По повод 150 години от рождението му

Панко Анчев

Иван Д. Шишманов е първото голямо име на българското литературознание след Освобождението. Подобно Вазов в “изящната литература”, той въплъщава универсалността в критиката и литературознанието. Изявите му са във всички жанрове и направления: от рецензията за новоизлязла книга до скрупульозното проучване на историко-литературен факт и цялостната история на една или друга епоха. Той даде и своя принос в анализа и тълкуването на западноевропейската литература и история на Ренасанса. И. Шишманов е и университетски учен, и писател-критик, и публицист, и общественик, и държавник. Той работи  по вдъхновение, но и  според своя осъзнат дълг. Разностранни са неговите интереси, но целта на изследователската му литературоведска дейност е да се осмисли духа на българската литература, да проникне до смисъла на нейния национален идеал и изучи предпоставките за нейното възникване през новата епоха и функциите й в съвременното общество.

В българското литературознание Иван Д. Шишманов  е това, което в художествената литература е Иван Вазов: изразител  колективистичното общество.

Иван Д. Шишманов разглежда литературата като особено важна социална дейност с огромно въздействие върху хората. Затова писателят има отговорност, от която не може да се откаже и е длъжен да я осъзнава постоянно. Самият Ив. Шишманов дава пример и на обществено поведение, и на стил в научната дейност, и на отговорност като критик-ценител и изследовател на литературните факти и явления. Той се стреми да бъде обективен, като за него обективността  е преди всичко моралът да пренебрегваш личните си приятелства и предпочитания и да анализираш и  оценяваш фактите и явленията такива, каквито са. Той не е като д-р Кръстев и не проявява толкова открито пристрастия. Той сякаш не защищава “кауза”, не развива някаква главна идея на своята литературоведска методология, както правят други негови съвременници и последователи, а изучава безпристрастно. Може да се каже, че  това  е позитивизъм, но всъщност  е типичният  стил на  хуманитаристите от колективистичното общество. Когато обхващаш в пълнота едно явление или един факт, си длъжен да огледаш целия контекст, в който те се проявяват, и да проучиш основанията (предпоставките, както обичат да казват литературните историци от онова време),  които са ги породили. Защото всичко съществува в общия процес на литературното развитие. А там, в процеса, няма случайности. Предпоставките обуславят появата и отмирането на явлението или факта. И.Шишманов ревностно и подробно се занимава с тях, за да открие закономерностите на процеса. И за да отгради, “изолира” изследвания обект - подобно учения в експерименталните науки - в “стерилната” среда, за  да го изследва. Предпоставките открояват  обективните и психосубективните причини и мотиви и кодират  най-важните качества на факта и явлението. Нужно е само изследователско умение, за да се проследи по-нататък развитието на процеса.

Шишманов иска да обясни  литературното явлението в неговата сложност, а не само да го оцени съобразно непосредствените обществено-политически потребности от определен тип литература. С него литературознанието и специално литературната критика започна да се вглъбява в себе си и все повече да се задълбочава. С това той осъществява до голяма степен радикална промяна в българското литературна критика и литературна история, постави ги на нови основи. Шишманов е първият, който осъзнава литературата като изразител на своето време и на идеите в него. Това е важен момент в литературознанието, който беше невъзможен за друг тип критик-писател. Именно епохата Вазов със своята универсалност трябваше да роди новия тип литературознание. Сега вече българската литература придоби чрез творческото дело на Иван Вазов мащабността и хармонията, към които се стремеше през целия ХХ век. Аз бих казал още, че както литературата на Възраждането работеше за появата и утвърждаването на Иван Вазов, така в същото време цялата ни литературна критика усъвършенстваше инструментариума си и обогатяваше методологията си, за да се появи Иван Д. Шишманов. Той е първият български литературовед-изследовател, който разглежда литературната история като система от факти и явления и като процес, в който действат обективни закономерности. За да го изследва обективно, са му необходими различни методи. Т.е. подходът на изследователят е комплексен и многофункционален. В помощ са му различни науки, всяка от които допълва възможностите на  литературната история и добавя нови научни инструменти.

