Елена Алекова

Родопите… Планината, където съм поела първата си глътка въздух. Планината, където изпървом осъзнавах какво е родината и в сърцето ми избуяваха първите кълнове на любовта към нея. Непреодолима и непреходна. Любов като вричане. Любов като обричане. Любов като обещание. Любов като себепознание и себевъзмогване.

Често са ме питали дали не съм забравила Родопите, след като години вече не живея там, дали не съм изневерила на Родопите? Не разбирам тези въпроси. Нима можеш да забравиш нещо, което е винаги в теб - плът от плътта, кръв от кръвта, дух от духа ти? За мен Родопите не са просто родно място или географско понятие. Родопите… Това е моят свят. Това е моето минало, настояще и бъдеще. Това е моето раждане и моята смърт. Моето тук и сега, моето навсякъде и завинаги. Моята радост и моята сълза. Отблизо и отдалече. Когато съм там и когато съм където и да е другаде.

Родопите… Планината на Тракия, Високата земя. Планината на Орфей, певеца и провидеца. Кървящата рана на България. Християнската твърдина. Злочестата ни несрета. Кой обърна съдбата й? И защо я обърна? Разделна планина ли е тя или планина, която събира? Тези въпроси са се въртели все, откакто съм започнала да смислям едно-друго от участта й. И не просто да смислям, а и да поемам върху гърба си удари, обиди, ругатни, презрения, насмешки - като човек, роден в Родопите. В планината на мъчениците и на болката. Все съм си задавала тези въпроси и отговорите в зависимост от зрелостта на сърцето и остротата на вътрешните ми бдения са били различни.

Беше време, когато осъждах нашите предци, прегънали воля пред ятагана. После дойде времето на жалостта. След него - времето на разбирането. И после - времето на прошката. Сега е друго време, но за него ще стане реч по-късно. Защото преди това искам да попитам нещо онези, дето мразят, онези, дето отричат, онези, дето презират българите мохамедани - своите единокръвни братя. Искам да ги попитам нещо, за което неведнъж съм питала себе си и за което имам своите отговори. Знае ли някой от днес живите със сигурност какво всъщност някога, преди векове, се е случило? С подробности и в детайли? Знае ли някой от днес живите кой как поотделно и очи в очи с ужаса, под святкащото острие на ятагана, сред кървищата и труповете на съсечените си близки, приятели и познати, съселяни, със сломено сърце и кървави устни е произнасял Аллах вместо Иисус? А за сирачетата дечица, останали в един миг сами на този свят, без дори да разбират какво става, какъв е бил изборът? Могли ли са да избират те? Могли ли са да решават? Защото хората, обръщани в исляма с насилие, не са били обучавани като самоотвержени и непреклонни воини на Христа подобно на рицарите, нито са били смирени аскети, посветили се на Бога, или военни, или хайдути, или монаси. Те са били деца и жени, младежи, мъже и старци, родени не за бран, а за мирен труд - орачи, копачи и занаятчии… Те не са възприемали себе си като избрани. Идеята за богоизбраничеството им е била не просто чужда, а непозната. Вярата им е била безискусна и проста - на най-обикновени миряни. Срещу себе си са имали елитна пехотна войска - еничарите. И въпреки това легендите и преданията са донесли до нас сведения за изключителен героизъм на мнозина изсред тях, предпочели смъртта пред исляма.

* * *

След като толкова години въпросите, свързани с трагичната участ на българите мохамедани, не ме оставяха на мира, дойде времето за разширяване на съзнанието. И в това състояние на особена яснота нещата започнаха да ми изглеждат много по-различни.

Когато говорим за насилственото помохамеданчване, струва ми се, не бива да забравяме, че има нещо по-голямо от човека и рода - родината. А по-голяма от родината е вярата. А над вярата и над всичко друго е Господ. А Господ е живот. А животът е кръвта. А кръвта е родината и се предава от човек на човек, от род в род. И кръгът се затваря.

Не бих се наела да търся какви са били предопределенията Божии за човека, роден в Родопите и помохамеданчен насила, и за онези, които след това го презират и съдят. Но мисълта човешка е суетна и се изкушава. Та се изкушавам и аз сега и съм се изкушавала неведнъж.

