Анита Коларова

Така е озаглавена книгата на Иво Сиромахов, известен като сценарист на шоуто на Слави. Издателството е Ciela-2010 г. Негови книги със същото заглавие са издадени още през 2008 и 2009 г. Тоест това е поредица. Корицата е бяла и на фона на бялото са нарисувани три червени лъвчета в редичка. Лъвчето е Българският символ, сложен върху знамето. Всяко от лъвчетата държи ножица и е посегнало да отреже опашката на предното лъвче. Навярно не без партиен намек за прочутата българска завист. Заглавието на книгата е изписано с бели букви на зелен фон. И така - бяло, зелено, червено - това не е ли българският трикольор? Нещото, което за всеки българин трябва да бъде символ на святост?
Уви, за Иво Сиромахов няма нищо свято. Оказва се, че той се гаври леко и безметежно с националното като понятие, като знаме и история. Леко и безметежно, защото днес всичко е възможно, всичко може да се очаква, свободата на словото ти дава право на безпределен цинизъм и словоблудство.
Тук на прицел са взети наши /и по-малко чужди/ исторически личности като хан Аспарух, св. св. Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Калоян, Иван Асен Втори, Ивайло, Кольо Фичето, Иван Вазов, Фердинанд и др.
Всеки от тях е „видян” и защрихован в карикатурна светлина и, което е най-очебиещо, онези, които имат заслуги за отечеството, са подложени на най-голяма деформация, докато други, като цар Фердинанд напр., са само приятелски шаржирани и… явно симпатични на Сиромахов. Авторът изброява заслугите на Фердинанд, но няма и намек за огромните му поразии, довели България до две национални катастрофи. Великите дела в славната ни история, като например създаването на българската азбука, са порнографски окарикатурени напълно преднамерено, а са изтъкнати „твърде спорни „заслуги”. Предлагам малък монолог на Фердинанд: „Аз съм Царят, през чието царуване бяха построени Военното училище, Военният клуб, Министерството на войната, Духовната семинария, сградата на Светия синод и т.н.” С това заслугите не свършват. Леко, с пиетет към мръснишки думи, изрази и сцени се разкриват сексуалните игрички на бисексуалния Фердинанд с ненаситната лъвица Султана Рачо Петрова, чийто мъж от обикновен капитан се издига /от чин в чин / само докато чука на вратата, когато вътре в кабинета благоверната се съвокуплява с величието, до чин генерал. Едно почукване - задъхано обещание за една нашивка, следващо почукване-следваща нашивка и т.н. И ето ви новоизпечен генерал, фактор в българската царска армия. Но това е само закачка, близка до истината.
Книгата е написана от начало до край, меко казано, с нецензурни думи и блика от лъжи и мръсотии. Процесът на създаването на нашата азбука пък е представен като безсмислено дело на неврастеници, в което, ако все пак се намери за Сиромахов не нещо свято, а нещо „смислено”, това е комерческата страна, за която бедният Сиромахов /моля читателят да обърне внимание на фамилното му име, което е в пълно съответствие с убогия ум/ развихря фантазията си. Братята Кирил и Методий, свойски наречени Кирето и Мето, са хора практични, безскрупулни, партизантстващи, лакеи и абсолютни мутри. Кирил: „Разбрал съм се да вземем едни кинти от едно дърводобивно предприятие, което сече букова дървесина за Гърция”. Вярно е, че преплитайки минало с настояще, Сиромахов проявява известно чувство за хумор, но загубва всякаква мяра и нещата излизат извън контрол. И какво общо имат нашите първоучители и съпокровители на Европа с буковата дървесина? Та Иво Сиромахов ги „праща” в Моравия, защото /Дръж се да не паднеш,читателю/… там имало хубава бира и…леки жени, тоест хубави п…ки!!! С тази безкрайно колоритна дума се оперира за щяло и нещяло във всеки ред, както и с нейните производни. И само тя да е. Срам, но безсрамниците са оперирани от това чувство. Навремето критиката е намерила махна на Алековия „Бай Ганьо” заради …цинични думи. Само че Алековите цинични изрази и думи са съвсем срамежливи и са нужни за изграждането на „героя на деня” бай Ганьо в сравнение с откровените псувни, мръсни съществителни, глаголи и „художествени” определения на „писателя” Сиромахов.
А ето как е описана работата на Иван Вазов върху повестта „Немили-недраги”. Работното й заглавие е доказателство за огромно „остроумие”! А то е „Неяли-несрали”. Моля за извинение, но това е грозната истина.”О, Шипка” пък се превръща в „О, п…ка”! Един нормален човек би захвърлил този парцал, без да го дочете. Водейки си дневник, в него народният поет отбелязва: „Добре си поживях при старите хъшове./…/ Страшни пияници и големи е…..чи”. Изброявайки скъпи за нас имена, Сиромахов загърбва патриотизма на хъшовете, който му е напълно непонятен, и набляга на пиянството и сексуалните им подвизи. Ето един диалог между автора на повестта и неговия редактор:
- Какво е това „Неяли-несрали” - вика. - Дай го по-патриотично,нали си писател. Тези хора са херои, а хероите не серат.