Иван Д.Шишманов е автор на няколко основополагащи за българскака литературна критика и история статии: “Психосоциологичният метод в литературната история”, “Задачи на литературната критика от психосоциологично гледище”, “Опити за обяснение на литературните явления с особен оглед към образователния фактор”,  “Литературните школи  (Към въпроса за “новото и старото”) и “Кога се начева новобългарската литература?”.

В статията си “Литературните школи” е лансирана тезата за двете сили, които движат човека и литературата: “едната създава социалните традиции, статичните състояния на обществата, другата - динамичните, двигателните фактори на тия общества. Същите тенденции се отбелязват и в развитието на литературите. Има времена, когато преобладава първата. Това са епохи на социално равновесие, епохи органични. Но едновременно действа и другата: най - напред неуверено, ала все по-смело, докато един ден, често чрез революционен акт, успява да повали традицията с претенциите да образува сама нова традиция.” Т.е. общественият процес е смяна на два типа системи, на всяка от които съответства различен тип литература.   Този двоичен модел е много  точно формулиран и аз лично не крия дълбоката си симпатия към него. Защото той всъщност е прародителят на модела, който аз защищавам в книгата си “Философията на литературната история”. При Иван Шишманов моделът е очертан не съвсем прецизно, защото самата теза не е развита подробно и не е подкрепена със задълбочени анализи и доказателства, а  и друга е  неговата  цел  в случая - да изясни как и защо се появяват различните школи в литературата и изкуството. Но същината   на предложеното като модел е вярна: литературата е продукт и изразител на социалните промени. Движещите сили на литературно-историческия  процес са скрити именно в тези същностни промени в обществото и в създаването на различните типове социални системи.

Цитираните по-горе статии поставят началото на философията на българската литературна история, която, както казва самият Иван Д. Шишманов за своето време, “съществува днес само като идеал”.

Една от най-важните особености на творчеството на Иван Д.Шишманов е “съзнанието за Вазов”. Той има такова съзнание, не защото е близък личен приятел на големия ни писател, а поради общността на литературния им произход и защото са изразители на едно и същ тип колективистично общество. Съзнанието за величието на Вазов се появява всеки път, когато обществото получи потребност от хармония, универсалност и повече човещина. Но след Освобождението то е все още израз на запазената цялост и на идеалите на Възраждането. Литературата възприема Иван Вазов като осъщественият национален идеал за обединение на българските земи и за единна и силна българска национална държава. Политически идеалът не е постигнат, но в творчеството на великия поет той е намерил своето върховно осъществяване. От тази именно гледна точка и Иван Д. Шишманов разглежда и оценява своя именит съвременник и приятел. Вазов е въплъщението на колективистичната воля да има в лицето на един човек своя  водач, поет, утешител, изповедник - т.е. всичко. В българската обществено-политическа и литературна история    феноменът “Вазов” няма да се повтори, макар типът обществена система да се появява периодично и да излъчва значимите си писатели. Очевидно е обаче, че първият “свети дух” на една нация и на нейната литература е духът на сътворението. Този дух покорява всички жанрове, вдъхва живот на най-различни сюжети и теми, осмисля дълбочината на живота. Почитта на българския народ към Вазов е била голяма, но Иван Д. Шишманов е един от тези, които в пълна мяра осъзнават неговия литературен гений, опитват  се да го обяснят и работят за неговото безсмъртие.

Иван Д. Шишманов е създателят на истинското българско литературознание. Той е човек с огромни заслуги за развитието на българската култура и за нейното изравняване и приобщаване към културите на европейските народи. Традициите, които положи, са все още живи, макар и позабравени днес. Но това, което той е заложил, отново ще даде плодове.