Когато сред кървищата и ятаганите човекът е промълвял Аллах вместо Иисус, той го е правел в името на кръвта и на живота. Но и в името на родината. Защото, ако бъдат избити всички българи и кръвта българска изтече в пръстта, то как би се съхранило българското семе по изконните български земи? Човекът се е пречупвал, но е запазвал българска земята си. И земята е българска до днес. И ще бъде българска, докато стъпват по нея българи, независимо каква вяра изповядват, колкото и да се мъчат да ги отродяват у нас, колкото и да ги асимилират отвъд границата. Защото можеш да промениш вярата, можеш да фалшифицираш историята, можеш да смениш дори родината и езика си, но кръвта не можеш. Кръвта на човека остава непроменена. И само от човека си зависи дали ще й изневери, или ще й остане верен.

* * *

А вярата… Останали са безброй свидетелства, от които се вижда, че помохамеданчените насила родопци са сменили калпака с феса и са промълвяли с уста Аллах вместо Иисус, но са запазили сърцата си православни и в себе си са били вречени на Иисуса. А коя вяра е истинната? Онази, която изваждаш на показ, или онази, която е скътана дълбоко в теб, в скришната ти стаичка, и озарява вътрешностите ти с неотразима и чиста светлина? Многото гробове на българи мохамедани, в които преди време бяха открити кръстове, за какво говорят? Говорят за това, че отгоре (онова, което се вижда) гробът е мохамедански, а вътрешността му (онова, което е съкровено) е християнска. И кръстовете в гробовете са знак, оставен за потомците - да знаят, че техните предци са били християни и тяхно е правото, както и изборът, когато има възможност за избор, да се върнат към християнството. Свободно, а не под угрозата на меч или каквато и да е друга угроза.

Някой би казал, че това е софизъм. Но аз не отричам факта - помохамеданчването. Нито го изопачавам. Само се опитвам да постигна вътрешните основания, доводи, причини, принудили родопеца да сложи фес на главата си, макар и със затворено за Аллаха сърце. Доколкото е могъл да мисли, разбира се. Мислим ние сега, като имаме и време, и спокойствие. А той е вземал решението мълниненосно, връхлетян ненадейно от напастта.

Да оставим това, че българите мохамедани са съхранили езика си и родопският говор и досега си остава ненадминат по чистота и благозвучие сред българските говори. Да оставим и това, че са съхранили спомена за страшното време в легенди и предания, спомена за бастисаните църкви и опожарените непокорни села, спомена за юначествата и мъченичеството. Да оставим, че не са забравили християнските празници. Да оставим, че са втъкавали жаждата си по красота в най-невероятни шевици и багри на китениците, халищата, постелките, чемберите и гуглите, елеците и ризите, престилките и поясите, фустаните и потурите, чорапите, цървулите и терлиците си. Че са изливали болката и любовта си в невероятни по звучина и дълбочина на прозренията песни, та би могло с право да се твърди, че който не е слушал родопски песни и не е станал техен пленник завинаги, той е пропуснал едно от чудесата на света. Родопските песни сякаш извират от сърцето на планината тъкмо затова, защото създателите й не просто обичат планината, а са се сраснали с нея. Това е нещо неизмеримо по-обречено и съдбовно от вричането в любовта към нея - майката и закрилницата, родната стряха и родината. Това е отдаденост докрай и завинаги. Вярност завинаги. Непреклоненост. И е свидетелство за проживения ужас, за незатихващата болка. Защото песните на болката са съвсем-съвсем други от песните на радостта. В никой друг български край, където живеят хора, изповядващи исляма, не са създадени такива или подобни им шедьоври. Защото там, където има насилие, се ражда съответстващо на силата му противодействие. Срещу ятагана се е вдигнала песента. И ето - ятаганът го няма, а песента е останала. И ще пребъде.

* * *

В различно време различно съм виждала смисъла на насилственото помохамеданчване в Родопите. Веднъж ми се е струвало, че това е политика на империята, която е искала да заздрави и укрепи позициите си и гърба си в непосредствената близост до столицата - та нали Родопите са естественият й щит пред евентуална заплаха откъм християнска Европа. Но така и самата християнска Европа фактически се е сдобила с щит, много по-мощен и сигурен от войските й и хитроумната й дипломация.

