Таня Шелхорн

Излъчените по телевизията репортажи относно преминалата буря показаха, че връхлетялото природно бедствие е много по-голямо, отколкото допусках. Значителни щети бяха претърпели гористите местности, паркове, градини. Видях огромни дървета прекършени в стволовете, повалени встрани или направо изтръгнати от корен. На много места в страната пътищата бяха затворени, поради нападалите върху тях стебла, камъни и свличане на почвени слоеве.

Нямах търпение да отида в моята любима гора, да видя дали и тя не е претърпяла такова поражение. Опастността от падащи дървета обаче все още не беше преминала, за което редовно предупреждаваха по радиото и телевизията. Бяха се изтърколили вече десетина дни от новата година, когато реших да навестя моята гориста приятелка, с която не се разделях за дълго време. Беше навалял сняг и нежна белота покриваше гората, така дивно умълчана! Снежнобялата тишина ме приласка с гальовна милувка, нейното безмълвие галеше слуха ми, а очите ми поглъщаха приказното видение от действителния замък Wildegg и целия, като че ли иреален, ландшафт.

Вълнуваше ме съдбата на някои “мои” дървета и исках тях да видя най-напред. Не се налагаше да влизам навътре, тъй като те се намираха в първата редица, ограждаща западната страна на гората. Ето ги трите ствола - стоят непокътнати. Предните две дървета са като сиамски близнаци - от един дънер се разклоняват две стебла. Целите са извити на запад, клоните им са засукани, някак си деформирани. Третото дърво се издига зад гърба им високо над тях, неговия ствол е прав, без ни най-малко отклонение. Погледнато от източната му страна, то прилича на огромна фигура в гръб, протегнала безброй ръце към залязващото слънце. Точно там, където свършват “главите” на двете дървета, е опъната хоризонтално една “ръка” на третото дърво, която сякаш казва: стоп! до тук! Сега, когато няма листа по клоните, гледката е твърде внушителна. Между дънерите има малко пространство, в което се настанявам, и с моето манто, в цвят досущ като техния, аз ставам направо невидима за другите хора.

В моя дневник под дата 31 октомври 1997 година, съм написала следните редове: „Сега чета “Архипелаг Гулаг” от Александър Солженицин. Уникална книга! Чета я бавно, много бавно, вече четири месеца. Остават ми още 200 страници. Догодина ще започна втория том.” Прочетох и втория том. Тази книга не се разказва, тя не може да се обясни. Който иска да научи какво пише в нея, трябва да я прочете. Няколко реда преписах… така… за спомен!…

“Там, в Алтай, бих живял струва ми се в най-схлупената и тъмна къщурка в края на селото, до самата гора. И не за да събирам съчки или гъби, а просто бих влязъл в гората така и бих прегърнал два ствола: мили мои! Нищо повече не ми трябва!…”

Дърветата, приличащи на сиамски близнаци, кръстих “Архипелаг” и “Гулаг”. Третото дърво нарекох “Зек”. Заставам сред тях и мълчаливо свеждам глава. Това е моята почит към паметта на милионите жертви, за които светът узна от книгата на Александър Солженицин.

Отправям се в противоположната посока, към моето любимо дърво. То е толкова огромно, едва обхващам половината от дънера му, високо и стабилно… но като си помисля какви покушения видях по телевизията… Вървя отстрани на гората и наблюдавам цялата редица - тук-таме някои отчупени клони, но повалени дървета имаше само две-три и то с малки, крехки стъбла. Всички останали си бяха по местата.

Ето го моето дърво - земята ще се разтресе, но то няма да помръдне. От него се излъчва такава сила, такова величие… прегръщам го и замирам в обятията му. Най-после да го видя! То знае всичките ми тайни, не е нужно да му обяснявам с думи - диалога ни се води мълчаливо. Защо, ще каже някой, точно това дърво избра? Аз не съм го избирала, то само ме повика. Как? Това не мога да обясня, не зная… Намира се в края на западната страна и след него, гората се обръща на юг. Три горски пътя се пресичат и образуват в средата един триъгълник насочен към изток. Финалът на моята разходка е тук и като че ли се зареждам с нови сили след дългото вървене.

В началото само присядах в краката му, за да си поотдъхна, но после започнах да се вслушвам в повика на неговото мълчание. Казваше ми да се допра до него и там, където ме боли, ще мине. “От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.” (Притч. 4 : 23) - беше ме предупредил цар Соломон. Прегърнах моя нов приятел и притиснах сърцето си към него - така можех да остана до безкрай, ако от време на време не преминаваха моите себеподобни. Колкото и да се сливах цветово с дънеровата мантия, все пак ме забелязваха - ако не те, то придружаващите ги четириноги. А да остана в обятията на великана-дъб, без да се обърна да поздравя, за швейцареца е направо оскърбително.

GRUEZI! усмихвам се пресилено. Отминаха! Ох, мога отново да го прегърна… но какво е това… не чувствам никаква болка? Дори и да е внушение! Сега обръщам гърба си, облягам се удобно - така поне мога да стоя колкото си искам. Не се приема за неприлична прегръдка с дънер, а за облегнала се на дънера. Поздравявам този път с удоволствие: Gruezi wohl! По гърба ми се разлива топлина, също като при нагревките. Тайно целувам този тайнствен ствол и нагласявам дясната си страна. Вече знам, че след пет-десет минути ще имам облекчение. Ех, да можех да остана така по-дълго, неподвижно и несмущавана от никого!

