и способно да я приеме и да стане част от нея. Обикновено в подобни светове са разположени и останалите лирически персонажи в Ботевото творчество.
Благословията на бащата е и за гората, в която и чрез която се живее в извънреалното време и пространство – между небето и земята, в митологичната действителност.(1) В тази благословия: “дорде слънце в светът гледа”, четем 17-и стих на 71-ви псалом: “Будет имя его благословено во веки, прежде солнца, пребывает имя его, и благословятся в нем вся колена земная, вси языци ублажат его” [“неговото име ще бъде (благословено) довека; докле слънце трае, ще се предава името му; и в него ще бъдат благословени (всички земни племена), всички народи ще го облажават”](2).
В Цариградския превод на Светото Писание този стих е в малко по-друг вариант: “Име-то му ще пребъдва въ векъ, Име-то му ще пребъдва, доде е сълнцето: И ще ся благославятъ чрез него всичкы: Всичкы-те народы ще го ублажаватъ”. Той е възможно най-близкият до Ботев.
Както вече бе отбелязано, Книга Псалтир е превеждана няколко пъти през Възраждането и е възможно по-ранните й преводи да съответстват на този от 1872 г. В “Дума на българските емигранти” (бр. 4 от 17 юли 1871 г.) стихът е: “доде слънце в света гледа”, като формата “доде” четем и в 17-и стих на 71-ви псалом от Цариградския превод на Светото Писание.
Според библейския еврейски текст (в Biblia Hebraica), “докле слънце трае” следва да се схване като пожелание за дълго – докато са светлината, топлината и животът, в безкрайното време – да бъде това, което е пожелано.
Върху Книга Псалтир има огромно количество изследвания и по мнението на част от изследователите й 71-ви псалом е благослов на св. цар Давид към сина му Соломон. Друга част от изследователите на Псалтира приписват авторството на псалома на цар Соломон. И доколкото старозаветното време е далеч от Откровението на св. Иоан Богослов и не знае за това откровение, пожеланието е за безкрайност на времето, в което да трае пожеланото, благословията да бъде навека, докато трае слънцето.
Доброто православно и църковно знание на Христо Ботев е несъмнено. Впрочем към образоваността на неговото време не може да се отнесе въпросът: знае ли се, или не църковността. Следва да припомним също, че Ботьо Петков учи в Одеската семинария (1840-1844). В джобното тефтерче на Христо Ботев четем: “Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога” (Ботев 3, 1976: 279). В молбата до румънското министерство на просветата – за работа в българското училище в Букурещ, освен четене, писане и смятане, Ботев иска да преподава и катехизис (Ботев 3, 1976: 247). На гърба на една от най-популярните негови фотографии е написано: “В знак на уважение отцу Герасиму, 5 мая 1875, Хр. Ботйов” (Ботев 3, 1976: 272). Съпругата му Венета е племенница на митрополит Панарет (Рашев).
Както се знае, между книжовното, текстовото, общественото и личното поведение има отлики. Личността е една, но са различни формите и ролите на нейната изява. И истината е във и зад няколкото публични лица. Така в “Христо Ботйов – опит за биография” Захари Стоянов е показал публичната, идеологическа и културна многоликост на Христо Ботев. Но въпреки тези лица, “доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога” е и очевидно следване на Иисусовата проповед на планината – че който е сторил добро на бедните, болните, страдащите, той Нему го е сторил. Краткият живот и делата на Христо Ботев показват любовта и служението му на българите и на човеците, така както той го е разбирал.
Псалом 71-ви е молитва-благослов. Приема се, че е на св. цар Давид. Така сочи надписът към псалома: “За Соломона. (Псалом Давидов)”.(3)
Относно авторството на надписите към псалмите няма яснота. Повечето от тълкувателите на Книга Псалтир, особено по време на светоотеческото тълкуване, са причислили този псалом към Давидовите. Още повече, че св. цар Давид е автор на голяма част от псалмите. Но за автор на псалом 71-ви се приема също и Соломон. Нему се приписва и авторството на 126-и псалом.
Въобще въпросът за авторството на псалом 71-ви е труден, ако не и нерешим. Според нас този въпрос е от значение за тълкувателите на псалома, а оттук – и на светските текстове, свързани с него. Авторството е необходимо, за да се разбере по-ясно смисълът – като благословия на цар Давид към наследника му Соломон. Ако авторството се разбере с буквалното си значение, псаломът би могъл да се отнесе към еврейската история от времето на Соломон. Тя отговаря на онова, което бащата Давид е пожелал за сина си, а то е златното време на еврейското царство – в политическо, икономическо и книжовно отношение. Но ако автор е Соломон, за цар Ровоам, наследил Соломона, псаломът е само едно добро пожелание на бащата за сина, тъй като по времето на Ровоам започва упадъкът на еврейското царство. Независимо от неизяснимото авторство, този псалом е молитва-благослов, и то не само според буквалния си, но и според духовния си смисъл.
Псалом 71-ви принадлежи към така наречените Месиански псалми – 2-ри, 15-и, 21-ви, 39-и, 44-ти, 68-и и 109-и, говорещи за Месия и за Неговото Царство.
Както вече бе отбелязано, Книга Псалтир е една от най-цитираните книги в Новия Завет. Не човешкото, а Божието Царство проповядва Иисус Христос. В псалом 71-ви се предрича Месия, Избавителят, Помазаникът, Който е и Първосвещеник, Пророк и Цар – тези три най-важни служения са съчетани в личността на Иисуса Христа. И доколкото е дума и за Царското служение на Христа, то Божието Царство е истина, справедливост, любов, свобода, святост.
Устойчиво място в лириката на Христо Ботев е мисълта за царството, в което човеците живеят. Това тук царство е кърваво, грешно, царство на подлост, лъжа и сълзи, царство на злото. Другото царство – на свобода, истина, любов и справедливост, в света, който Ботевата лирика създава, е царство на културния герой – хайдутина. Към хайдутина и неговото царство говорещият лирически Аз в “Пристанала” има своето непоказано възхищение.
Съвсем друг е въпросът за човека Ботев, за неговата идеология, и най-накрая – за неговата вяра и надежда в Христа. Във времето на 70-те години не само православната вяра, но и идеологията вече, и конкретно националната идеология на Българското възраждане след Георги С. Раковски представя най-важното в мисленето на българското общество. Много често българската интелигенция е раздвоена между Православието и националната идеология. Или често се случва така, че същности на вярата се пренасят в идеологията.
Земната кончина на Христо Ботев буквално, но заради светска идея, повтаря земната кончина на българските новомъченици от края на XVIII – началото на XIX век. А първомисълта за този подвиг и победа – чрез мъченическа смърт, възхожда към Атон през XVIII век.
Човекът Ботев добре знае, че царството на хайдутите не е подобно на Божието Царство. Но говорещият лирически Аз в “Пристанала” не крие възхитата си от мисълта за онзи друг ред, друга уредба, в която цари истина, справедливост, свобода – най-ценното, що човекът има и което никой не следва да му отнема; мисълта за любов и за героизъм – също ценен в ония времена. Това царство може да има благословията и да трае, да бъде, “доде слънце гледа”. Впрочем тук идеологията на говорещия лирически Аз е иззела мисълта за другото царство из вярата. Говорещият Аз в “Пристанала” съединява две мисли – своята и тази за другото царство, взета от Христа, като така се поражда една нова действителност – царството на хайдутите, което получава благословията да трае във вечни времена – “дорде слънце в светът гледа”.
Както вече отбелязахме, мисълта за “другото царство” се изказва на много места в Ботевата лирика. Тя произтича от мъчителното ранно знание на лирическия Аз, че този тук свят лежи в зло, че друго бъдеще пред този тук свят няма – освен бъдещето на злото. Това, както посочихме вече, го кара да търси другия свят – на свобода, истина, справедливост и любов: в “Хайдути”, “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”, за да се поклони пред мъченическия подвиг на онези, които са погинали заради това царство, които са приели земна смърт в негово име.
Но следва да се припомни, че не това, а другото, Царството Божие, проповядва и учи Иисус, че за Божието Царство са почти всички притчи, които четем в Евангелията, че за придобиването му човек трябва да предаде всичко, което има, че то е показано като Новия Йерусалим от св. Иоан Богослов в неговото “Откровение”.
Наивно е да се мисли, че Христо Ботев не знае всичко това. Още повече – нека припомним, – че неговото време, 70-те години на XIX век, много добре познава Христовото учение и църковната практика. По подобие на Божието Царство, в национална идеология на Българското възраждане се сътворява онова, другото царство на хайдутите в неговата лирика, заради което е и мъченическата смърт на героите му и чиято благословия във вечни времена то има. Частта от псалом 71-ви и целият му текст, чиито значения се активизират, са употребени, за да се изрази националната идеология на българите, станала лична идеология на поета Христо Ботев.