Друг път съм си го обяснявала с историята на християнството, но в чистия му вид, в правото (правилното) му славене, откъдето идва и названието - православие. А историята на християнството, тръгвайки от мъченическата смърт на Иисус, е история на мъченичеството. Империята, която го изповядваше - Византия, изчезна. България, която го прие от нея и не просто го прие, но и разчупи триезичната догма, та въздигна и извиси книжовността си до небивали висоти и, оставайки държава на плътта, стана и „държава на духа” (Дмитрий Лихачов), бе съкрушена и почернена. И после, в мрачините на робството, Господ прати и това изпитание за вярващите - помохамеданчването, за да отсее верните от неверните. Нямам предвид само тези, които бяха подложени пряко на жестокостта. А и тези, които гледаха безучастно отстрани и облекчено въздишаха, че не точно върху тях е налетяло небивалото дотогава нещастие; които не помогнаха с юначества; които не утешиха с милосърдност; които не простиха с разбиране.

Господ прие избитите и изкланите за вярата в Родопите като мъченици за вярата. Поне така би трябвало да бъде, независимо дали църквата специално ги е канонизирала или не. Но прие, струва ми се, като мъченици и преклонилите сред насилията глава, защото не всекиму е дадено да понесе непомерен ужас и невъобразимо страдание. Но най-вече защото те промълвяха с уста Аллах, но в сърцата си оставаха верни на Христа. И защото да живееш ден след ден до края на живота си с убийствената мисъл, че си се пречупил, с презрението и омразата на единокръвните си братя не е по-малко мъченичество от това да си загинал за вярата в един миг на мълниеносно решение…

Колкото до онези, които запазиха вярата си само по силата на това, че тях никой не отиде да ги помохамеданчва, онези, които затвориха за воплите на братята си уши и очи - за страданията им, които вкоравиха сърцата си за тях и станаха най-яростните им съдници и така - ден след ден - триста години и повече след погромите… Не помислиха ли поне веднъж, че насилственото помохамеданчване освен всичко друго е и изкушение за самите тях, изкушение за българите християни - и истинските християни, и тия, дето (особено напоследък) се правят на християни, бидейки неверници в сърцата си. Всеки човек изкупва греховете си, докато е жив. Ако са повечко, му остават като наследство в отвъдното. Ако са толкова повечко, че му останат до Съдния ден неизкупени от старанията на живите и не ги покрие милостта Божия, го завличат завинаги в геената огнена, откъдето няма възврат към живота. Само един грях на земята се изкупва до девето коляно и той не е свързан с вярата, а с проливане на кръв и много, много мъка. А от времето на погромите над родопци са дошли и са си отишли много повече от девет колена. Припомням това, за да кажа, че ПОТОМЦИТЕ НЕ НОСЯТ ВИНА ЗА ГРЕХОВЕТЕ НА ПРЕДЦИТЕ СИ. НЕ НОСЯТ И ДИВИДЕНТИ ОТ ЗАСЛУГИТЕ ИМ. ВСЕКИ СВОИТЕ ВИНИ ИЗКУПВА. ВСЕКИ ЗА СВОИТЕ ДОБРИНИ СЕ НАГРАЖДАВА. ТОВА ВАЖИ С ЕДНАКВА СИЛА И ЗА ПОТОМЦИТЕ НА ОНЕЗИ, КОИТО СА ПОМОХАМЕДАНЧВАЛИ, И ЗА ПОТОМЦИТЕ НА НАСИЛА ПОМОХАМЕДАНЧЕНИТЕ, И ЗА ПОТОМЦИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ ХРИСТИЯНИ, ОТВЪРНАЛИ ЛИЦА ОТ СВОИТЕ БРАТЯ.

Няма колективна вина! Няма вина обща. Има вина лична, вина индивидуална. И никому от живите не е дадено да съди когото и да е от живите и живелите. Един Господ е Съдникът за всички. По-точно - в светлината на Неговото Пришествие всеки сам себе си ще съди. И още по-точно - всеки ще е съден от собствените си дела. И който е обръщал в чужда вяра. И който е обърнат. И който е презирал. И който е бил презрян.

