Таньо Клисуров

НЯКОЙ ДЕН

Внушават ни, че всичко се купува.
Купуват съвести. Купуват власт.
Прилапали да са музея Лувър,
ако Париж бе столица у нас.

А ние си мълчим във робска поза,
макар да знаем кой е крив, кой прав.
И оправдаваме страхливостта си грозна
с балканския си първобитен нрав.

Аз не приемам таз обидна теза.
Народът ни какво ли не видя?
Той пял е българската Марсилеза:
„Тоз който падне в бой за свобода…”

И никакви измислени кумири
или елит, изпаднал във амок
не ще затрият огнените дири
на нашия Апостол синеок.

Купуват и продават. Гледат в упор
народа, лъжат колко е щастлив.
Но българинът трупа мъка, трупа,
дорде избухне нявга като взрив.

ПРЕМИНАВАНЕ НА БАЛКАНА

Човекът през живота си минава
от някаква идея завладян -
за свобода, печалба или слава.
А аз вървя през своя стар Балкан.
Не да спечеля. Мене ми е ясно,
че походът ми носи всеки ден
единствено усещане пораснало
за път, достойно извървян от мен.
Гласът на вятъра е зъл и хрипкав,
завява в преспи всякаква следа.
Но трябва да достигна свойта Шипка
и в битка на върха да победя.
Надолу, по пътеки сред скалите,
бой с други врагове ще водя аз:
със гордостта си, че съм победител,
с главозамайването, с жаждата за власт.
Видял красивото поле на Казанлъшко
и зърнал Средногорието, в миг
ще осъзная свойта роля мъжка
да бъда най-обикновен войник.
И с раницата и с противогаза -
небръснат, недохранен, недоспал,
до края в сняг и киша да изгазя
живота, който Господ ми е дал.
Живот на българин. С надежда скромна,
че той не е напусто изживян.
Да мога в ден последен да отроня:
„И аз преминах своя стар Балкан.”

НЕБЕ И ЗЕМЯ

                    „Върху земя човек роден е.
                     Но той на нея е роден,
                     небе да вижда…”
                                             В.Ханчев

Гледам облаците, а си мисля за земните работи.
Такъв е поетът: на половина дух, на половина плът.
Висините го викат, но само след миг го грабнат
на делника дланите груби. И го приземят.

Изпитвам това противоречие на гърба си
и се усещам нехармоничен и раздвоен.
Но не мога нито с небето, нито с бита да скъсам.
И така - ден след ден.

Дори самолетът, паднал с катастрофиралите пилоти,
не може нищо в съдбата ми да промени.
Нямам страх от небето. То за мен е висока нота
в нотната стълбица на живота. От дълги дни.

По-скоро земното ме кара понякога да се разплача.
Поетът потъва в сълзите си. Вие питате: къде се скри?
Очите му, угаснали уж под затворените клепачи,
всъщност гледат отгоре: хора, поля, гори…

НЕ Е ТРАГЕДИЯ

Да бъдеш възрастен поет не е трагедия.
Изминати са творческите пътища,
вкуса на пренебрегването знаеш,
тъй както и на редкия успех.
Две-три писма от почитателки в архивата ти
ведно със авторките техни пожълтяват.
Все още пишеш, може би по навик.
Така си свикнал и това ти дава
усещане, че някому си нужен.
Макар че вече даже твойте близки
защо пилееш силите си, питат,
щом с този калпав занаят не спастри
и пукната пара за старините.
Но да си възрастен поет не значи друго,
а да работиш за едната чест.
Когато местният отбор по футбол
спечели някой ден шампионата
и връчат му зашеметяващите премии,
със химна на града по твои стихове
ще поздравят героите големи.
Ти пак ще си останеш анонимен,
но истински вълнуващ ще е празникът.