Бележки

(1) Когато човек благославя, благословията му обикновено е само едно добро пожелание. Тя е по-скоро молитва към Твореца за добро и за благополучие, за реализиране на пожеланото – нещо, което само Той може да стори. Обратно в текста

(2) Целият текст на псалом 71-ви, по превода в Синодалното издание на Библията (1991), е:

За Соломона. (Псалом Давидов)
Боже, дай на царя Твоето правосъдие и на царевия син Твоята правда,
2. за да съди праведно Твоите люде и Твоите бедни в съда;
3. планините да донесат мир на людете, и хълмовете – правда;
4. да съди бедните от народа, да спаси синовете на сиромаха и да сломи потисника, –
5. и ще се боят от Тебе, докле пребъдва слънце и месечина, от рода в род.
6. Той ще слезе като дъжд върху покосена ливада, като капки, оросяващи земята;
7. в негови дни ще процъфти праведникът, и ще има изобилен мир, докле месечина трае;
8. той ще владее от море до море и от реката до краищата на земята;
9. пред него ще паднат жителите на пустините, и враговете му прах ще лижат;
10. царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще му принесат;
11. и ще му се поклонят всички царе; ще му служат всички народи;
12. защото той ще избави бедния, стенещия и угнетения, който няма помощник.
13. Ще бъде милосърден към бедния и сиромаха и ще спаси душите на бедните;
14. от коварство и насилие ще избави душите им, и скъпоценна ще бъде тяхната кръв пред очите му;
15. и той ще живее, и ще му дават арабийско злато, и ще се молят за него непрестанно, всеки ден ще го благославят;
16. ще има изобилие на жито по земята, навръх планините; плодовете му ще се вълнуват като гора Ливанска, и в градовете людете ще се размножат като трева по земята;
17. неговото име ще бъде (благословено) довека; докле слънце трае, ще се предава името му; и в него ще бъдат благословени (всички земни племена), всички народи ще го облажават.
18. Благословен Господ Бог, Бог Израилев, Който едничък прави чудеса;
19. благословено името на славата Му довека, и цяла земя да се изпълни с Неговата слава! Амин и амин.
20. Свършиха се молитвите на Давида, Иесеевия син. Обратно в текста

(3) В надписите към псалмите обикновено се посочва кой е авторът, какъв е поводът за написването на псалома и начинът за неговото музикално изпълнение. Обратно в текста

Сава Сивриев – КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