Но моят великан е застанал на горския кръстопът и контролира цялата западна горска граница. Поверена му е вероятно особена мисия. Щом обаче ме повика, то не е току-така… няма нищо случайно! След всяка среща се убеждавах, че това е истинска терапия. Открих и друго: кората на целия ствол е дълбоко набраздена и тези бразди извършват неподражаем масаж, толкова прецизен. Всяка бразда поема съответната болезнена точка… ох, мога да разказвам до безкрайност… Да се изживее обаче е нещо неразказваемо!

Аз изобщо не започнах да се вторачвам, че тук “има нещо”, че с мен стават “поразителни неща”. О, не! Аз знам силата на природата и вярвам в нея много повече от каквито и да са лекарства. Как може например един настърган или нарязан картоф, да има такова удивително действие при изгаряне, натъртване, подуване, черни сенки под очите и т. н. Един малък картоф, а притежава толкова лечебни свойства. Ами само картофа ли? Но няма нужда от други примери. Или хайде, още един: калните бани в Поморие! Калта извадена от морето и апликирана върху тялото “изсмуква” болката. С какво дървото е по-различно? Цялата му сила иде от земята, а тя изсмуква най-добре вредното у човека. Например при удар от електрически ток. Спомням си, че баща ми често се залавяше да инсталира нещо, което впоследствие се оказваше много “чувствително” и аз заравях ръцете и краката си в земята, за да “изсмуче” тая раздрусваща чувствителност. Толкова успокоително ми действаше, че и когато не бях “раздрусвана”, пак се заравях. Затова всичко, което ставаше сега между мен и великана, беше твърде приемливо в моите очи.

Наскоро бях прочела нещо за “един добре пазен секрет”. Полушеговито, полусериозно се разказваше, че “големият секрет”, известен единствено на специалистите по вътрешни болести и все още скрит от широката публика, това е, че по-голямата част от проблемите се уреждат от само себе си - страданията се уталожват на сутринта. Казано с езика на мъдростта: “Утрото е по-мъдро от вечерта”.

Дали “големият секрет” е скрит от широката публика, не зная, но на мене ми е известен отдавна. В детството ме водеше интуицията и благодарение на обстоятелството, че бях най-голямата от децата, аз станах напълно самостоятелна от ранна детска възраст. Колко ще ям и какво ще обличам, решавах сама за себе си. Когато прочетох книгите на Лидия Ковачева и д-р Пол Брег, разбрах, че интуицията ме е водила правилно, но ми е липсвало ръководство. Сега се ръководя от техните съвети - дай почивка на организма и той ще се възстанови напълно. Лечебният глад за мен е най-добрата почивка за отровените ни организми. Унищожат ли се и “отровните змии”, т. е. черните мисли, се осигурява най-добрата почивка на сърцето. Всичко това, съчетано с чистия горски въздух, тишината и разговора с природата, създава радостното състояние на душата. За мен е така и вероятно затуй получавам облекчение и на някои физически болки. Няма нищо за чудене - чудесата са при Божиите избраници!

Каквито и душевни бури да са се надигнали, се уталожват само в моята гора или изобщо където и да съм сред природата. Безкрайната синевина, наречена море! Да го гледам, да го слушам, плисъкът на вълните да стига до краката ми… да вкусвам аромата му с всяка моя фибра… Чувствата са необятни като самото море!

Как може да ми бъде скучно, когато съм сама?! Нали единствено тогава се осъществява най-върховния момент в живота на човека - разговор с Твореца на Вселената, твоя Създател! И аз, малката прашинка, мога да си позволя този разговор, когато поискам, и Той е готов винаги да ме слуша. Какво Слънце изгрява тогава! И кой може да обясни чудото, как То се побира в малкото човешко сърце? Щедри дарове изпълват цялата негова вместимост: Любов, Светлина, Топлина, Мир, Сила, Милост. Цялата Природа гледа удивена, а още по-удивени са небесните жители - те не могат да си позволят разговор с Бога, а на мене ми е дадено. Как да не чуя тогава Гласа, призоваващ ме към Себе Си:

Защо, човече, Ме остави?
Защо се отвърна от Мене, Който те обичам?
Защо се присъедини към Моя враг?
Спомни си, че Аз за тебе слязох от небето!

Помощ ли търсиш? - Кой ще ти помогне освен Мене!
Лекар ли търсиш? - Кой ще те излекува освен Мене!
Утеха в скръбта ли търсиш? - Кой ще те утеши освен Мене!
Покой ли търсиш?- В Мене ще намериш покой за душата си!

                                                           (Св. Тихон Задонски)

Насълзените очи отвръщат: Господи, помилуй!

Моята “Молитвена Алея”, с посадения там здравец от България, се е наклонила от двете ми страни и затаила дъх, слуша думите отправени към мене. Отивам при “Моето Дърво” (все още не мога да намеря подходящо име за него и затуй го наричам мое дърво), прегръщаме се мълчаливо, аз го милвам, а то влива в мен от своя земен сок. Над нас е нашият Създател и ласкаво ни гали с лъчите на залязващото слънчево кълбо.