* * *

Насила помохамеданчените българи са предали на поколенията след себе си истината за страшното време. Потомците им са я съхранили и я предават на поколенията нататък. На тях не им трябват исторически сведения и документи, за да си докажат, че това е истина. Нито Антонина Желязкова им трябва, за да знаят какъв е коренът им, каква е кръвта им, какви са типологическите им характеристики и коя е „историческата” им родина. Нямало било исторически сведения за насилственото помохамеданчване, значи такова нещо изобщо не се е случвало! Това е тезата на онези, които днес фалшифицират историята, за да постигат свои лични, политически или геостратегически цели. Какви документи изискват от онова време, когато книжовността/писмовността у нас е била унищожена и огънчето на просветата дори още не е креело? Или Османската империя ще съхрани документи за събития, които я уличават в чудовищни престъпления? И ако ги е съхранила, нима би допуснала те да бъдат разсекретени само и само за да може Антонина Желязкова и ней подобни й „историци” да доказват съмнителните си тези? Та нали дори самата дума „помохамеданчване” е вече доказателство! Страдателният залог, заложен в нея, не подсказва ли тъкмо насилие? Затова и са наречени помохамеданчените родопци „мохамедани”, за разлика от „мюслюманите” (изповядващи исляма по рождение или приели го доброволно), за да се не забравя никога от Високата Порта, че те са „изуверени”, ама това не е съвсем сигурно. Или османците са били толкова прости, за да не знаят, че насила хубост не става!

* * *

Изкушението, на което е подложен българинът християнин спрямо помохамеданчените българи е доста коварно и почти непреодолимо. Изкушението да мрази, да обижда, да презира и така да отродява своите братя, да ги отчуждава от корена им. И най-вече - изкушението да съди, загърбил основни нравствени повели на християнството: НЕ СЪДИ, ЗА ДА НЕ БЪДЕШ СЪДЕН. ПРОСТИ, ЗА ДА ТИ БЪДЕ ПРОСТЕНО.

Случи ми се веднъж да пътувам от Кърджали към Асеновград. Сърцето ми се късаше, докато пътят се извиваше по билото на планината и от всяко селце, закътано сред зеленината, проблясваше островърхо белосано минаре. Можеше да не се виждат къщите, но минарето проблясваше. И се попитах тогава: „Какво правим ние, за да спрем минаретата? Какво?” Наслушала съм се на приказки от рода на: отродяват Родопите, ислямизират Родопите, откъсват Родопите, строят минаре до минаре! И все с отсянката на презрение към „помаците” и „Помаклъка”!… А кой всъщност строи минаретата? Българите мохамедани ли, дето нямат пари за прехрана, камо ли за минарета и джамии, в които тъй и тъй няма да влезнат никога? ДПС-то ли, дето мисли само как да се набута в поредния парламент, за да пълни гушки и джобове, но собствените си гушки и джобове, а не чуждите? Не и турците ги строят. Строят ги войнстващи ислямисти от арабския свят, но не за да отродяват Родопите, а просто за да налагат исляма съгласно заветите на пророка им. Знае се дори, че те плащат и на девойчета от Родопите, за да ходят облечени като „мюслюманки”. Някой да ги спира?

Какво правят българите християни в това време, докато войнстващите ислямисти работят той усърдно у нас в името на Аллаха? Да, те презират. Да, те обиждат. Да, те мразят. Да, те отричат. Но не строящите минаретата. А единокръвните си братя! Какво конкретно правят българите християни, за да спрат инвазията на исляма? Дали възстановиха поне една църква от разрушените някога църкви в Родопите? Или застроиха камбанария до камбанария редом с минаретата? Не! Само говорят. (Изключенията като отец Боян Саръев и Тодор Батков са твърде малко!) А казано е: ЛОЗЕТО НЕ МОЛИТВА ИСКА, НО ИСКА МОТИКА. И е казано, че ВЯРА БЕЗ ДЕЛА НА СТРУВА НИЩО И ДЕЛАТА ОПРАВДАВАТ ЧОВЕКА И ЧОВЕКА ОБВИНЯВАТ. Защото делата свидетелстват. Всичко друго е прах и плява. И суета.

Българите мохамедани заявяват принадлежността си към България. Ако българите християни не ги искат, това си е техен проблем. Но не общ, не колективен проблем. А проблем индивидуален и личен. На всеки отричал. На всеки презрял. На всеки обидил. На всеки мразел.

В този смисъл Родопите са планина, която не разделя, а събира. Брат с брата. Кръв с кръвта. Родопите са предел, който всеки българин трябва да премине, за да намери себе си и другите: и българинът мохамеданин, и българинът християнин; и българинът будист, и българинът юдаист, и българинът сектант, и българинът езичник. Да не говорим за атеистите. Не го ли премине, остава при заблудата и греха, при невежеството и мрака.