- Ами аз точно туй съм написал: „несрали”.
- Иване,не се прави на ударен. Дай нещо по-възвишено. Как ти звучи да речем „Немили-недраги”?
- Звучи ми като бездарна стара градска песен.”
Както се казва, коментарът е излишен.
„Опълченците на Шипка” - безсмъртната ода, възвеличила подвига на опълченците и руските войници, е превърната в предмет на гавра /„Три деня как белите прашки прохода бранят”/ Така е и с „Под игото”, и с „Чичовци”, и др… Бойчо Огнянов бил роб, сексуален роб на Рада! Евгения Марс е развихрила се хетера. Не са пощадени Захари Стоянов, Пенчо Славейков и други достойни личности.
Не е пощаден дори Апостолът на свободата - Левски, което е очевидно в следващия откъс от „записките” на Вазов: „Министерската служба носи досада, но и някои приятности. Дадоха ми служебен файтон, калесват ме по всякакви празненства на уруспии и дупедавци, дори ме номинираха за „Мъж на годината”. Туй е стар български конкурс и в него битката е винаги много оспорвана. През лето 1873-то самият Васил Левски е бил номиниран за мъж на годината, но губи от хаджи Иванчо Пенчович с 516 на 47 гласа. Разбираемо - желанието на организаторите е било да дадат титлата на жив човек. От пиар гледна точка е тъпо да наградиш мъртвец, защото той би бил възпрепятствуван да си получи наградата”. Иди и гласувай после, читателю, за свободата на словото, не е ли нужна за такива писачи една дебела цензурна метла, която да ги измете от литературния пазар? Нима там трябва да се подвизават всякакви извратеняци, циници, интриганти, клеветници и некрофили? Но не. Тия книги заемат достойно място по лавиците на обществените библиотеки! Питам, когато се отпускат средства за книги, чий вкус определя кои заглавия ще фигурират в списъка? Защо за ярко талантливи творби няма пари, а за парцали от рода на тази, има? Това ли ще четат следващите поколения? И зная, че ще има хора, които ще потриват ръце, четейки тези редове, защото поръчката е изпълнена блестящо. Така се пише днес в повечето случаи. Няма ли да свърши този кошмар?
На нещастника Иво Сиромахов, поставил се в услуга на добре плащащи господари, бих искала да кажа, че няма да може да изтрие от съзнанието на народа ни любовта му към Иван Вазов никога. Както и да се напъва. Остават страници, които са запечатали народната любов към създателя на „Епопея на забравените”, „Под игото” и „Немили-недраги”, на крупно и респектиращо творчество. Доказателствата за всенародната любов към Вазов са много. Последно е неговото погребение. В мемоара на Константин Константинов „Път през годините” четем: „То бе общонародно изпращане. Из улиците по пътя на процесията големи черни кандилници пушеха тамян над смълчаното множество. Правителство, войска, висши културни институти, делегации от страната, чужди представители, младежи и деца, писатели, художници, артисти, журналисти и десетки обикновени хора в благоговейно преклонение се сбогуваха с оня, който още преди половин век беше сътворил художествения образ на българския народ. На такова погребение биха завидели много короновани особи. То беше исторически символ”. Но още тогава Константинов се пита как ли би приемал българската политическа действителност гордият поет, ако бе поживял още едно-две десетилетия. А тази политическа действителност ,която тогава само се е зараждала, днес е в пълен разцвет и дава само гнили плодове поради некадърни управници и липса на национална кауза. Защото днес наистина такава няма.
Иво Сиромахов развява, сънуващ европейска слава на литературното поприще, а може би Нобел, своето „творческо” верую, което не е само негово, а на цяла група съвременни агресивни и бездарни драскачи - да се пише като Хенри Милър, тоест без излишна церемониалност с езика, с улични, вулгарни мръсотии и псувни. Но той не знае, че в творчеството си Хенри Милър има дълбочини, има поезия, които той, Иво Сиромахов никога няма да достигне. Защото е духовен сиромах!
Накрая бих заключила така - това е поредният явен опит за смъкването на ореолите от главите на нашите герои, на нашите светци. Поредният срам за българската литература, която наистина заприлича на клозет, на мръсен и вонящ клозет, с подобни писания. Не е ли време да се сложи ред поне в литературата и литературните критици да си дадат сметка, че имат дълг към читателите и нацията?